В края на 2023 г. към „Програма достъп до информация“ се обърна гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, регистрирана в гр. Бурса, Турция, която търси справедливост за жертвите от периода през тоталитарния комунистически режим относно т.нар. „Възродителен процес“[1]. Организацията е основана през 2004 г. с цел да защити като юридическо лице правата на лицата, засегнати от незаконното им лишаване от свобода в затвори и в концлагера на остров Белене през 70-те и 80-те години на миналия век, малтретирани и сплашвани за назидание и подчиняване на лица от турски етнически произход, живеещи в България.
Членовете на организацията търсят информация с помощта на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) от Прокуратурата на Република България (ПРБ) относно какво органите са извършили или не са извършили, за да се установят фактите, да се проведе ефективно разследване и наказване на виновните за събитията в края на 80-те години, довели до насилие, погазване на права и изселването на над 350 000 българи от турски произход зад граница.
Конкретните въпроси, отправени със заявление за достъп до обществена информация, са за броя на досъдебните производства, образувани във връзка с престъпления, свързани с т. нар. „Възродителен процес“; прокурорските преписки във връзка с такива престъпления; обвинителните актове, внесени в съда, резултатите от всяко едно дело и пр.
От отговора на прокуратурата разбираме, че в България не се води специален регистър или отчет на досъдебните производства и делата за престъпления по време на т. нар. „Възродителен процес“. Затова тези данни не могат да се разграничат от наличните, събирани и обобщавани по разпоредбите на Наказателния кодекс.
Впоследствие от гражданската организация търсят пълен достъп до целия обем информация по преписка изх. № 2903/14.07.2003 г., образувана по искане на народния представител г-н Ахмед Юсеин с въпроса „Ще се търси ли справедливо, хуманно според европейските норми разрешение на проблема за т. нар. „Възродителен процес“ за периода 1984-1989 г. в рамките на българското правосъдие?“. Отговорът на прокуратурата гласи, че поисканата преписка № 2903/14.07.2003 г. е унищожена с Акт за унищожаване на неценни документи с изтекъл срок на съхранение от 07.02.2023 г.
По-нататък от организацията продължават да искат документи: акта и протокола за унищожаване и информация за комисията, извършила преглед и оценка на документи през 2023 г. с цел унищожаване на неценни документи на ПРБ. След предоставената информация за документите и комисията за унищожаване, гражданите от „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ продължават да търсят отговори на въпросите кой и кога ще се погрижи за справедлив процес на виновните и гласност за страданията и жертвите на комунистическия режим, пострадали по време на т. нар. „Възродителен процес“.
Отбелязвайки 35-тата годишнина от т.нар. „Възродителен процес“ – тази година, през май, нека да погледнем към някои от човешките истории, които стоят зад целите и дейността на организацията и подтикът на хората да членуват в нея и да търсят информация и справедливост за себе си и своите близки.
Веднага след падането на комунистическия режим започнах да търся справедливост
Историята на Сабри Искендер
В създаването на организацията изходихме от Конституцията на Република България и я нарекохме Демократична лига за защита правата на човека в България. Това е най-голямата работа на моя живот, голямо оръжие.
Казвам се Сабри Искендер, на 76 години. Роден съм в сливенското село Жълт бряг.
Аз съм в отчета на Държавна сигурност от 1972 година, тогава бях 25-годишен.
На 27 години попаднах в затвора. Винаги е имало дискриминация, а срещу мен направиха клевета. Влязох в пререкание с един старшина, който ме хокаше, че съм турчин, и му казах, че е шовинист, а той преиначи изказването ми. По това време Илка Дамянова беше прокурор в Сливен, във Военната прокуратура и тя ми даде условна присъда от 6 месеца за срок от 2 години. Милицията я обжалва във Върховния съд и ме вкараха в Старозагорския затвор за 6 месеца. Много хубаво стана така. Научих някои работи. Затворът е школа, университет. Там научих от българи, че искат да направят организация за човешки права, но направили грешка, че не я депозирали в чужда страна. Променили им програмата, че са създали антидържавна организация и ги осъдили.
