 адв. Александър Кашъмов, изпълнителен директор на ПДИ |
Покрай естественото обществено недоволство, свързано с планирания бюджет, непрозрачността на целения резултат и несправедливостта на разпределението, не трябва да пропускаме и няколко бързи удара, които управляващото мнозинство успешно нанесе или пък се опита да нанесе на правото на гражданите на информация в последните месеци.
Инициатива за изменение на Закона за достъп до обществена информация
През юли и август бе подложен на обществено обсъждане проект за изменение и допълнение на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Предлаганите от Министерството на електронното управление промени целяха да въведат в националното законодателство Акта за управление на данните на Европейския съюз, но някои от текстовете създадоха опасения, че могат да доведат до рестриктивно прилагане на ЗДОИ по заявления. Бе предложена съмнителна разпоредба, която да въведе само някои от разпоредбите на Общия регламент за защита на данните, отмяна на едно от задълженията за задължително публикуване онлайн на информация от публичните институции и въвеждане на нови определения, например на понятието „достъп“. Програма достъп до информация реагира в срока до 19-ти август с мотивирано становище. Ръководството на министерството възприе критиките и се съгласи да внесе изменения в текстовете. Въвеждането на Акта за управление на данните е задължение, но въпреки спешността в разгара на лятото, справка към днешна дата показва, че Министерският съвет още не е внесъл в парламента законопроект за изменение и допълнение на ЗДОИ.
Бламиране на съдебните дела по ЗДОИ
В същия зноен август обаче тихомълком бе гласуван проект за изменение и допълнение на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Общият законопроект е сбор от законодателна инициатива на Министерския съвет от юни 2025 г. и на трима народни представители от ГЕРБ, внесли други текстове 6 дни по-късно. Наред с положителни изменения като удължаването на срока за обжалване на мълчалив отказ на администрацията от един на два месеца, народните представители са внесли и предложение за нова разпоредба, която да урежда в какви случаи се спира производството по административни дела. До момента този въпрос се уреждаше от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), към който АПК препраща. Новият текст в АПК (чл. 154а) е копи-пейст от разпоредбата на ГПК, което поставя въпроса защо се прави цялото упражнение. По-внимателното вглеждане обаче показва, че са вмъкнати и две нови основания за спиране. Едното се отнася до случаите, когато български съд е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Другото основание за спиране на производството по делото е в случаите, „когато има образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд или Върховния административен съд по въпрос от значение за спора“. Не по-малко любопитно е, че в ГПК (слава Богу!) не се променя действащата норма на чл. 229 и не се въвежда аналогично основание за спиране на производството по граждански дела.
Съвсем случайно, така предложеното и гласувано от Народното събрание изменение на АПК съвпада с въжделенията на изпълняващия длъжността „главен прокурор“ г-н Борислав Сарафов (при цялата условност на тази му позиция и непризнаването й от състави на Върховния касационен съд) да извади значителна част от документите на прокуратурата от обхвата на ЗДОИ. През декември 2024 г. той отправи единственото през мандата му искане до Върховния административен съд да изтълкува ЗДОИ по начин, по който от приложното му поле да бъде изключена информацията относно наказателни производства, развитието им и информацията относно проверки на прокуратурата. Изглежда недолюбването на достъпа до информация, въпреки приведената съдебна практика, в действителност се корени в нежеланието му специалният прокурор Талева да предоставя информация на медиите и разследващите журналисти относно получена информация за самия г-н Сарафов.
Административните съдилища продължават години наред да решават със забележителна прецизност и бързина делата по ЗДОИ, като според официалната статистика преобладават решенията в полза на заявителите. В случаите на Върховната касационна прокуратура тази статистика е може би още по-категорична. Затова и г-н Сарафов и обкръжението му потърсиха пътя на спасението от изпълнение на влезли в сила решения чрез спирането на висящи съдебни производства пред съдилищата по откази на ВКП да предоставя информация по различни обществено значими и дори знакови казуси. Предложението на народните представители удобно послужи на висшия магистрат със съмнителна легитимност да поддържа опънат чадър над най-важната информация, съхранявана от прокуратурата.
