Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 6(66), юни 2009 г.

Българското правителство не само, че не подписа първия правно- задължителен договор за достъпа до информация, но дори не обяви и намеренията си
Гергана Жулева, Изпълнителен директор на ПДИ     

Предизборни кампании, избори, но най-важното - липса на координираност между Министерството на външните министерство и Министерството на правосъдието и пълно абдикиране от функциите, доведоха до срамното положение, че България не подписа първия правно-задължителен договор относно достъпа до информация.

Малко история

Обсъждането и изработването на текстовете  беше наблюдавано от неправителствени организации и съпроводено с кампания за залагането на по-високи стандарти в бъдещия договор.² Програма Достъп до Информация се обърна няколко пъти към българския представител с предложения за среща и обсъждане на проблематиката. Смятахме, че историята на прилагането на Закона за достъп до обществена информация в България може да бъде полезна за протичащата дискусия.       

На 27 ноември 2008 година Конвенцията на Съвета на Европа относно достъпа до официални документи беше приета.

На 18 юни 2009 година на церемония в Тромсо, Норвегия, 12 държави: Белгия, Естония, Финландия, Грузия, Унгария, Литва, Македония, Черна гора, Норвегия, Сърбия, Словения и Швеция, подписаха Конвенцията. Холандия обяви, че също ще я подпише. Словения е стартирала законодателната процедура за ратификация на Конвенцията.

Нормално би било България като една от страните участвала в работната група със свой представител поне да обяви защо не се присъединява към първите държави-членки подписали Конвенцията, както направи Великобритания.³

Опитите да разберем позицията на Българската държава бяха неуспешни.

Карта на подписалите Конвенцията държави-членки на Съвета на Европа, подготвена от Access Info Europe

Възникват ред въпроси:

Българският представител в работната група по текста на Конвенцията като турист ли е участвал или като представител на Външно министерство? Той не е ли подготвял доклади до министерството? Не са ли изработвани предварителни становища във връзка с дискутираните текстове? Къде са таблиците за съответствие на българския закон с текстовете на Конвенцията?
За да си отговорим на част от тези въпроси подадохме заявление до Министерството на външните работи. Информацията се оказа тайна, свързана с преговори. 
След неподписването на Конвенцията от страна на България възникват още въпроси:
Не е ли трябвало да се информира Министерството на правосъдието, което да проведе необходимите действия, за да  може и Министерски съвет да вземе решение ще се подписва ли Конвенцията или не? И ако - не - защо, а ако - да - кога се планира?    
Защо не е информирана обществеността от страна на официалните власти, че такава Конвенция е приета?
Тези и много други въпроси могат да бъдат зададени, но работата е там, че човек дори не знае към кого точно да се обърне. Опитите да получим някакви смислени отговори нямаха успех. Просто никой нищо не знае. Просто никой не се интересува. Просто очевидно нещо в държавицата ни не е наред. Стана ясно от разговора с началник от Външно министерство, че това не било приоритет в момента. В Министерството на правосъдието, където пък исках да разбера дали министъра на правосъдието ще подпише Конвенцията на срещата в Тромсо, Норвегия, пък ми предложиха да напиша писмо, с което да се присъединя към група на НПО-та за консултиране на политики.
За дванадесет години сме участвали като организация в много такива групи. Смятам, че овластените от народа управници би било по-добре да четат какво им изпращат неправителствените организации като анализи, предложения и становища. Смислено консултиране би се получило, ако тези анализи и препоръки се обсъждат със специализирани и заинтересовани организации, като се изразяват обосновани становища по направените предложения.
Иначе се разиграват ритуалните танци – събиране на 25-50 човека на едно място и искането на мнението им за нещо, което вече е решено, наречени консултативни съвети или срещи с НПО. Като техен резултат държавният орган получава  възможност да отбележи, че въпросът е консултиран с НПО и други заинтересовани, а НПО-тата и другите заинтересовани се чудят на коя среща са присъствали, като видят окончателното решение. Получава се, че в крайна сметка граждански организации се борят за среща с някой министър и постепенно губят критичната си и коригираща по презумпция роля.  Не искам да обиждам никого, участващ в тези „обсъждания”, още повече че и ние от ПДИ сме сред тези, които обикновено участват. 

Какво очакваме?

Очакваме институциите да си свършат работата. Та подписването на Конвенции все пак не е  отговорност на неправителствените организации. Ние като специализирана организация бяхме готови да откликнем, ако някой ни беше потърсил. През годините на работа по текстовете на Конвенцията няколко пъти обявявахме това с писма до българските институции. И тогава и сега няма кой да отговори. Кампанията за приемането на Конвенцията и по нейните текстове в хода на обсъждането им беше мащабна. Програма Достъп до Информация информираше за всички новости на своята страница и участваше в международната кампания.

За тези, които се интересуват от Конвенцията, сме направили неофициален превод на текста.

На тези, които искат  България да се присъедини и да ратифицира първият правно-задължителен договор за достъп до информация предлагаме да се присъединят към нашата кампания за ратифициране на Конвенцията.

Наистина, имаше избори, които бяха приоритет, а скоро ще имаме и ново правителство.

Надяваме сe новото правителство да си свърши работата. Още повече, че тя не е много. Българският закон отговоря в голяма степен на стандартите заложени в Конвенцията. Прилагането му и активността на българското гражданство по отношение на използването на правото по този закон е пример за много други страни. 

Ние сме online.