Задържаха ме пак на 17 януари 1985 г. Бях таксиметров шофьор. С таксито ме спря агент на Държавна сигурност. Аз го познавам, но той не знае, че аз знам какъв е. Бях на 38 години, имах семейство и 3 деца. Каза ми да карам към баните, но по път да минем през милицията. Разбрах за какво става въпрос. Пред МВР-то 4 човека ме посрещнаха, подготвили операция. Качихме се в стаята на началника на следствения отдел – Георги Георгиев. Събраха се няколко души и почнаха да носят папки с досиета. Казаха, че има още, но за да не се плаша, не са ги донесли всичките. Пита ме началника: „какви престъпления срещу Народна Република България сте извършили, за които органите на сигурността не са ти потърсили отговорност?“. Казах „никакви престъпления срещу НРБ не съм извършил, дайте доказателства за моите престъпления“. В папките имаше 600-700 страници. Дръпнах лист – за мене е, дръпнах друг – също. Бил съм казал, че като съм бил в Турция зелените сливи били по-скъпи от портокалите. Или че съм казал, че нещо си там ми е харесало. Возил съм бил турци с таксито.
Първата вечер следствието започна в 19.00 часа и завърши в 1 часа след полунощ – 5 часа и 5 минути. Казаха, че ще ме затворят в килия сам, за да се побъркам. Три дни никого не вкараха при мен. Питаха ме дали е хубаво да съм сам. Аз им казах, че съм им много благодарен, много ми е много хубаво, че ми е по-спокойно да съм сам. Веднага ми докараха друг човек.
Задържаха ме един ден преди да почнат да сменят имената, било е превантивна мярка. Държаха ме в килия, в ареста 111 дни, които ми се видяха като 111 години, с непрекъснат тормоз и изтезания, побоища.
Началникът на Държавна сигурност в град Сливен, полковник Илия Иванов Илиев ме изпрати направо в Белене, без присъда, че много съм бил говорил и да не ме изкарват. За тези с присъда беше още по-лошо. Там бях 1 година, след това ме изселиха в село Камено поле във Врачанско. После направих опит за бягство зад граница към Югославия през връх Ком с моя син, който тогава беше на 16 години, след това – затвор за 2 години. Общо 4 години и 4 месеца.
След затвора, за 39 дни бях в къщи и после ме изселиха отново в Камено поле.
Още в затвора бях обмислил и когато излязох, събрах съмишленици, един философ и един учител, направихме програма и устав за създаване на организация. За да успеем, първо отидохме в английското посолство, те извикаха човек от турското и им дадохме програмата на организацията на английски и на турски език. Това за да се защитим и за да не могат да променят властите програмата ни, както са правили за други организации, и да ни осъдят, че е противозаконна. Целта ни беше западният свят да я прочете, за да не може тук да я променят. Обявихме се по „Радио Свободна Европа“, по BBC. После я пратихме на Тодор Живков, на председателя на Народното събрание, на вестниците „Отечествен фронт“, „Работническо дело“, „Земеделско знаме“, на Главния прокурор на НРБ. В създаването на организацията изходихме от Конституцията на Република България и я нарекохме Демократична лига за защита правата на човека в България. Това е най-голямата работа на моя живот, голямо оръжие. Създадена е напълно легално на 13.11.1988 година въз основа на член 52, ал. 1 от Конституцията на НРБ – гражданите имат право да създават организации с неполитическа цел. По това време в София на 10 ноември Жельо Желев създаде Клуб за подкрепа на гласността и преустройството.
Комунистите се опасяваха най-много от Независимото дружество за защита правата на човека на Петър Манолов и от нашата организация, която беше най-многобройна. Страхуваха се, че имаме връзка с ЦРУ и с турското разузнаване, затова само ни следиха.
През май 1989 г. подадохме протестно писмо срещу Тодор Живков за политиката му по отношение на турския въпрос. Поканих го да седне на кръгла маса с Демократичната лига за защита правата на човека в България. Пратих и копие от писмото на в. „Труд“ и до „Радио Свободна Европа“. На другия ден идват да ме разпитват. Започнах гладна стачка. Тогава от Държавна сигурност дойдоха да ме вземат и да ме закарат на границата с Турция. Бяха ми изкарали паспорт. Влакът беше до Одрин, аз нямах виза. Взеха ме от Капълуле до Одрин и водиха няколко часа следствие за достоверност и ме пуснаха да отида в Бурса, където имах чичовци. Имам двама сина и една дъщеря, които дойдоха след мен в Бурса. Оттам отидох в Анкара.