Затвор за публикуване на информация за личния живот
През началото на октомври 2025 г. известност придоби една мрачна инициатива на група депутати за допълнение на Наказателния кодекс с ново престъпление за всеки, който разпространява „чрез печат или средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин“ „материален или друг носител, съдържащ информация за личния живот на другиго без негово съгласие“. Текстът бе съпътстван и с друго предложение да бъде включено това ново престъпление в обхвата на деянията, за разследване на които може да се прилагат специални разузнавателни средства, тоест – използвано подслушване. Тази законодателна инициатива фрапира със своята непрозрачност, тъй като, по може би рекорден за всички изминали 35 години начин, внесеният на 7 октомври законопроект беше вече одобрен от водещата парламентарна комисия само два дни по-късно на 9 октомври, без каквото и да било обществено обсъждане. Идеята да бъде наказван със затвор журналист за оповестяване на истинска, а не лъжлива информация за някого под претекст, че е „информация за личния живот“ няма аналог дори в най-мрачните десетилетия на комунистическата власт в Народна Република България. В момент, в който Европейският съюз изисква да бъде въведена в законодателството на държавите-членки Директивата срещу делата-шамари (SLAPP), а Съветът на Европа призовава за отмяна на всички текстове в наказателните закони на европейските държави относно престъплението „клевета“, това начинание се явява не просто анахронизъм, но направо бягство в обратна посока от заложената от Конституцията от 1991 г. цел – демократична и правова държава, и защита на основните права. Благодарение на острите реакции на медии, журналисти, експерти и неправителствени организации, включително ПДИ, законопроектът бе оттеглен. Самото откритие, че в края на 2025 г. е възможно в мисълта дори на един народен представител да се допусне подобно мракобесие, без капка замисляне за свободата на словото и цената на цензурата, е стряскащо. А в случая говорим не за един, а за девет народни представители.
Ограничаване на достъпа до имотния регистър
През същия лобен август Министерството на правосъдието (МП) обяви обсъждане на свое предложение да бъде ограничен публичният достъп до съдържанието на нотариални актове чрез изменения и допълнения в Правилника за вписванията. Острата реакция на съсловни организации и медии доведе до удължаване на срока за обществено обсъждане до ноември. ПДИ представи критично становище по проекта. За промяната практически липсват мотиви, тъй като се говори мъгляво за случаи на измама, без да се сочат конкретни случаи и без да става ясно как от МП са стигнали до извода, че достъпът до копия от нотариални актове е станал причина за конкретни измамни практики. В становището на ПДИ се подчертава, че „не за първи път се прави опит за ограничаване на достъпа до документи, свързани със сделките с недвижими имоти, под претекст сигурност на собствеността. През 2007-2008 г. такъв опит се направи като "отвръщане на удара" на журналистическото разследване "Бетонени градини". С подобни съображения се направи опит за ограничаване достъпа до Търговския регистър през 2010 г. „В действителност копията от нотариални актове се предоставят винаги при платена такса за услугата, при която се установява самоличността на получилия достъпа, което е достатъчна гаранция за защитата на лицата. Още повече че единствената действителна цел, която се постига с промяната, е препятстването на разследващата журналистика, която в последните години изобличи и оповести повече случаи на корупция, измами и злоупотреба с власт, отколкото полицията и прокуратурата успяха да разследват успешно. Въпреки становищата на организации като Висшия адвокатски съвет, Камара на независимите оценители в България, ПДИ и Асоциацията на европейските журналисти – България, промените бяха приети, загърбвайки традицията на достъпност до тези документи от 19-ти век досега.
Разширен обхват на държавна намеса в личния живот – трафика на електронни съобщения
Свободата на информацията е монета с две страни. Единият аспект, както подчертават международните експерти, е правото на достъп до обществена информация, а другият е защитата на личните комуникации и данни. Така в демократичната държава институциите са максимално прозрачни за гражданина, а той е максимално непрозрачен за тях, докато в авторитарната и тоталитарната държава е обратното.
