Някои аспекти на решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Касабова срещу България”

Александър Кашъмов, ПДИ
Александър Кашъмов
Александър Кашъмов

Делото „Касабова срещу България”, по което Европейският съд по правата на човека постанови решение на 19 април 2011, разбуни духовете в края на миналата и началото на тази година. Причина бе разкритието, че един от новоназначените заместник- министри на правосъдието е бил съдия-докладчик във въззивната инстанция по случая – Окръжния съд в Бургас. Създалият се обществен дебат налага да припомним някои вероятно позабравени или не добре известни факти.

 

Фактите

 

12 септември 2000: в бургаския вестник „Компас” излиза статията на журналистката Катя Касабова „Корупция в бургаското образование!” Подзаглавие - „Уволняват четирима експерти и лекарка за подкуп?”. Статията разкрива информация за доклад на инспектората към Министерство на образованието и науката (МОН), който е изготвен след проверка на сигнал за подкуп, подаден от родители на деца, кандидатствали за прием в елитни гимназии през лятото. Според публикацията става въпрос за 40 деца, приети поради заболявания без приемен изпит на основание на специална наредба. При преглед на въпросния доклад се вижда, че инспекторатът е установил множество нередности и нарушения в документацията на специално назначената комисия по приема. Комисията се състои от петима експерти към регионалния инспекторат на МОН и един лекар. Касабова представя мнението на четиримата експерти, според които „лекарката трябвало да понесе цялата отговорност, защото ги подвела”. Експертите са посочени в статията поименно.

До появата на публикацията не е дадена гласност на разкритието на инспектората към МОН за десетки нарушения при приемането на деца, макар, че докладът е от юли (впрочем нарушенията надвишават посочените в публикацията). Статията веднага поражда обществен дебат. На 14 септември 2000 в “Компас” излиза втори текст от Касабова. На 13 октомври 2000 във вестника е публикуван отговор, озаглавен “Декларация”. Той е подписан от четиримата засегнати и от други служители на РИО на МОН. В резултат на повдигнатите въпроси още на 25 септември 2000 четиримата експерти от МОН са санкционирани дисциплинарно. На следващия месец те подават тъжби срещу Касабова и срещу местния кореспондент на в. “Сега” Божидар Божков, публикувал също статия по случая.  През 2001, докато трае делото срещу Касабова, по случая е отправено парламентарно питане до министъра на образованието. След обсъждане през 2002 парламентарната комисия по жалби и петиции решава да информира прокуратурата за наказателно производство по повод на незаконния прием на ученици. В прокуратурата е образувано производство за извършено престъпление - подкуп. От Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) е отправено искане до външния министър да ги запознае с фактите по случая "Касабова".

Независимо от обществения ефект и дебат през 2001 Катя Касабова е осъдена за клевета да плати глоба на държавата и обезщетение на всеки един от тъжителите, като е приложен чл.78а от Наказателния кодекс. Сумата възлиза на над 7000 лв. без разноските за принудително изпълнение. Случаят получава правна подкрепа от Програма Достъп до Информация, която го довежда докрай. През декември 2002 е проведено заседанието пред горната инстанция – Бургаски окръжен съд, където делото е разгледано по жалба на журналистката. Съдът отказва да се запознае със становището на международната организация “Артикъл 19”, което представя анализ на практиката на Европейския съд по правата на човека и друга релевантна практика, като се позовава на липса на процедура. И на 17 януари 2003 Бургаският окръжен съд потвърждава решението на първата инстанция. Решението е окончателно.

В шестмесечния срок е изпратена жалба до Страсбург. Жалба подава и Божидар Божков, който междувременно е осъден от други състави за неговата публикация. На делото пред ЕСПЧ становище внасят международните организации „Артикъл 19» и Правна инициатива – "Отворено общество". На 19 април 2011 ЕСПЧ произнася две решения по делата Касабова и Божков, с които България е осъдена за нарушение на чл.10 от ЕКПЧ.[1]

 

Съдържание на решението  

на ЕСПЧ по случая Касабова

 

При изявления в началото на януари 2012 министърът и заместник министърът на правосъдието изразиха предположение (или твърдение), че според ЕСПЧ българският закон, т.е. чл.147 и 148 от Наказателния кодекс нарушава Конвенцията. В пар.52 от решението ЕСПЧ заявява, че не счита тези текстове за широко формулирани или неясни. Съдът не приема оплакването в жалбата, че националният закон е несъответен на стандартите поради това, че предвижда по-тежка наказателна отговорност за клевета срещу длъжностни лица. Според него аргументът от жалбата се отнася по-скоро до въпроса дали намесата е «необходима в демократичното общество».