Веднага след падането на комунистическия режим започнах да търся справедливост. Исках да съдим Тодор Живков и неговите съдружници. Направиха се няколко организации. Аз станах член на организацията в Бурса.
Ние от нашата гражданска организация търсим справедливост за тези, които са правили побоища, които са били и убивали, както и за преките вдъхновители на т. нар. „Възродителен процес“. Повечето починаха. Останалите – защо прокуратурата не ги изкара пред съда? Никой не е наказан. Мен ме съмнява дали това, което искаме ще се сбъдне.
Търся информация за онзи период от самото начало. Питахме Софийска военна прокуратура – строго секретно било. Търсихме информация от Главната прокуратура, срещнахме се и с Иван Гешов. Някои документи унищожени, други отговори лавират. Върти се въпросът за отговорността за справедлив процес между Народното събрание и прокуратурата. От октомври миналата година започнахме да четем решенията, които са взели – около 30 000 страници, 166 тома. Според мен няма да осъдят никого. Повечето от преките вдъхновители не са живи, но все още има живи изпълнители, които злоупотребяваха със служебното си положение.
Обществото трябва да знае, младежта трябва да знае
Историята на Назифе
Аз ще говоря като майка и съпруга на пострадал във „Възродителния процес“. Ще говоря от името на всички майки, които пострадаха тогава.
Казвам се Назифе Мустафа Мюмюн, родена съм в Кърджали и съм на 70 години. Ще се опитам най-накратко да разкажа за чувствата и преживяванията си.
Пораснах в интернат – дом за деца и сираци, завърших основно училище там, както и покойният ми мъж Шабан Мюмюн. Учихме там, защото нямахме друга възможност, в селото ни нямаше училище, нямахме средства да пътуваме и да се връщаме, родителите не можеха да ни облекат, бяхме от многодетни семейства. В интерната завършихме основното си образование. Благодарна съм много на учителите, грижеха се прекрасно за нас, възпитаваха ни честно да говорим, да не лъжем, да не крадем. На каквото една майка може да научи децата си – те ни дадоха много, много повече.
Дойде време, завършихме. Мъжът ми следваше, аз работех, за да може той да учи. Ще говоря и от негово име, защото заедно пораснахме и всичко знаехме един за друг. Беше отличник, много умен ученик, искаше да следва право, но го приеха в Пловдив, в Хранително-вкусовия институт. Тъй като финансовите възможности бяха много ограничени, аз реших да почна работа, за да може той да се образова. Годината, преди да завърши, 1978-1979 г., при него отива човек на Държавна сигурност от Кърджали и му казва: „Ти си умно момче, много си начетен. Държавата те изучи и ще продължава да те изучава, но ти трябва да работиш за нас.“ Той казва: „Да, аз съм благодарен на държавата, че учих в интернат, завърших средно образование индустриална химия също на държавна издръжка, благодарен съм на тази държава. Обаче аз имам човешко достойнство, което не мога да потъпча и да стана ваш доносник.“ Идват един път, два пъти, три пъти; казват му: „Ще ти дадем апартамент, ще ти дадем служба в МВР-то, в министерството, стига да работиш за нас, да правиш пропаганда за „възродителния процес“. Ще ти дадем апартамент в София. Ще ти дадем кола. Ще ти устроим живота, както никога не си мечтал.“ Той казва: „Аз съм дете от едно бедно семейство. Обичам България. Тук сме се родили. Но аз не мога да бъда доносник срещу общество и националност, в които съм се родил. Аз съм се родил турчин. Майка ми не знае дума български език, баща ми е бил общ работник цял живот. Аз искам само да се образовам, да си взема хляба в ръцете и да си гледам семейството щастливо и мирно. Това е единствената ми цел в живота, друга цел нямам. Аз съм човек с широки възгледи, с разбирания, не можете така да ме притискате да работя за вас.“ И наистина, той като завърши, беше стипендиант на „Балкантурист“ и трябваше да започне работа там. Представи си дипломата и казва: „Дойдох да работя.“. „Не“, му отговарят, „ти си зачеркнат, не можеш да работиш тук, търси си другаде работа“. По някакъв начин намерихме работа като управител на ресторант в една кръчма и започна, но какво да ти кажа… Не получи желаната работа, имахме вноска за апартамент – зачеркнаха я, за кола, всичко – червено, червено! Нямаш право на нищо.
