С Решение № 2157/01.04.2021 по адм.д. № 76/2021 състав на Административния съд – София град прие, че жалбоподателката Доротея Дачкова няма право на достъп до искана от Прокуратурата на Република България информация, и отхвърли жалбата. Журналистката от в. „Сега“ бе поискала експертните предложения на прокуратурата за промени в Наказателнопроцесуалния кодекс, представени на 14.10.2020, както и сравнителноправния анализ, послужил като обосновка за тези предложения.
Решението на съда заслужава коментар, независимо че е влязло в сила. Винаги сме се ръководели от разбирането, че един продукт на разума, какъвто е влезлият в сила съдебен акт, подлежи на анализ и критика, както всеки друг резултат от мисловна дейност. Това е различно от зачитането на влязлото в сила решение и неговите последици. Разбира се, в случая тази критика не е независима, доколкото защитата на журналистката бе осъществена от правния екип на „Програма достъп до информация“. Въпросът в случая е не дали конкретното решение ни допада или не, тъй като по много от защитаваните от нас дела не сме успявали да убедим съда в правотата ни, но това не ни е провокирало да излагаме публично наши критични бележки.
Тук обаче са поставени под въпрос принципи на самото законодателство относно правото на достъп до обществена информация, което не може да ни остави безучастни към едно влязло в сила съдебно решение с потенциал за мултиплициране на един дълбоко проблематичен подход. Застрашена е в по-широк план защитата на конституционно гарантираното право на достъп до обществена информация, която може да се определи като ефективно осъществявана повече от 20 години.
А. Непосочване на правното основание в обжалваното решение за отказ
Решението на административния съд е странно и се отклонява от развитата в продължение на 21 години съдебна практика, която е от малкото поводи за гордост на България в Европа. Не се сещам за друг случай, в който съдът да е приемал, че непосочването на правното основание за отказа било „несъществено нарушение“, тъй като били изложени фактическите съображения.
Разпоредбата на чл.38 от ЗДОИ изисква отделно в решението за отказ да бъде посочено правното основание и отделно – да бъдат изложени фактическите съображения. Липсата на което и да е от тях винаги е водело до отмяна на отказа като незаконосъобразен. Нещо повече, според практиката на Върховния административен съд, развита още от 2004 година и останала непроменена, в едно решение за отказ на информация трябва да се посочи освен относимата разпоредба от ЗДОИ, така и тази от евентуално приложим специален закон, когато е налице такъв, като например Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ). Следва да се отбележи, че ЗДОИ е и единственият закон, в който поради значимостта на правото на достъп до информация, един отказ, основан на твърдението за държавна тайна, трябва да бъде мотивиран както от правна страна – чрез посочване на съответната законова разпоредба, така и от фактическа страна – чрез посочване на фактическите съображения, независимо, че е налице толкова сериозно защитена тайна. Цялата тази практика, отговаряща на високите демократични и правови стандарти, е напълно игнорирана, като съдебният състав си е затворил очите пред нарушение на ЗДОИ, извършено от професионални юристи, на които обществото разчита да ръководят повдигането на обвинения и борбата с престъпността и закононарушенията.
Изискването е администрацията да се мотивира, особено когато ограничава гарантирано с Конституцията основно право на всеки, произтича от принципа на правовата държава и на върховенството на закона. По тази причина отстъплението от изискването да се посочи законовата разпоредба, която изпълняват институциите, когато отказват да удовлетворят това основно право, може да се определи като сериозно занижаване на изискването за законност на действията и актовете на администрацията.
Доколкото в случая задължен субект е Прокуратурата на РБ, то приложеното от административния съд изключение е още по-неразбираемо и смущаващо, тъй като спрямо тази институция са налице засилени очаквания за стриктно спазване на Конституцията и законите.
Б. Същинска и несъщинска дейност на държавните институции – на каква информация имат право гражданите?
Друг проблем в постановеното решение е в подразделянето на дейността на прокуратурата на „същинска“ и „несъщинска“. Такова разделение не съществува нито в Конституцията, нито в ЗДОИ. В продължение на 21 години такова разделение не е правил и съдът, тъй като дори върховните съдии не са си позволявали да „дописват“ закона, особено в посока ограничително разбиране и прилагане по отношение на едно гарантирано с Конституцията основно право. Всъщност това е опасен прецедент, чието евентуално приложение в бъдеще би довело до драстично стесняване на понятието „прозрачност на управлението“. Това е така, тъй като две десетилетия гражданите знаеха, а институциите се съобразяваха, че правото на информация обхваща не само правни документи като решения, постановления, и др., но и договори между публични институции и частни фирми, документи относно изпълнението на такива договори, кореспонденция между институции, платежни документи и дори данни за това дали някой е влязъл в дадена служебна сграда.
Представете си едно ново, тясно разбиране на правото на достъп до информация докъде би довело в светлината на казуси от миналото като достъпа до договора на Министерството на финансите с фирмата Краун Ейджънтс (2001-2004), наградното оръжие на бившия главен прокурор (2013), влизанията на депутата Пеевски в сградата на МВР (2013), разкриването на договори за частни дарения към полицията в областните градове, направено през 2011 от екипи на в. „Сега“ и „Дневник“ и още десетки казуси, маркирали демократичното развитие на България и борбата за прозрачност и откритост на управлението и превенция на корупцията от последните две десетилетия. Във всички тези случаи едно такова тясно разбиране би довело до изводи, че гражданите и журналистите нямат право да знаят дали е сключен договор и какъв, тъй като това не е „същинска“ дейност на едно министерство, нямат право да научат дали МВР е награждавало бъдещия главен прокурор, тъй като това не е „същинска“ дейност на никоя от двете институции, нито имат право да знаят дали областните дирекции на вътрешните работи получават частни дарения, защото това не е „същинската“ им дейност и т.н.
