Кога българинът ще има основание за спокойствие, че подслушването служи само за разследване на престъпления от сериозна опасност за обществото
След скандалните разпространения на флашки със записи от телефонни разговори през 2011 и публичното четене на записи в парламента през 2010 идва време за рационално обмисляне по темата. Измежду събитията, поставили на дневен ред въпросите около законодателството и практиките по прилагане на т.нар. специални законодателни средства, завършващият факт бе докладът на председателя на наказателното отделение на ВКС Гроздан Илиев, от който, между другото, стана публично известна информацията за близо 16 000 разрешени СРС за 2010. Две години по-рано броят им е бил близо три пъти по-малък,[1] а 10 години по-рано – около 6 пъти по-малък.[2]
История на уредбата на СРС
Каква е предисторията на проблема с подслушванията? С Конституцията от 1991 бе гарантирано правото на неприкосновеност на кореспонденцията и другите съобщения, което може да бъде нарушавано само с разрешение на орган на съдебната власт, когато това е наложително за предотвратяване или разкриване на тежки престъпления.[3] През 1994 бе приет първият Закон за СРС в обем на около 3 страници. През 1997 той бе заменен от сегашния Закон за СРС. Въпросът за конституционосъобразността на разпоредби от закона е поставен пред Конституционния съд, който през 1998 отхвърля искането.[4] С решение на Европейския съд по правата на човека от 28 юни 2007 (окончателно от 30 януари 2010) по делото на Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България редица положения от ЗСРС бяха обявени за водещи до системно нарушение на чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека, според който всеки има право на зачитане на личния му живот и кореспонденция. В резултат бе предприето изменение в закона, като първо се създаде Национално бюро за контрол на СРС, а после то се закри и се създаде парламентарна подкомисия към Комисията по правни въпроси.
Практиките
Според данни от доклад на Върховна касационна прокуратура /ВКП/, броят на СРС в периода януари 1999 – януари 2001 е над 10 000. От тях между 2-3 % са използвани за създаване на доказателства по наказателни производства. Данните са цитирани в решението на Европейския съд по правата на човека от 28 юни 2007 (§ 92). През 2001 достъп до доклада бе отказан от ВКП по заявление на Българския хелзинкски комитет, тъй като същият представлявал „служебна тайна”. Срещу отказа бе заведено дело с помощта на ПДИ, но въпреки аргументите отказът бе потвърден с решение на Върховния административен съд с решение от март 2005.[5]
От официален доклад на прокуратурата през първото полугодие на 2010 са направени 7198 искания за прилагане на СРС, от които съдилищата са разрешили 7039 или 97, 8 %.
През годините стана ясно и че всяка информация за брой разрешени в даден окръжен съд СРС или за прилагане на СРС спрямо конкретен човек /след прекратяване използването му/ се счита за класифицирана – било като служебна, било като държавна тайна.[6]
Отделна тема стана масовото класифициране на дела по обвинения за сериозни престъпления поради използвани СРС. В резултат делата се гледат при закрити врата и обществото е лишено от ключова информация за развитието им.
Проблеми
Вследствие на посочените данни и факти и на констатациите в решението на съда в Страсбург се установяват следните проблеми:
- Нарастващ брой на разрешени и приложени СРС;
- Липса на информация за приложени СРС;
- Липса на откази да се разреши прилагане на СРС;
- Липса на адекватен външен контрол, в това число от съда – дали са спазени законовите изисквания и дали са унищожени записите.
- Секретност на знакови дела, в които са приложени доказателства, събрани чрез СРС.
Мерки
За решаването на посочените проблеми бяха предприети следните стъпки. Държавната комисия за сигурност на информацията организира две срещи /през 2010 и 2011/, свързани с отварянето към обществото на дела, по които са били ползвани СРС. ПДИ бе поканена да присъства/участва, но до момента няма конкретна инициатива по предложението ни за изменения в раздел ІІ, т.6 и 8 от приложението към чл. 25 от Закона за защита на класифицираната информация, отправено официално през 2009.[7] Следва да се подчертае, че днес предложението за изменение на тези текстове се подкрепя от много участници в дискусията.