Забременях през 1982 г. Малката ми дъщеря като се роди, баща й много искаше да я нарече с име, което винаги си е имал в акъла, харесвал го е. В болницата казаха – не може това име, турско е. Той наистина беше много начетен, подаде молба в Кърджали, в съда, че иска това име и наистина съдът я удовлетвори, защото човек може да избере името на детето си. Спечелихме за името, но после започна адското за него, адското за нашето семейство, за децата ни.
1984 г. Постоянно го притискаха в службата – да излезе по телевизията, да направи пропаганда – за комунизма, за това, че ние някога сме били българи. Това нас не ни интересува. Миналото си е минало. Човек се чувства такъв, какъвто е в момента.
Задържат го един ден. Вземат го от службата – естествено, там от персонала са свидетелствали, че приказвал срещу държавата, което не вярно, за да имат право да го задържат. Лъжлив донос – той беше човек интелигентен, никога с такива грозни неща няма да се занимава. Аз бях на работа, сестра ми дойде и вика: „Како, задържаха батко Шабан. Разстроих се, излязох от работа, отидох в МВР-то. Декември месец, 28-ми, преди Нова година, зима, сняг, влага – аз с чехли, в такава паника – не знаеш как си облечен, какво имаш на краката. Живеехме в третата къща от милицията, до Партийния дом. Отивам: „Така и така сте задържали моя мъж, защо?“ „Кой е?“ „Еди кой си.“ „Няма такъв тука.“ „Как няма?!? Взели сте го с белезници, с милиционерска кола.“ „Жена“, викат ми, „искаш и теб ли да задържим – махай се от тук, от стълбите нагоре да не се качваш“. Връщам се вкъщи, стопля се и пак отивам. До сутринта – отивам – връщам се. После – на работа, без да съм спала. Децата ми разстроени, и те са на крак, плачат, аз направо се парализирах. Бях касиерка в закусвалня зад МВР-то. Всички служители в милицията минават през нас, сутрин, обед, вечер, и аз по физиономия ги знам. Един служител – още го помня и му благодаря, защото той спаси живота на моя мъж, Демирев, младо момче – вика „защо си плакала“. „Снощи задържаха моя мъж. Цяла нощ бях пред МВР-то и ми казват, че не е там“. Демирев ми каза – „на обед, като излезеш, ела при мен“. Отидох. Отвориха две врати и докараха моя мъж, така отдалече да го видя. Не можах да го позная! Беше пребит, главата му в буци, окото му – хвръкнало встрани, лице посиняло – не мога да позная мъжа си. Една-две секунди ми го показаха и го прибраха вътре.
Същият ден го пуснаха. Затова благодаря на този човек, Демирев, ако беше останал още една вечер, нямаше да оживее до третия ден. В къщи 15 дена не можа да стане от леглото, а трябваше сутрин и вечер да се подписва в милицията и да не напуска града. Малката ми дъщеря беше на 3 годинки, и той, ако рече да я прегърне, тя се плаши, защото се ужасява от лицето му…
Горките ми деца. В училище дошло ново дете, турче, не знае български. Моето още от 11 месеца е на ясли и градини, знае български, иска да помогне, обяснява какво как, скрито зад вратата. Учителката, да го извади, така го дърпа, че нокътчето му се откъсва от пръстчето. Даже не можах да попитам защо го направихте това. И знаете ли защо? За да не ме изгонят от работа.
След 15 дена мъжът ми започна да се съвзема. Един ден тръгна да излиза до магазина за кисело мляко. Излезе в 11 часа, 18-19 става – няма го. Тръгнах към милицията да видя дали не са го задържали и го виждам, идва по пътя, носи торба бурканите и те тракат в ръката му. Разбрах аз положението какво е. Пребили са го, влачили са го – защо не е дошъл да се подписва. Ама той не е добре, не може. Един следовател го закарва в една гора, кара го да коленичи пред една голяма пропаст и му казва – „тук ще те убия, вълците и мечките ще те ядат и никой сметка от нас не може да търси, имаме това право“.
