С помощта на националния омбудсман в. “Посредник” доказа несправедливото изключване на плевенчанка от класиране по социален проект
 Иванка Ватева |
В 30-годишния си опит като журналист имам какви ли не случки, срещи и преживявания. Практиката ми в търсене на информация също е завидно богата. Но бях забравила за един уникален случай на достъп (или по-точно един случай на уникален достъп), за който се сетих наскоро.
Една от темите в нашата уж социална държава е класирането в проектите за социален асистент, личен помощник и подобни дейности. Излишно е да припомням колко години бяха нужни, за да се преборят майките, които са на 24-часов „работен ден”, грижейки се за тежкоболните си деца, да им бъде разрешено да станат лични асистенти на рожбите си – някой бе решил, че това е професия (всъщност то е така), но като такава трябва да я упражнява външен, подготвен човек, а майката да се освободи, за да се реализира в полза на обществото…
Няколко месеца упорство бяха необходими на екипа на в. „Посредник”, за да се добере до информация, доказваща несправедливото изключване на плевенчанка от класирането по социален проект, администриран от Община Плевен. През 2011 година 59-годишната Радка Маршакова, която от 12 години се грижи за болната си майка, разчитайки единствено на финансовата подкрепа на съпруга си, за първи път подава документи, за да бъде призната за личен асистент. Проектът се нарича “Подкрепа за достоен живот”. При първото класиране на кандидатите майката на Маршакова – Веселина Петкова, с претърпян инсулт, 99% инвалидност, нуждаеща се денонощно от помощ, с психично заболяване, напълно неадекватна и често агресивна, на легло след счупване на шийката на бедрото през ноември 2010, е класирана на 140-о място от 385 кандидати и при одобрени 105 потребители. При второто класиране отива още по-назад – на 174-о място. И това (съвсем сериозно), защото „не живее сама, а със своята дъщеря”, която й помага с парични средства, приготвяне на храна, пазаруване и хигиенизиране на къщата, на база на което са определени и съответните 120 часа, които пък я изхвърлят от групата на събралите максимума от 140 часа. Тоест, ако дъщерята изостави майка си сама, неспособна и вегитираща, може и да й отпуснат помощ, но понеже полага грижи и жертва семейството и личната си реализация, за да бъде неотлъчно до най-близкия си човек, й отказват подкрепа. Но това е друга тема.
С активното съдействие на „Посредник” Радка Маршакова изпрати жалби в общината, в Министерския съвет, в Президентсвото, до председателя на Народното събрание и получи, в най-добрия (четвъртия) случай препращане на жалбата по... компетентност.
Тогава прибягнахме до последната надежда – националният омбудсман. И той не ни остави. Поискахме от Константин Пенчев да изиска и да ни предостави информация колко болни деца до 16 години (които имат предимство и запазена квота по споменатия род проекти) и колко хора със 100, до 100, до 90, до 80 и надолу проценти инвалидност са класирани преди Веселина Петкова. Обобщено, в цифри, без лични данни. Само след седмица получихме по електронната поща писмо, съдържащо 6 страници с таблици, нагледно доказващи, че майката на госпожа Маршакова е единствената или сред малкото с максимален процент инвалидност, която е класирана далеч назад в сравнение с други кандидати като нея. И това, само заради социалната оценка, че за нея се грижат добре и не е сама.
Месец по-късно Радка Маршакова бе поканена да подпише договор и стана личен асистент (по документи и с признание от държавата) на майка си. Не че от това е по-щастлива. Но поне дочака справедливост.