ISSN 1313-6496

45 години Закон за свобода на информацията

Хронология на битките за прозрачно управление в САЩ

Указът на президент Линдън Джонсън

„Подписвам тази мярка с дълбоко чувство на гордост, че Съединените щати са отворено общество, в което гражданското право да знам се отстоява и гарантира”. С тези думи на 4 юли 1966 президент Линдън Джонсън подписва Закона за свобода на информацията, а САЩ стават третата държава със закон за достъп до информация след Швеция и Финландия.

Изказът на Джонсън в Указа, не издава враждебността, с която той посреща промяната: „Това законодателство се корени в един от най-важните ни принципи: демокрацията работи най-добре, когато хората имат всяка информация, която националната сигурност позволява. Никой не трябва да спуска завесата на секретността върху решения, чието разкриване няма да накърни друг обществен интерес”.

Политическата битка за приемането на този закон продължава почти 20 години. Голяма роля за движението за свобода на информацията, което набира инерция през 50-те години на 20 век, играят медиите – редактори и журналисти от най-влиятелните вестници в САЩ.[1]

Кампанията стартира през 1950, когато Джеймс Поуп от сп. Луисвил Куриер възлага на Харълд Крос – оттеглил се адвокат, съветник на Ню Йорк Херълд Трибюн и преподавател в Колумбийския университет, да изготви за редакторите на вестници „конспект на действащите закони и съдебни решения, в полза на официалната секретност”.  В резултат  Крос написва книгата Правото на хората да знаят, превърнала се в библия на движението за свобода на информацията. По същото време треската на Студената война здраво е обхванала САЩ и секретността на правителството е почти приоритет.

Истинският герой

в предстоящата битка

е младият демократ от Калифорния Джон Мос, който влиза в Конгреса през 1953. Той е автор на закона, негов застъпник и движещата сила за приемането му. Още в първия си мандат като конгресмен Мос е потиснат от невъзможността да получи информация от федералните институции като член на Комисията по пощенски и граждански услуги. Докато Айзенхауер е президент и републиканците имат надмощие в Конгреса, опитите на Мос за работа по подобно законодателство са блокирани. Началото на правната одисея бележи победата на демократите през 1955. Тогава по инициатива на Мос е създадена подкомисия за правителствена откритост, на която той е председател. Започват изслушвания за необходимостта от законодателство, гарантиращо откритостта на правителството. След като демократите печелят надпреварата за Белия дом, Мос се надява, че ще получи необходимата подкрепа, но греши. Позицията на Линдън Джонсън, който заема поста след съкрушителна победа над опонента си през 1964 е: „Какво опитва да направи Мос? Да ме подхлъзне? От Министерство на правосъдието ми казват, че този проклет законопроект ще прецака администрацията на Джонсън”.[2] И през 1965 почти всички федерални институции се обявяват против. Помощта идва от противниковия лагер. Младият републиканец от подкомисията на Мос, Донълд Ръмсфелд подкрепя проекта за закон, критикувайки „продължаващата тенденция към манипулирани новини и прикриване на обществена информация”.[3] По-малко от десет години след това Ръмсфелд като министър на отбраната със заместника си Ричард Чейни ще са водещи в налагането на вето от президента Форд над поправките, които са за засилване на закона, но ще загубят.

През пролетта на 1966, Сенатът приема законопроекта на Мос. Актът е посрещнат с одобрение от журналистическите среди. Колелото е задвижено. Това става ясно на администрацията на Джонсън. Един от правните съветници в Белия дом свързва Мос с пресаташето Бил Мойърс. През май и юни 1966 Мойърс лобира за приемането на закона като съветва редактори и журналисти да подготвят силна извадка от статии, застъпващи се за приемането на закона, и изпраща цитати от изказвания на Джонсън до служителите в Белия дом за опасностите от секретността и ползите от откритостта в управлението. 

Съществува

Джон Мос

реална опасност

от вето на президента

но Мос знае, че не може да събере необходимата подкрепа в Конгреса, за да го отхвърли. Ето защо той се поддава на натиска от Министерство на правосъдието и подготвя нов Доклад за камарата на представителите, като използва текстове на правителството, които отслабват интерпрерацията, дадена преди това от Сената. Новият доклад съдържа ред примери на информация, която следва да бъде изключена от полето на предоставяне, и подчертава „по-широка защита на вътрешните документи на институциите в изпълнителната власт”.

На 20 юни 1966 Камарата на представителите приема законопроекта с 307 гласа „за” и нито един против. Законът е изпратен на президента. Отношението на Линдън Джонсън към закона прозира от резолюцията му по направеното предложение за публично подписване – в полето на паметната бележка от 24 юни 1966 той пише „Без церемония”. Президентът трябва да подпише Указа до 4 юли, в противен случай влиза в сила т.нар. джобно вето.[4] На 2 юли председателят на Американското общество на редакторите на вестници изпраща телеграма на Мойърс в Сан Антонио, тъй като Джонсън е в тексаското си ранчо по повод националния празник. „Пресата се тревожи, че законопроект, единодушно приет от Конгреса, може да умре поради нехайство”. Същия ден Мойърс му отговаря: „Нехайството не ни е навик. Благодаря за телеграмата”.

Последното стъпало е Указът на Джонсън. Почти 40 години по-късно Бил Мойърс ще сподели: „Изказът му бе почти лиричен, но аз знаех, че Линдън Джонсън трябваше да бъде влачен, за да подпише този закон. Той мразеше идеята за него, не приемаше, че журналисти ще ровят в правителствени папки, ще отварят документи, че ще оспорват официалната гледна точка за нещата. Беше се запънал и заплашваше с джобно вето. И щеше да го направи, ако Мос и Уигинс[5] и другите редактори не го бяха заляли с молби и петиции. Той отстъпи и подписа проклетото нещо, както го наричаше”.[6]

Няколко са

важните поправки

в Закона за свобода на информацията след приемането му. Тези от 1974 въвеждат задължението за публичност на списъците с документи, съхранявани от институциите, за годишните отчети по изпълнението на Закона, властта на съдилищата за преглед при затворени врати на класифицирани документи. През 1976 ограничение 3 от закона (което дава право на институциите да отказват информация, ако друг закон им позволява това) е стеснено в съответствие със Закона за управлението на слънчева светлина. Промените от 1984 са свързани с разходите по предоставяне на информацията и обхвата на закона, свързан с документи на националната и обществена сигурност. Може би най-важни за съвременното информационно общество са поправките от 1996, които въвеждат задължения за електронно предоставяне на обществена информация.

Днес в САЩ годишно се подават хиляди завления за достъп на федерално ниво, а Законът за свобода на информацията е мощно средство за журналистически разследвания, ефективно оръжие в ръцете на гражданите и бизнеса, които искат да научат повече за политиката на управляващите.