След това спря да яде. Каза – „тия ще ме убият, по-добре да са самоубия сам. Положението е много сериозно и те са способни всичко да направят.“
Минаха още 10-тина дена, той не яде, аз не съм на себе си. Моята колежка, втората ми майка, Радка Стоянова, която от началото до края беше рамо до рамо с мен, помагала ми е, когато мъжът ми следваше, когато беше задържан, ми съдейства да го закарахме на психиатър. Лекуваха го 2 месеца и половина. Пуснаха го в домашен отпуск един ден да си види децата, отивам на работа, не съм започнала още и идат децата – „Пак взеха татко“. Пак го пребиват и на другия ден го карат в Белене. 3 месеца не можахме да разберем къде е – чак след това стана ясно, че задържаните без съд и присъда ги карат в Белене.
Тогава започнаха моите мъки. Малката ми дъщеря на 3 годинки, голямата – на 13, точно в пубертета. В училище се научава веднага между децата и хората от страх престанаха да идват вкъщи – майка ми, баща ми се страхуват да дойдат. Понеже живеем до самото МВР, никой не може да ни посети, никой не може да ни подаде ръка за помощ, било за децата, било за други нужди.
И двете ми деца влязоха в депресия. Голямата закъса с уроците, лоши оценки, усамоти се, не приказва, не излиза. Животът ни беше ужасен.
Отиваме в Русе на свиждане, казват – „днес няма да се осъществи“. С триста зора съм се уредила точно този ден да съм свободна от работа, вземаш дечицата, отиваш до там и свиждане няма. Голямата разбира, но малкото плаче – искам да видя тати. Много неща има за разказване. Много преживени неща. Това е най-малкото, което мога да кажа – мога 3 дена да говоря, защото това са 4 години.
От Белене го преместиха в Бобовдол, от Бобовдол го изселиха в село Овчарци, Кюстендилско. От време на време ходихме на свиждане. Не можехме да се преселим там, защото аз трябва да работя и да си пазя децата. После го освободиха, върна се и почна работа в месокомбината.
Една вечер, 1989 г., идват от Държавна сигурност и казаха – „за 24 часа ще напуснете страната, дайте 2 снимки“. След два часа донесоха паспорти. Бяха оскъдни години, нямахме куфар, по магазините също няма. Имах туристически спален чувал, сложих някакви дрешки на децата, газов котлон, една тенджерка, лъжички. И така поехме с влак от София към Югославия. В Белград слязохме и поискахме убежище от Турското посолство и със самолет ни докараха в Измир, където имахме много далечни близки. Отзоваха се. Дадоха ни квартирка, дюшеци. Намерихме си работа – чистехме по банките, трудно беше – не знаеш езика; за децата трудно, малката дума не знаеше турски. Големи трудности също ни се изсипаха там.
Мъжът си отиде от рак. Идвахме си няколко пъти до България и с него, преди това. Във Военното окръжие той ходи да даде сведения да се осъдят служителите, които са причинили всичко на нас и останалите. Не беше само той, около нас в Кърджали имаше пострадали и пребивани, живеещи в паника хора. То се чува. На свиждания като отидем – всеки си разказва болката.
Мъжът ми казваше – „дано има някаква справедливост, да бъдат наказани“. Той вярваше прекалено много на правосъдието в България и много четеше в тази област. Даде показания, но не доживя да види, да му се утоли поне мъничко в душата за някаква справедливост, че тези страдания, които преживя едно общество, няма да останат така.
Ние от гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ искаме да има наказани, да не се повтори това в бъдеще. Обществото трябва да знае, младежта трябва да знае, че случилото се е против правата на човека. Ние вървим по този път и ще продължим до края, няма отстъпване. Защото аз не можах да изуча децата си както трябва поради финансови възможности и депресия. Не можах да бъда ползотворен родител, постоянно плачех – и тук, и в Турция. Искаме справедливост, вярвам, че законите ще вземат превес и все някой ще бъде наказан.
Това, което правим е много важно в исторически смисъл и за правосъдието, за законността
Историята на Сафие
Всички сме като едно голямо семейство. Обединява ни търсенето на справедливост.
Казвам се Сафие Алиш Юрдакул Родена съм 1976 година в Разград. Баща ми е роден 1936 г., беше учител по турски език. Когато забраниха да се учи турски в училищата, баща ми беше освободен от работа и започна като шофьор.
Аз не използвам термина „Възродителен процес“. Това не е вярно. Един човек не може да се роди два пъти. Това е престъпление срещу най-основните човешки права. Обмислено престъпление. Така го наричам.
