Критикуват румънските власти за системни нарушения и липса на политическа воля да гарантират правото на личен живот и защита на кореспонденцията
 Тереза Манджукова |
С решението „Асоциaция „21 Декември 1989” и други срещу Румъния” (Case Of Association 21st December 1989 And Others V. Romania) от 24 май 2011 Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) признава правото на жертвата, нейните близки и обществеността да узнаят истината в случаи на груби нарушения на човешките права. Съдът намира, че румънските власти са нарушили чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), гарантиращ правото на живот и на чл. 8 от ЕКПЧ, гарантиращ правото на личен живот и защита на кореспонденцията. Делото е и пореден повод за европейската общност да критикува румънското законодателство за прилагане на специални разузнавателни средства.
Факти
Жалбата е относно събитията през декември 1989, довели до падането на тоталитаризма и генералния секретар на Румънската комунистическа партия - Николае Чаушеску. Жалбоподатели са родителите на осемнадесетгодишно момче, загинало по време на демонстрациите през 1989 и президентът на „Асоциaция „21 Декември”, защитаваща правата и интересите на участниците и на жертвите в тези събития. Родителите претендират, че е нарушен чл. 2 от ЕКПЧ, понеже властите не са провели ефективно разследване на смъртта на сина им, което се води повече от 20 години и все още не е разгледано от съд. А президентът на асоциацията твърди, че правото му на личен живот е нарушено, тъй като телефонът му бил подслушван.
През 2006 всички дела, свързани със събитията от декември 1989, са обединени в едно дело (дело No. 97/P/1990). То все още се разглежда, но през 2012 ще бъде прекратено поради давност. Хиляди участници и роднини на жертви в демонстрациите негодуват срещу бездействието на разследващите органи.
Решение
ЕСПЧ намира, че политическите процеси, настъпили през 1989 в Румъния, са изключително важни за демократичния живот и не може да допусне делото да бъде прекратено поради давност, особено когато протакането се дължи на нежеланието на прокуратурата да разследва висши публични фигури и военни, някои от които все още са в политическия и обществен живот.
Достъп до делото
Жалбоподателите неколкократно са търсили достъп до документите по делото, но повечето били класифицирани като държавна тайна с гриф „секретно” или „абсолютно секретно”. Едва през 2009 е даден частичен достъп до някои документи, а през 2010 ключови доклади на Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи, заповеди на главнокомандващи са били разсекретени. Съдът отбелязва, че поради липса на достъп до делото, жалбоподателите са лишени от правото да получат ефективно разследване на убийството на сина им. Според съда достъп до класифицираните документи може да бъде отказан единствено, ако е застрашена националната сигурност, в изключителни обстоятелства и единствено след съдебен контрол на отказа (§ 139). Пак според съда, класифицирането на толкова голям брой документи не е оправдано (§ 141) и намира, че общественият контрол върху хода на делото не е добре осигурен и защитен.
Решението на съда относно правото на живот
и правото на ефективно разследване
Според добре установена практика на ЕСПЧ, чл. 2 от ЕКПЧ не само гарантира правотo на живот, но и задължава властите да проведат ефективно разследване, особено ако нарушението е извършено от държавни служители. Обстоятелствата трябва да бъдат изяснени в кратък срок, безпристрастно и напълно. Съдът отбелязва, че за десет години не е извършено никакво действие, жалбоподателите не са уведомени за хода на разследването и разследващите органи не са изпълнили задължението да приобщят близките на жертвата към съдопроизводството. Съдът отчита сложността и деликатността на проблематиката, но смята, че това не оправдава протакането или начина на разследване – без да се информира общността за хода на делото. Дори напротив, важността на въпроса за румънското общество да разбере какво се е случило през декември 1989 и кой е отговорен за кръвопролитията, би следвало да насърчи властите да проведат ефективно разследване без излишно забавяне, за да избегнат подозрения, че някои действия остават безнаказани (§ 142; § 144).
