ISSN 1313-6496

„Моузли срещу Великобритания”: 60 000 паунда са достатъчни

Решението на Европейския съд за правата на човека бе очаквано от медиите на Острова, тъй като жалбоподателят искаше промяна, задължаваща телевизии, вестници и сайтове да уведомяват предварително гражданите, обект на публикации, разкриващи страни от личния им живот

Тереза Манджукова

Решението на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) от 10 май 2011 по делото Моузли срещу Великобритания (Mosley vs. the United Kingdom, жалба № 48009/08) позволи на журналистите да си отдъхнат[1].  Делото бе следено от всички медии във Великобритания, тъй като жалбоподателят Макс Моузли искаше промяна в законодателството, задължаваща телевизии, вестници и сайтове предварително да уведомяват гражданите, обект на публикации, разкриващи страни от личния им живот. Съдът намира, че Великобритания не е нарушила чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), гарантиращ правото на личен живот, затова че няма законово задължение да бъдат уведомявани в аванс обектите на бъдещи публикации, давайки им възможност да предотвратят излизането на статията със съдебно разпореждане. Според съда такова задължение би имало „смразяващ ефект” върху свободата на словото и разследващата журналистика и дълбоко се съмнява в неговата адекватност и ефективност (§132).  

Поради тази причина, медии и неправителствени организации, сред които и ПДИ, подкрепиха писмено становище до ЕСПЧ (amicus curiae brief[2])

Фактите

На 30 март 2008 английският таблоид News of the World пуска на първа страница статия за бившия президент на Международната федерация по автомобилизъм, озаглавена „Шеф на Формула 1 устройва нацистка оргия с пет проститутки”. Публикувани са и снимки, извлечени от видеоматериал, тайно заснет от някой от участниците, на когото предварително е платено да го направи. Видеото е качено и на сайта на вестника и разпространено по други сайтове.

Съдопроизводство

пред националния съд

Макс Моузли завежда дело срещу таблоида за нарушаване на личната неприкосновеност и възбрана за публикуване на материалите и разпореждане да бъдат свалени от сайта на вестника. Според съда възбраната би могла да защити правото на личен живот, но тъй като в случая разгласяването вече е сторено, а материалите са били достъпни по други канали, освен чрез сайта на вестника, разпореждането би било напразно и няма смисъл да забранява на вестника публикуването на нещо вече общодостъпно. Съдът намира, че публикацията нарушава правото на личен живот на Макс Моузли тъй като разпространението й не е в обществен интерес, понеже няма нацистки елементи, които биха обидили жертвите на Холокоста. Според съда News of the World е действал безотговорно и извън стандартите за отговорна журналистика.

Етичните кодекси в журналистическата гилдия препоръчват медиите да уведомяват засегнатите лица, когато се налага публикуване на разкрития от личната сфера, но това не е законово задължение. Законодателството на Великобритания дава възможност на засегнатия да поиска от съда временно разпореждане за спиране на публикацията (възбрана), ако е знаел за нея и смята, че правото му на личен живот би било накърнено. На изслушванията пред националния съд става ясно, че издателите съзнателно не са уведомили Моузли, понеже се страхували, че съдът би уважил подобно искане и би предотвратил публикацията, въпреки тяхното убеждение, че има обществен интерес от оповестяване на информацията.

Съдът намира, че няма обществен интерес от разпространението на материалите и присъжда 60 000 британски лири обезщетение и 420 000 лири съдебни разноски. Никоя страна не обжалва решението. Въпреки обезщетението, Макс Моузли завежда жалба пред ЕСПЧ, борейки се за изменение в националното законодателство - да се въведе законово задължение за предварително уведомяване на засегнати от бъдещи публикации лица.

Делото пред ЕСПЧ

и аргументите на страните

Европейският съд приема, че паричното обезщетение не удовлетворява жалбоподателя за непоправимо нанесените от публикацията щети. Моузли твърди, че единственият ефективен иск, който би гарантирал правото му на личен живот, е искането за разпореждане за спиране на публикацията, който е възможен единствено, ако предварително е бил уведомен за намерението на вестника да публикува неговата история.