В училище бяхме само деца от турски произход. Заведоха ни на лагер, където имаше войници и ни казаха, че ще ни учат да следим терористи. Всички бяхме до 11 годишна възраст. Вдигаха ни през нощта с кучета да търсим терористи. Когато баща ми разбра какво сме правили, се ядоса и изпрати писмо с недоволство до директора. Директорът ме наказа да стоя на един крак.
През 1985 година бях на 8-9 години. Преди това баща ми беше бит няколко пъти в МВР, вече беше започнал процес срещу нас. После го арестуваха като престъпник. Завели го в Белене. Не знаехме какво се е случило с него. На цялата ни общност казаха, че е убит. Направихме мевлют (молитва при смърт), както е по мюсюлманската религия. Майка ми остана сама с мен и двамата ми братя и трябваше да се бори да оцелее.
Аз не споменавам българското си име, защото не го признавам, никога не съм го признавала. И аз, и съучениците ми не отговаряхме, ако ни викат с новите имена. Всичките ми тетрадки бяха скъсани, защото бях надписани с истинските ни имена. Училището продължаваше психическия натиск върху децата.
Когато някой ни дойдеше на гости, веднага го викаха в милицията. Във всички къщи имаше ток, в нашата – нямаше. Бяхме изолирани. Нямаше за нас медицинска помощ. На мен ми казваха „дъщеря на предателя на родината“.
Беше държавен терор. Баба ми носеше шалвари и шамия, веднъж на улицата полицаи й нарязаха дрехите. После тя дълго време не можеше да излезе навън. На един празник в училище вързаха ръцете и краката на големия ми брат с тел, защото е „син на предател на родината”. Никой не му помагаше. Учителите гледаха.
Един ден казаха, че баща ни е жив, в Белене. Аз бях в шок, това за детската ми психика беше много – плачеш, умрял, после – жив. Само двама души можеха до отидат на свиждане там. Решихме баба, майката на баща ми, и сестра му да отидат. Когато се върнаха, баба ми се разболя и повече не можеше да говори.
После ние отидохме да видим баща ми. Не можах да го позная – отслабнал, с белезници; голяма травма беше за мен. Баща ми ни каза: „Аз съм добре. Вие стойте заедно и оцелявайте.”
През 1984 – 1989 година имаше 3 лагери за турци – „Белене” на остров Персин; изолационен лагер „Заставата” също на остров Персин (за лидерите, на тежък режим, само за 35 човека, и Сабри Искендер е бил там) и в Бобов дол. След „Белене” повечето лагеристи ги заточваха в Бобов дол.
Баща ми се прибра в лошо здравословно състояние и не можеше да работи. В заточението си е получил мозъчен инсулт. И в болницата е бил с белезници. Не ни разрешиха да го посетим.
През 1989 година ни изселиха, изгониха ни. През 2012 г. Народното събрание определи това изселване като „етническо прочистване”. Такова беше.
През 1991 година в Истанбул научихме от телевизията, че е започнало дело срещу виновните за т. нар. „Възродителен процес”. Концлагеристите от Белене, изселени в Турция, продължаваха да държат връзка по между си. Те и близките им горяха в голям огън. Всички бяхме като едно. През 1991 г. празнувахме, че виновните ще бъдат наказани. Чакахме някой да ни потърси за делото. Никой не ни казваше какво става. Баща ми и приятелите му идваха в София, да видят има ли призовки.
Направихме първото "Сдружение на Балканите" през 1991 г. в Истанбул. То е учредено от хора, които са лежали в Белене. През 1996 г. чрез консулството на Истанбул подадохме обща жалба до Главната прокуратура срещу всички виновни за т. нар. „Възродителен процес” за престъпление срещу човечеството. Тези престъпления нямат давност. Подписаха се общо 36 концлагеристи. Нямаше отговор няколко месеца. Дори не знаехме номера на делото и срещу кого е. През 1997 г. представители на сдружението идваха на два пъти в България, изпратиха две жалби – до главния прокурор и до Военната окръжна прокуратура.
Баща ми почина през 1998 година. Той ми разказа истината. Някога в главата ми беше друго. Не разбирах защо баща ни ни е оставил сами. След смъртта му почнах да търся документи за него – от РДВР Разград, ходих и в Белене, оттам разбрах, че е лежал без присъда. През 2001 г. дойдох в България и дадох показания по делото. Тогава ми казаха, че ще започнат делото след една година.
