 Стефан Ангелов |
С решение от 25 юни 2013 (по жалба № 48135/06) съдът от Страсбург санкционира сръбското правителство за нарушение на член 10 от Европейската конвенция за правата на човека, след като разузнавателната агенция BIA (Bezbednosno-informativna agencija) отказала да предостави данни за електронно следене на Младежка Инициатива за Права на Човека (МИПЧ).
Жалбоподателят е неправителствена организация със седалище в Белград. През 2005 МИПЧ подава заявление до BIA за достъп до информация относно броя на хората, подложени на електронно следене от агенцията за 2005. BIA отказва достъп до данните на основата на изключението за защита на секретната (класифицираната) информация, заложено в сръбския Закон за свободен достъп до информация от обществено значение от 2004. Неправителствената организация подава жалба до сръбския Информационен комисар – институция следяща за правилното прилагане на закона от 2004. Комисарят отменя решението на агенцията и я задължава да предостави информацията. Опитът за обжалване на агенцията е неуспешен и решението на Комисаря става окончателно през 2006. Две години и половина по-късно – на 23 септември 2008 – BIA известява жалбоподателя, че не притежава исканата информация. И МИПЧ подава жалба до Европейския съд по правата на човека.
Още в началото на Решението, в частта „III. Относими международни документи”, съдът посочва, че член 19 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН от 1966 предвижда защита на свободата на изразяване подобна на тази в член 10 от ЕКПЧ (Конвенция за защита правата на човека и основните свободи). Освен това Комитетът по права на човека към ООН в своя Общ коментар № 34 от 2011(документ CCPR/C/GC/34 от 12 септември 2011, § 8) подчертава, че член 19 от Международния пакт включва и правото на свободен достъп до информация съхранявана от публични (държавни) органи. Съдът се позовава на още две официални декларации на представители на ООН, ОССЕ, ОАД (Организацията на Американските държави) и АКПЧН (Африканската комисия по правата на човека и народите) в сферата на свободата на словото, които поясняват, че правото на достъп до документи предполага принцип на максимална откритост на цялата информация съхранявана от държавни органи, като само тесен кръг законово предвидени изключения са допустими.
В оценката си по допустимостта на жалбата съдът от Страсбург набляга на аргументите на правителството, че жалбата не е допустима предвид приложното поле на ЕКПЧ (ratione materiae) и качеството на жалбоподателя (ratione personae) – твърдяна липса на правен интерес. В параграф 20 от решението, цитирайки предишната си практика по делото „Тарсасаг срещу Унгария” (№ 37374/05, § 35, 14 април 2009), съдът заявява, че „понятието „свобода да получава информация” включва право на достъп до информация” (член 10 от ЕКПЧ).[1]
Колкото до твърдението за недопустимост на жалбата заради липса на легитимация на жалбоподателя, който нямал „нужда от търсената информация”, страсбургските съдии го отхвърлят, припомняйки своята практика, че неправителствените организации по въпросите от обществен интерес имат ролята на „обществен страж (пазител)” и техните дейности се ползват от защита подобна на тази осигурена за пресата от Конвенцията.
В мотивите си по същество съдът смята, че тъй като жалбоподателят явно е желаел да събере информация от обществен интерес по законен начин с целта да разпространи тази информация и така да допринесе в общественото обсъждане, е имало намеса в неговата свобода на изразяване (параграф 24). Разузнавателната агенция на Сърбия е нарушила вътрешното законодателство като не е изпълнила решението на Информационния комисар (параграф 25) и следователно нейното действие представлява ограничение на свободата на изразяване позволено от Конвенцията. По-късният й довод, че не притежава исканата информация е „неубедителен”, а „упоритото нежелание” да се съобрази с решението на комисаря представлява „произвол” (параграфи 25 и 26). Така член 10 на Конвенцията е бил нарушен и вследствие на това съдът не смята за нужно да разглежда твърдението за нарушение и на член 6.
Що се отнася до приложението на член 46 от Конвенцията „Задължителна сила и изпълнение на решенията”, сочейки своята практика и прилагайки като цел принципа на пълно обезщетяване, съдът смята, че „най-естественото изпълнение” на неговото решение би било да се осигури предоставянето на исканата информация от сръбската разузнавателна агенция (параграф 32).
Двама от съдиите в състава – съдия Сайо от Унгария и съдия Вучинич от Черна гора – изразяват особено мнение в съгласие със заключението и мотивите на съда, добавяйки аргументи и коментар. Подчертана е нуждата член 10 от Конвенцията да бъде тълкуван в съответствие с международните стандарти за правото на достъп до информация и по-конкретно с цитирания Общ коментар № 34 от 2011 на Комитета по права на човека към ООН. Обръщайки внимание на решението на голямата камара на ЕСПЧ „Гилберг срещу Швеция” (жалба № 41723/06; вж. наш коментар тук), на Европейската Конвенция за Достъп до Официални Документи от 2009 (все още не влязла в сила) и на „исканията за демокрация в информационното общество”, двамата съдии очертават проблеми, които съдът ще трябва да разгледа - стопяващата се разлика между журналистите и другите членове на обществото в света на интернет; въпросът за позитивните задължения на държавите-членки по отношение на достъпността до информация, съхранявана от правителствата, имайки предвид че „простата липса на забрана за достъп може да бъде недостатъчна за ефективното приложение на правото на информация”; и „изкуственото разграничение между обществени данни и данни от личен интерес, което може дори да възпрепятства достъпа до обществена информация”, като, разбира се, правото на достъп според член 10 от Конвенцията трябва да бъде съобразено с практиката на Съда (напр. Klass and Others v. Germany (6 September 1978, § 81, Series A no. 28).
В заключение можем да отбележим, че решението на съда от Страсбург се вписва в поредицата от практиката на ЕСПЧ по признаването на правото на достъп до информация като част от свободата на изразяване по член 10 от Конвенцията. То продължава практиката на решението „Тарсасаг срещу Унгария”и е в съзвучие с имплицитното признаване на правото на достъп до информация на решението „Гилберг срещу Швеция” (виж наш коментар тук). Мотивите по член 46 и заключението на съда, макар и с използваната условна форма, ясно подчертават разбирането, че ефективното упражняване на предвиденото в закона право на достъп до информация е гарантирано от Конвенцията. Още повече, съдът избира да се произнесе по член 10 („Свобода на изразяване на мнение”), а не по член 6 („Право на справедлив съдебен процес”), за нарушение на който също е сезиран. Намиране на нарушение по член 6 би означавало, че е наложена санкция вследствие нарушение на процедурните правила, т.е. неизпълнението на заповедта на Информационния комисар от разузнавателната агенция. В случая обаче, при същите факти, санкцията е произнесена за нарушение на свободата на изразяване, което се състои в непредоставянето на законосъобразно исканата информация.
Интересен е подходът на ЕСПЧ в построяването на мотивите си. Изглежда е търсена познатата в практиката еволютивна интерпретация на Конвенцията, използвани са като референции други международни документи. Този избор вероятно е тактически, част от „съдебната политика” и анализът му принадлежи повече на доктриналните изследвания. Въпреки това, за защитата на правата на човека хармонизацията между различните институции на международната общност, а и националните такива, допринася за приближаване до еднаквото й прилагане и разбиране за всички.
[1] Превод на анализа на Правна Инициатива на Отворено Общество на основните моменти в решението, изготвен от ПДИ: https://www.aip-bg.org/pdf/facts_judgment_hclu.pdf.