Доколко са защитени търсещите сведения за корупционни практики
 Диана Банчева |
Достъпът до информация е човешко право. Силата на това право е безспорна в упражняването на контрол върху управлението и общественото участие във взимане на решения, както и в разкриването на злоупотреби и корупция. Активното упражняване на правото на достъп до информация образова и дисциплинира властта, стимулира я в постигане на открито и отчетно управление.
Съществуват ли опасности за упражняващите правото на информация? Защитени ли са търсещите достъп, ако сведенията, които искат да получат, не само изобличават корупционни практики във властта, но накърняват и крупни бизнес интереси?
Когато през октомври 2007 в „Ню Йорк Таймс” бе публикувана статия за
жестокия побой,
над Иван Павлов
директор на Института за развитие на свободата на информация в Русия, общността на застъпниците за свобода на информацията бе потресена. Според „Защитникът на малко познатото право в Русия” от К. Дж. Шивърс полицията определя нападението като рекет, заради спецификата на работата на Павлов – да се застъпва за широк обществен достъп до информацията, съхранявана от държавните институции. По времето, когато му нанасят побоя, Иван Павлов опитва да принуди държавно учреждение да публикува стандартите, които регулират услугите и производството в руските заводи. С кампанията си Павлов застрашава интересите на чиновници, които печелят от продажата на същата тази информация на черно.
След побоя Иван Павлов постъпва болница, но желанието и стремежът му да превърне управлението на Русия в добро чрез свободен достъп до обществена информация не секват.
„Гражданските права са като мускул - ако не ги използваш, атрофират”, казва Павлов на журналиста от „Ню Йорк Таймс”.
Не такъв късмет има Амит Джетуа от Индия. Законът за правото на информация в най-голямата демокрация в света е в сила от 2005. Оттогава милиони индйски граждани го използват, за да спрат корупция на ниско ниво или да разрешат основни проблеми, като това да получат субсидия за храна или държавна пенсия без да плащат подкуп. В статия от 22 януари 2011 Лидия Полгрийн, журналист в „Ню Йорк Таймс” разкрива другата страна на монетата. Жертвите на пресичащите се бизнес интереси с политиката и правото на гражданите да знаят, за да направят информиран избор или да спрат незаконна дейност, са безчет, твърди репортерката.
„Високата цена на индийския закон за информацията” разкрива жестоката практика на физическа саморазправа с твърде активните застъпници за достъп до информация в страната. 38-годишният Амит Джетуа е застрелян пред офиса на адвоката си след среща с него по повод завеждането на дело за спиране на незаконна мина за варовик в щата Гуджарат, Индия. Джетуа многократно подава заявления за информация, за да разбере имената на тези, които управляват мината, и какви действия са предприети срещу незаконната им дейност. Изниква името на Динубхай Соланки – влиятелен член на Парламента от партията, която управлява Гуджарат. Според местни активисти, зад гърба му стоят местната полиция и администрация, а други подозират, че именно той е движещата сила и основният облагодетелстващ се от незаконната мина за варовик.
През февруари 2008 Джетуа е жестоко пребит. В писмо до министъра на Гуджарат, Джетуа пише: „Ако някой ме атакува, или ме убие в инцидент, ако бъда наранен, отговорен за това ще бъде Соланки”. На 28 юни 2010 Джетуа подава иск за дело. На 20 юли 2010 е убит. Активистът има жена и две деца.
Джетуа е убит на входа
на щатския върховен съд
Полицията започва светкавично разследване. Обвинен в убийството е племенникът на Соланки. За съжаление, полицията не прави и опит да разследва самия Соланки.
Според Ананд Ягник, изтъкнат индийски правозащитник, посланието от подобно бездействие е, че ако упражниш правото си на достъп до информация, за да притиснеш политик, дори и след убийството ти, той ще се измъкне безнаказано. Това би накарало всеки активист да премисли многократно подаването на заявление за информация, което би накърнило политически или бизнес интереси. И дали цената си заслужава.
Тези примери на саморазправа и тормоз върху заявителите за достъп до информация са от Русия, страна с не особено добра репутация в спазването на човешките права или откритото управление, и Индия – в която феодалните привички и колониалните принципи все още силно доминират в обществените отношения. Ето защо е фрапантен контрастът с опита да се сплашат заявители за достъп до информация в България.
ПДИ вече коментира случая да бъдат сплашени граждани, поискали обществена информация от кмета на Варна. Във връзка с гражданска кампания за прозрачност на обсъжданията на Общия устройствен план на общината, над 20 граждани подават заявления на бланка с еднакво съдържание. Те искат от кмета копия от протоколите от всички обществени обсъждания на предварителния проект на Общ устройствен план на Община Варна и звуковите записи от тези обсъждания. Част от
гражданите са привикани
в ОД МВР – Варна
отдел „Досъдебно производство”, група „Икономическа престъпност“ като свидетели по досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Въпросите, на които трябвало да отговарят били свързани с кампанийното подаване на заявления – кой е направил типовата бланка, имали ли са сътрудници в тази си дейност, къде е изработена и разпечатана бланката, как е разпространена. Накарани са и да попълват бланка за графологична експертиза.
Макар и предприети от контролните органи, а не под формата на физическа саморазправа, подобни действия имат безспорната цел да спрат по-нататъшни инициативи на застъпниците за свобода на информацията. Но те противоречат на българските и международни норми. И докато има организации като Института за развитие на свободата на информация в Русия и Програма Достъп до Информация в България, упражняването на правото на достъп до информация ще нараства, мускулите на гражданското общество ще заякват, за да се противопоставят на управляващите.