Всъщност през призмата на опита може да се каже, че тъкмо „несъщинската“ дейност на институциите, която не е предписана от закона, често пъти крие съмнения за злоупотреби, нарушения, нередности и дори престъпления. Самата сърцевина на правото на достъп до информация бива изтръгната от едно разбиране, прокарано от съда, че гражданите и обществото нямат право да научават тъкмо скритите и сенчестите тайни на държавните служители. Това би могло да се превърне в чадър, който да защитава от слънчевата светлина на знанието най-сенчестите сектори на държавното управление – все едно дали говорим за прокуратурата или за Министерство на земеделието и т.н.
В. Въвеждане на изискване да се доказва правният интерес на заявителя към информацията
Особено сериозно нарушение е допуснал административният съд като е приел, че жалоподателката няма правен интерес да получи достъп до исканата обществена информация. Тук се нанася удар върху 40-годишен международен стандарт по отношение на законодателството за достъп до обществена информация. Принципът, че интерес у заявителя е забранено да се търси, е записан в най-стария международен документ относно достъпа до информация в света – Препоръка R(81)19 на Съвета на Европа. Този стандарт е заложен във всички национални закони в света и е основен критерий на международната инициатива за оценка на тези закони RTI Rating да приеме дали даден закон има характера на „закон за достъп до информация“.
Тоест, подобно тълкуване като това, прието в съдебното решение от 01.04.2021, е в състояние да „изреже“ от Закона за достъп до обществена информация най-съществения му принцип, заложен още в 2000 година и да го лиши от качеството „закон за достъп до информация“. Така България вероятно не би заслужавала повече да се числи в групата на 128-те държави в света, в които е налице действащ национален закон за достъп до обществена информация. Вместо да се приобщи към първата в света Конвенция за достъпа до официални документи, влязла в сила през декември 2020, както ПДИ призовава българските правителства вече над 10 години, държавата ще се самоотлъчи от един европейски стандарт, който е записан и се прилага непоколебимо от всяка една от държавите, кандидатстващи днес за членство в Европейския съюз. Приетото в коментираното решение тълкуване е освен в разрез с принципите на правовата и демократична държава, още е и унизително от гледна точка на престижа на страната и очакваното ниво на защита на правата в нея.
В конкретния случай за съда е било достатъчно да се прочетат мотивите, с които през 2000 година правителството на ОДС внесе законопроекта за достъп до обществена информация в Народното събрание, и които гласят:
„Възприетият подход съответства на споменатата Препоръка № R (81) 19 на Комитета на министрите на страните - членки на Съвета на Европа, за достъпа до информация, която се държи от публичните власти. Според тази препоръка „не може да има отказ за достъп до информация заради това, че лицето, което иска информация, няма конкретен интерес от материята“.
Неслучайно до момента не е имало такъв прецедент, но ето, че се появи. Залисаният в шеметно развиващия се технологичен свят съвременен човек все по-малко помни и все по-малко се обръща към миналото. Затова става и толкова по-важна и отговорна работата на съдиите, които са длъжни да помнят историята на прилагането на даден закон и да припомнят на гражданите принципите, на които е основано съвременното цивилизовано общество, за да не изгубят те свободата си някъде в купата сено на пъстрия и многопластов свят.
Г. Делата по ЗДОИ са на една инстанция, което създава условия за мултиплициране на подобни проблемни тълкувания на закона
Опасността от разширяване на подобна практика прави конституционното право на информация още по-уязвимо предвид премахването на втората съдебна инстанция по делата по ЗДОИ през 2018, извършено по непрозрачен и непочтен начин от мнозинството в миналото Народно събрание.
В ден днешен, както и през предходните години, сме свидетели на много задълбочени и промислени съдебни решения по ЗДОИ, които продължават да са единствена защита както на правото на обикновения гражданин, така и на цялата система на правовата държава и демокрацията. Наличието обаче на два-три съдебни състава в решаващ съд, които приемат различен подход, и на които по принципа на случайното разпределение на делата могат да се паднат по-значимите случаи, свързани с драстични откази на значими за правовия ред институции, може да изкриви трайно практиката, да промени значимостта на правото на достъп до информация като средство за контролиране на властта, и да разклати доверието на обществото в способността на съдебната система да бъде стожер на законността.
Заключение
Повдигам тези въпроси с голямо безпокойство, тъй като ми се струва, че да се изисква от заявителите да доказват интереса си към исканата информация е нещо подобно на това да се изисква от подсъдимите по обвинения в извършване на престъпления да доказват, че не са извършили деянието. И в двата случая е поставен под въпрос принципът за върховенство на закона и за правовата държава. И в двата случая индивидуалните права са поставени в подчинено положение спрямо някакъв, неясно какъв, но представящ себе си за „обществен“ интерес. По парадоксален начин, като някаква горчива шега, и в двата случая става въпрос за всемогъщата прокуратура.
Правото на хората да искат информация и дължимата срещу това право прозрачност и отчетност са в самите основи на понятието „демократично общество“. Административните съдилища имат капацитета да защитават това право, както са го правили повече от две десетилетия. Забравянето на принципите, основите и това откъде тръгнахме обаче, съчетано с продължаващи системни опити за подкопаване на правораздаването и доверието в него, са опасни тенденции, които могат да се окажат пробойна, през която самовластието да пробие бента на законността.
_______________________________________
|
Проектът Форум „Достъп до информация“ се изпълнява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект Форум „Достъп до информация“ е подобрена прозрачност и отчетност на публичните институции. За прехвърляне към страницата, посветена на проекта, натиснете тук.