Великобритания се позовава на факта, че нито една страна-членка на Съвета на Европа не изисква подобно предварително уведомяване и следователно има по-голяма свобода да прецени как да се балансира двете противоречащи си права – правото на неприкосновеност на личния живот и свободата на словото.

Становища

на третите страни

Редица неправителствени организации изготвят и подкрепят становище, което се взима предвид от съда (§99). Това са Правна Инициатива Защита на Медиите, Индекс за цензурата, Съвет на европейските издатели, Център за защита на масмедии, Хелзинкски комитет - Румъния, Програма Достъп до Информация, Ресурсен център „Всеобщ Свидетел и Медийно право”. Становището подчертава пагубните последствия от въвеждането на задължение за предварително уведомяване. То би забавило отразяването на важни новини, би попречило на обсъждането на теми от обществен интерес, когато публични фигури почувстват, че техния интегритет е накърнен. Отбелязва се, че такова задължение противоречи на добре установена практика и принципи в областта на свободата на словото. Друг аргумент е широката дефиниция на правото на зачитане на личния живот (privacy), т.е. задължението ще е толкова широко приложимо, че ще се окаже на практика неоперативно.

Становището набляга и на други практически проблеми – уведомяването често би водило до искане от съда за разпореждане за временно спиране. Цялата процедура би коствала скъпи съдебни разноски на медиите и би имала разубеждаващ ефект за публикуване на материала.

Пак според становището трябва да има изключения от задължението за уведомяване. Това е винаги така при наличие на обществен интерес от публикацията. За конкретния случай е необходимо да се отбележи, че News of the World би публикувал материалите дори да имаше законово задължение предварително да уведоми Моузли, защото издателите са убедени в наличието на такъв заради нацистката конотация в историята, който би оправдал публикуването. Поради тази причина, въвеждането на такова задължение със закон е неефективно и няма да гарантира защитения интерес. Подобни аргументи са представени и в становищата на „Гардиън” и на Асоциацията на адвокатите, специалисти по медийно право.   

Решението

Според съда медиите имат важна роля в правовата държава - да разпространяват информация и идеи от обществено значение. Те имат не само задължението да я разпространяват, но и обществото има правото свободно да я получава. Това е единственият механизъм, позволяващ на медиите да играят ролята  на обществени пазители на правовата държава (§112). Съдът отбелязва и появата на нов тип журналистика – жълтата. Тя се ползва с по-лека защита и в подобни случаи, когато единствената цел е сензацията, свободата на словото следва да се интерпретира по- тясно. Когато се прави баланс на интереси – между чл. 8 и чл. 10  трябва да се има предвид приноса на публикацията за смислен дебат от обществено значение, който би извинил намесата в личната сфера. Фокусът следва да е върху въпроса дали публикацията е в интерес на обществото, а не дали обществото се интересува от информацията (§114). Въпреки това, дори този жанр се ползва със защитата на чл. 10 (§131).      

Съдът смята, че действащото законодателство съответства на международните стандарти за защита на личната неприкосновеност. Във Великобритания има система за саморегулиране на журналистиката (етични кодекси, независима институция за контрол на практиките и съдържанието във вестниците (The Press Complaint Commission). Според съда налагането на парично обезщетение е достатъчен аргумент да промени практиките в бранша. Съдът се съгласява с аргументите за липсата на ефективност на задължението за предварително уведомяване, изложени в становището на неправителствените организации (the amicus curiae) (§126; 127). Освен това ЕСПЧ обвързва ефективността на задължението с неговите санкции. За да бъде то приложимо, санкциите трябва да са строги - присъждане на високи обезщетения или криминализиране на липсата на уведомление. И двете мерки сериозно биха застрашили разпространението на новини и разследващите журналисти, които се ползват с висока защита (§129). Следователно подобни санкции са непропорционални на защитимия интерес.