Текстът на чл.10, пар.2 от ЕКПЧ предвижда т.нар. «троен тест», на който следва да отговаря всяка намеса в свободата на изразяване на мнение и свободата на всеки да получава и разпространява информация. Според него всяка такава намеса, в това число чрез санкция, трябва едновременно да е:

- предвидена в закона;

- да цели защита на правата и интересите, изброени в чл.10, пар.2 от ЕКПЧ;

- "необходима в демократичното общество".

Изискването намесата да е предвидена в закона предполага самият закон да съответства на изискванията на Конвенцията за качество и предвидимост. Като не намира проблем в качеството на закона, ЕСПЧ ясно заявява, че българският закон съответства на Конвенцията и че следователно отговорността за нарушението й в случая не се носи от законодателната власт.

Разглеждайки въпроса относно правилата за тежестта на доказване, ЕСПЧ намира, че тя може да бъде прилагана по различен начин в различните законодателства. Не е допустимо обаче националният съд да направи невъзможно за защитата да докаже истинността на твърденията в статията. "В тази връзка е потресаващо в настоящия случай, че бургаският въззивен съд е приел – вероятно погрешно от гледна точка на българския закон (виж § 40 горе), че единственият начин за доказване на твърдението, че някой е извършил престъпление е като покаже, че той или тя е осъдена за него. Това положение не може да бъде споделено от Съда. Докато една влязла в сила присъда по принцип се основава на неопровержимо доказателство, че дадено лице е извършило престъпление, да се изисква по същия начин да се доказват твърдения за престъпно поведение в контекста на дело за клевета е просто неразумно, независимо от презумпцията за невиновност по чл. 6, ал.2 от Конвенцията. Твърдения в пресата не могат да бъдат поставени редом с тези, направени в наказателното производство." (пар.62).

По-нататък ЕСПЧ приема, че националните съдилища не са обърнали необходимото внимание на факти от значение за делото. Например фактът, че журналистката е представила становището на засегнатите в публикацията си. Също така е следвало да отчетат съществуването на официален източник – доклад на инспектората и обстоятелството, че същият не е бил огласен до момента на публикацията, въпреки че е съществувал от два месеца. «Липсата на публичност показва, от една страна, трудността пред придобиването на достоверна информация по въпроса, а от друга – жизнено важната роля на медията като „обществен страж” по отношение на такива въпроси. Тя също подчертава обществения интерес да се публикува информация по темата и относно реакцията на институциите по нея. Наистина, липсата на навременна обществена информация, съчетана с неоспоримото съществуване на множество нередности при приема на ученици, може  основателно да е подтикнало жалбоподателката да публикува наличната информация, в това число такава, която е непроверена”( пар.67).

В светлината на тези разсъждения на ЕСПЧ трябва да се разбира и констатацията му в следващия параграф от решението, интерпретирана в публичното пространство по един или друг начин. Съдът заявява, че е „готов да приеме, че становището на националните съдилища, че жалбоподателката не е извършила достатъчно проучване, преди статията й да бъде публикувана, не е явно неразумно ...” (пар.68). Той обаче не намира за необходимо да заема категорична позиция по този въпрос, поради несъмненото нарушение на Конвенцията чрез налагане на прекомерни санкции, четем в същия параграф. Разбира се, тези изводи не съвпадат точно с интерпретациите в публичното пространство, според които едва ли не ЕСПЧ бил осъдил журналистката за ненадлежно журналистическо разследване. В Страсбург все пак се съдят единствено държави, а не личности, и в случая с решението седмината съдии единодушно са установили нарушение на България.

По отношение на наказателната отговорност за клевета ЕСПЧ потвърждава установената си практика, че сама по себе си наличието й в законодателството не нарушава Конвенцията. От значение за преценка на пропорционалността обаче са естеството и суровостта на наказанието. Според Съда целият размер на сумата, която журналистката е била осъдена да плати, е проблематичен от гледна точка на потенциалния „смразяващ ефект” по отношение на жалбоподателката и останалите журналисти (пар.71). По този начин се създава пречка пред журналистите, респ. медиите да изпълняват ролята си на „обществен страж”, която е неразривно свързана със съществото на свободата на изразяване и на получаване и разпространяване на информация.

Така стават понятни и изводите от случая – отговорни за извършеното нарушение са националните съдилища, а не законодателите, а още по-малко - журналистите. Магистратите са си затворили очите пред един обществен въпрос, включващ информация за нередности. И така са заели грешна позиция не само по един морален въпрос, но и по прилагането на основният закон в сферата на правата на човека – ЕКПЧ.

 

 



[1] Делото на Божков се представлява в Страсбург от адв. Йонко Грозев, а на Касабова – от автора на този текст и от адв.Стоян Терзийски

© 2012 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.