Сегашната гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ е учредена през 2004 г. в Бурса. Аз съм неин председател, учредители са концлагеристи, някои от тях вече не са между живите. Всички сме като едно голямо семейство. Обединява ни търсенето на справедливост. Ние искаме никой повече да не изживява такова нещо. Трябва да има наказани, за да не се повтаря.
През 2012 г. научих, че в България има Комисията по досиетата. Там намерих много документи за баща ми. Пишеше, че през 1991 г някои документи са били унищожени. Натъжи ме, че никой от хората, които са унищожавали документи, не е бил наказан. По този повод говорих и с журналиста Христо Христов. Много документи, много доказателства за престъпления са унищожени през 1991 г.
Искаме да видим досиетата. Подадохме молби до Софийска военна окръжна прокуратура.
Работихме много, за да напредне следственото дело. Обаче нищо не напредна. През 2022 г. поискахме среща с прокурора по делото за т.нар. „Възродителен процес”. В отговор той ни изпрати решение за прекратяване на досъдебното производство, защото Георги Атанасов е умрял. Подадохме жалба срещу това постановление. Софийски градски съд само за 4 дни ни отказа. Решихме да обжалваме и в Апелативния съд. Продължаваме да действаме виновните да бъдат наказани. Работим много усилено.
Членовете на сдружението са около 300-400 човека, които живеят из цяла Турция – Бурса, Измир, Одрин, Истанбул. Членуват дори внуци на лагеристи от Белене. Имаме добри отношения и с други сдружения на изселници в Турция. В България познаваме „Истина и памет“ на Христо Христов и ПДИ.
Аз събирам документи за истината от всякъде. Това, което правим е много важно в исторически смисъл и за правосъдието, за законността. Това дело, което продължава от 1991 г., е психологически натиск върху цяла България, върху цялото общество. За да няма правосъдие означава, че все още има останки от тоталитарния режим.
|
Изглежда в най-безотчетната в България институция от десетилетия се замитат и ще се замитат следи от неефективност и безобразия.
В този случай може да се каже, че от Върховната касационна прокуратура (ВКП) са отговаряли точно по реда на ЗДОИ. Няма излишно забавяне или заобикаляне на поставените в исканията за достъп на сдружението въпроси. Същевременно обаче излизат наяве потресаващи неща – никой не следи преписките и производствата, свързани с т. нар. "Възродителен процес", ако този отговор е верен. Преди 21 години в писмо до Народното събрание тогавашната Главна прокуратура е представила развитието на някои от образуваните наказателни производства. Остава неясно какво е попречило ПРБ да погледне отново по какъв начин е събрала тогава информацията и да опресни данните си, както и да ги оповести публично, респ. да ги предостави по реда на ЗДОИ.
Вместо това, през 2023 г. ПРБ безпардонно е унищожила купища документи, в това число писмото до Народното събрание от 2003 г. и приложените към него евентуално документи. Тук възникват и други въпроси – прави ли се въобще истинска оценка на историческата и архивна стойност на документите, или се унищожава на конвейр? Защото се оказва, че при акцията за преглед и унищожаване на документи във ВКП през 2023 г. не е оцелял нито един документ от може би десетки или стотици хиляди страници, от които всички са били предназначени за унищожаване без изключение.
Възниква въпросът, информиран ли е бил компетентният орган – Държавна агенция „Архиви“, взето ли е тяхно становище и експертно знание при оценката на определените за унищожаване документи? Дали и кога въобще за последно ПРБ е изпратила документи в Държавния архив. Отговорът на всички тези въпроси е от съществено значение, тъй като в годините след приемането на новата Конституция тъкмо прокуратурата е онази институция, която в най-голяма степен не се доказа като ефективна (освен за зло), прозрачна и отчетна пред гражданите и обществото. Заличават ли се и ще бъдат ли заличени следите от неефективни или незаконосъобразни действия и бездействия на тази важна институция в борбата й с престъпността?
Без изясняването на тези важни за обществото въпроси няма да можем да се отърсим от хватката на беззаконието и бетонираното безобразие, и да поемем с увереност по пътя на свободата, демокрацията и достойнството на гражданина. |
[1] Според комунистическата пропаганда прадедите на хората от турското малцинство са били принудително "помохамеданчени" и затова турците сами са поискали да си "възстановят" българските имена, все едно преживяват някакво собствено "възраждане". По тази причина събитията са наречени от властите "Възродителен процес".