На 14 февруари 2011 бе сформирана работна група към министъра на правосъдието, в която участваха министър Маргарита Попова, съдията от ВКС Гроздан Илиев, заместник-министър на правосъдието и представители на парламентарната подкомисия, ПДИ и Български хелзинкски комитет. На срещите бяха набелязани основни проблеми в законодателството, които изискват съответни изменения. На 17 февруари 2011 бе проведено обсъждане от Върховна касационна прокуратура под ръководството на заместник главен прокурор Галина Тонева. Участници в срещата бяха председателят на Висшия адвокатски съвет Даниела Доковска, прокурор Росен Димов, представители на Асоциация за европейска интеграция и права на човека, БХК, Институт за модерни политики, ПДИ, Прозрачност без граници, Център за изследване на демокрацията. Обсъдиха се предложения за изменения в законодателството, свързани предимно с прилагането, разрешаването и използването на СРС в рамките на наказателния процес.
На 21 февруари 2011 Постоянно действащата парламентарна подкомисия към Комисията по правни въпроси, осъществяваща предвидения в ЗСРС и ЗЕС контрол и наблюдение, проведе обществено обсъждане по темата в парламента. Участваха и изложиха позиции множество представители на институции и неправителствени организации. Общо бе убеждението, че са необходими законодателни промени.
Становище на ПДИ
Според Програма Достъп до Информация в обществения дебат се изказаха много стойностни констатации и препоръки. По някои въпроси е налице почти единодушие. Приоритетни според нас са следните необходими промени в законодателството:
1.Стесняване обхвата на приложимост на СРС:
- a.стесняване обхвата на понятието „национална сигурност”,
- b.прецизиране понятието „оперативно-издирвателна дейност”,
- c.описание на каталог от престъпления, за които е допустима приложимост.
2.Прецизиране на процеса по разрешаване на СРС:
- a.въвеждане на допълнителни реквизити към исканията за прилагане на СРС,
- b.които да бъдат съответно отразени в съдебните актове;
3.Подобряване на контрола върху прилагане на СРС:
- b.засилване правомощията на парламентарната подкомисия вкл. въвеждане на санкционна власт;
- c.създаване на процедури за контрол от министъра на вътрешните работи;
4.Регламентиране на широко формулирано право на информиране на гражданите и юридическите лица за приложено спрямо тях СРС.
5.Регламентиране на възможност за обезщетение за намеса чрез СРС в основни права на гражданите.
6.Премахване на предпоставките за класифициране на дела, по които доказателства са събирани чрез СРС.
Само при съществени изменения, които да доведат до цялостно решаване на посочените проблеми, ще стане възможно да се създаде система на гаранции спрямо наблюдението, за което дават възможности СРС. Тогава може би и гражданите ще имат основание за спокойствие, че подслушването служи единствено за разследване на определени престъпления от сериозна опасност за обществото, а не за следене по усмотрение на наблюдателите.
[1] Данни от същия доклад, изнесен на конференция на национално съвещание на съда и прокуратурата на 7 февруари 2011.
[2] Според данни от доклад на Върховна касационна прокуратура /ВКП/, броят на СРС през периода януари 1999 – януари 2001 е над 10 000.
[3] Любопитно е впрочем, че тайната на кореспонденцията и другите съобщения е гарантирана и с чл.51 от предходната, приета през 1971 конституция. Според този текст изключение от неприкосновеността са мобилизация, военно положение или разрешение на съда или прокурора. Друг е въпросът доколко и дали въобще това право е зачитано на практика от институциите, особено предвид дейността на организации като бившата Държавна сигурност.
[4] Решение от 10 февруари 1998 по конституционно дело № 17/1997.
[5] Решение № 2557/21.03.2005 по административно дело № 6362/2004.
[6] Решенията са по дела, водени с подкрепата на Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Програма достъп до Информация.
[7] На втората среща бе поканен и представен и Висшият адвокатски съвет.