Българската държава упорито отказва да изпълни решението от януари 2022 г. по делото Екимджиев и други срещу България, жалбоподател по което е и ПДИ. В това решение на повече от 100 страници Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) разяснява кои са слабите пунктове в съществуващата система за тайно следене – както при прилагането на специални разузнавателни средства (най-вече подслушванията), така и при запазването на данни за трафика на електронни съобщения – данни кой, с кого, кога и чрез какво устройство е разговарял или си е писал. Показателно е, че след ясно разпоредена необходимост да бъдат изменени Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) и Законът за електронните съобщения (ЗЕС), действия в посока изпълнение на вменените задължения липсват. ЗСРС е изменен през 2025 г., но промените видимо нямат за цел да създадат повече гаранции за защита правата на подслушваните и другите потърпевши от намеса в личния живот. Нито е предвидено по-широко право на информираност относно прилагани специални разузнавателни средства, нито обезщетения във всички случаи на намеса в правото на личен живот, нито повече гаранции за законност на намесата и по-ясни процедури. Що се отнася до ЗЕС, там нещата са още по-драматични. През 2025 г. е прието изменение и допълнение, което разширява обхвата на случаите, в които прокуратурата, полицията и службите за сигурност имат достъп до запазените данни за трафика на електронни съобщения. Такъв достъп те вече имат и за производства, свързани с нарушения на Закона за защита на конкуренцията.
Предисторията е ясна. През 2008 г. бе приета наредба, според която дирекция в МВР имаше безпрепятствен достъп до запазените данни за трафика на електронни съобщения на хората. По жалба на ПДИ Върховният административен съд отмени разпоредбата, позволяваща този пряк достъп. Последваха изменения в ЗСРС, като задължителните разрешения от съд във всички случаи в редакцията от 2009 г. бяха заменени с един по-неясен и мъгляв правен режим, при който се оказа, че има процедура с и такава без съдебно разпореждане. През 2014 г. Съдът на Европейския съюз обяви Директива 2006:24/ЕО, за въвеждането на която бе предвиден този достъп, за невалидна. През следващата 2015 г. Конституционният съд обяви за противоконституционни редица разпоредби от ЗЕС по искане на омбудсмана, който изложи част от доводите на СЕС. ПДИ представи становище и в това дело. Основен момент в приетите от СЕС съображения, както и в тези от ЕСПЧ е, че основанията, на които институциите имат осигурен достъп до данни за трафика на електронни съобщения, следва да са лимитирани само до случаи на борба с престъпността от най-висок порядък. Неслучайно през 2020 г. Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредба, която позволяваше достъп до запазените данни за трафика на електронни съобщения с цел да бъдат следени и наказвани отклоняващите се от режима на задължителна изолация и болнично лечение по време на пандемията COVID-19.
В светлината на ясните директиви към държавата законодателният произвол е необясним.
Някои изводи
Дали става въпрос за некомпетентност и хаос в законодателния и въобще нормотворческия процес или управляващото мнозинство се готви да отстоява позициите си с цената на отслабена демокрация и застрашени права на човека и гражданина, може би предстои да разберем. Във всеки случай забравянето на основни ценности и забрани, на маркировките по извървения път към демократично развитие и цивилизованост, е смущаващо и алармиращо. Необходимо е гражданите и участниците в обществения живот да издигнат по-високи изисквания към упражняващите власт. Всяко управление трябва да бъде ограничено от рамките на Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека и закона, а целта му да остане общественият интерес и благото на гражданите, а не обогатяването и личната изгода на едни за сметка на други. За постигането на тази цел е необходимо гражданите да са със защитени основни права, но и да имат свободата на информацията – както да знаят какво правят и не правят служителите и институциите, така и да бъдат гарантирани срещу държавния произвол чрез намеса в личното им пространство.