Признаване правото на истина
Правото на истина е понятие от международното хуманитарно право. То гарантира, че близките на жертви на груби нарушения на човешките права ще узнаят за тяхната съдба и обстоятелствата, при които са пострадали, загинали или изчезнали. Това право е изрично предвидено в чл. 32 от Допълнителния Протокол I към Конвенцията от Женева от 12 август 1949 г. Други международни актове, гарантиращи това право са:
- Принципите на ООН за защита и подкрепа на човешките права чрез борба с безнаказаността (Set of principles for the protection and promotion of human rights through action to combat impunity); Водещи принципи на ООН за вътрешно изселване (Guiding Principles on Internal Displacement, Principle 16;)
- Основни Принципи на ООН за правото на защита и обезщетение на жертвите на груби нарушения на международното право на човешки права и сериозни нарушения на международното хуманитарно право (Principles 11, 22 (b) and 24 of the “Basic Principles and Guidelines on the Right to a Remedy and Reparation for Victims of Gross Violations of International Human Rights Law and Serious Violations of International Humanitarian Law”);
- Резолюция 2005/66 на Комисията по правата на човека (сега Съвет за правата на човека) към ООН.
- Резолюции 1414/2004 и 1463/2005 на Съвета на Европа.
Интер-американският съд за правата на човека добре познава и прилага този институт. От това право се ползват както жертвата и нейните близки, така и обществеността. Съдът свързва това право със задължението на държавата да гарантира основните права, с правото на независим и безпристрастен съд, правото на ефективна защита и правото да търсиш и получаваш информация[1]. В Перу и Венецуела правото на истина е гарантирано от Конституцията. В Словения и Мавриций правото на истина произтича от правото да търсиш и получаваш информация. Оказва се, че тази тактика е наистина успешна. В САЩ например се използва Законът за свобода на информацията, за да се разкрият нарушения на човешки права в Ел Салвадор и Гватемала. В Куба и Уругвай правото на истина произтича от правото на ефективни правни средства за защита и правото на правосъдие. Само в Колумбия има специален закон. [2]
Със своето решение ЕСПЧ се присъединява към тази прогресивна интерпретация и признава правото на истина на жертвата, нейното семейство и обществото относно мащабни нарушения на човешките права, за да бъде спазено правото на ефективно разследване и защита и за да бъде гарантирано справедливо обезщетение.
Съдът разглежда и претендираното от третия жалбоподател – президентът на асоциация „21 Декември 1989” нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ.
Румънският закон за СРС
противоречи на Конвенцията
Още в решението Rotaru vs. Romania от 4 май 2000 ЕСПЧ намира, че относно прилагането на СРС румънското законодателство не предоставя необходимите гаранции за защита на личния живот. Основни проблеми - липса на съдебен или парламентарен контрол, уведомяване на лицата, че спрямо тях са били прилагани специални разузнавателни средства, невъзможност да потърсят компенсация. Подобни бяха критиките и в българския закон за СРС в решението Асоциация за европейска интеграция и Екимджиев срещу България от 28 юни 2007. Румънските власти обаче не предприемат никакви законодателни мерки за изпълнение указанията на ЕСПЧ. Поради това Комитетът на Министрите на Съвета на Европа, който следи за изпълнението на решенията на ЕСПЧ, през 2005 г. съставя резолюция[3], която констатира, че румънското законодателство не е подобрено, липсват мерки за отстраняване на системни нарушения на правото на личен живот чрез подслушване. Явно тези проблеми продължават, тъй като съдът установява, че информация, получена чрез подслушване на телефона на жалбоподателя, е съхранявана 16 години.
Именно заради систематични нарушения и липса на политическа воля Румъния да подобри законодателството си в тази сфера, съдът отказва да постанови пилотно решение[4]. Съдът заявява, че няма да забави разглеждането на други сходни жалби, като по този начин всяко следващо решение ще напомня на Румъния да вземе мерки за осигуряване на съответствие на законодателството си с Конвенцията.
Решението е достъпно на френски език на страницата на ЕСЧП.
Резюме на случая на английски и френски език можете да намерите тук.
[1] Дело Ignacio Ellacuría et al v. El Salvador, параграф 221.
[2] Сравнителните данни са от доклада на Върховния комисар за човешките права на ООН за правото на информация, достъпен на: http://www.un.org/en/events/righttotruthday/documents.shtml
[3] Резолюция DH(2005)57
[4] Това е процедура, за първи път използвана през 2004 от съда в решението Broniowski vs. Poland. No. 31443/96. През февруари 2011 г. бе подробно разписано Правило 61 от Правилата на Съда, което урежда процедурата по приемане на пилотни решения. Такова решение може да се приеме, когато фактите по даден случай разкриват съществуването на структурен, системен или друг сходен проблем в държавата ответник, който е отразен и в други жалби. В такъв случай, с произнасянето на пилотно решение, ЕСПЧ дава инструкции на държавата как да отстрани несъответствието с Конвенцията и забавя разглеждането на всички подобни жалби до предприемане на такива мерки.