 Фани Давидова |
От известно време различни ситуации ми дават повод да се замисля, че светът е стигнал до момент, в който човек и един сладолед вече не може да изяде без да е сигурен, че моментът ще си остане между него и сладоледа. Улици и площади се наблюдават с видеокамери, айфоните на случайни минувачи работят непрекъснато и вече не е сигурно, че ако тайно си залепиш дъвката под масата в кафенето, още утре в Ютюб няма да се появиш в целия си блясък като герой в клип със заглавие „Простак в центъра на града“. С напредването на технологиите личната ни неприкосновеност изчезва бавно, постепенно, но винаги мотивирано било заради опазване на обществения ред и сигурността, било заради някое наше лично улеснение, било заради друг много важен аргумент.
В този брой на бюлетина предлагаме казус, в който мястото на пътуване в един самолет попада в центъра на полицейското внимание. Случаят ни беше предоставен за коментар от офиса на известна авиокомпания.
В офиса на авиокомпанията се получило писмо от Главна дирекция „Гранична Полиция“ (ГДГП) - Аерогари при МВР, с което се иска да бъдат предоставени лични данни на определени пътници. Искането на ГДГП се основава на чл. 104, т.1 от Правилника за приложение на закона за МВР (ППЗМВР) и в него се казва, че във връзка с извършваща се проверка, от авиокомпанията се изисква да предостави: „Кой е номерът на мястото в самолета, на което е пътувало лицето Х, пътувало с определен полет на компанията на съответна дата. Кой е номерът на съседното място и кое лице е пътувало на него, както и в какво направление са били полетите.“
От самолетната компания отказали информацията, на основание националното право на страната, в която е регистрирано дружеството. От ГДГП обаче, съставили наказателно постановление заради отказ за съдействие на компетентен полицейски орган. В момента постановлението се обжалва.
Как можем да коментираме горния казус. Считаме, че е правилен отказа на авиокомпанията да предостави личните данни на пътниците и това е така защото:
Ще започнем с относимата в случая нормативна уредба: Конституция на РБ, Директива на Съвета 2004/82/ЕО от 29 април 2004 относно задължението на превозвачите да предават данни за пътниците, Закона за защита на личните данни, Закона за чужденците.
Правото на защита на личните данни следва да се разглежда като част от общото право на неприкосновеност на личния живот. Гаранциите на правото на неприкосновеност на личния живот са залегнали още в Конституцията на РБ и по-конкретно в чл.32, чл.33, чл.34. Правото на неприкосновеност на личния живот е основно човешко право и стои в основата на други човешки права като правото на етническо или религиозно самоопределение, правото на изразяване и др. Действително Конституцията допуска някои ограничения на правото на неприкосновеност на личния живот, но само в строго определени случаи. „ Тъй като се касае за сфера, в която лесно може да се стигне до злоупотреба в отделни случаи, законът, който я регулира, трябва да изключи или да сведе до минимум прояви на произвол или на дискреция.“[1]
Подробната законова регламентация на правото на защита на личните данни, е дадена от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Законът гарантира неприкосновеността на личността и личния живот на гражданите чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни в процеса на свободното движение на данни. ЗЗЛД дава гаранции, че лични данни могат да бъдат обработвани, съответно прехвърляни на трети лица само в ограничен брой хипотези, изрично предвидени в закон. Законът за защита на личните данни задава общия минимален стандарт, задължителен при обработване на лични данни във всички сфери на обществените отношения. Как се отнася това към конкретния казус? На първо място, с искането от страна на Главна дирекция Гранична полиция (ГДГП) се иска предоставяне на информация, представляваща лични данни, съгласно Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Изпълнението на това искане, основано единствено на подзаконов нормативен акт, би представлявало нарушение от страна на авиокомпанията на законодателството за защита на личните данни, което пък влече със себе си административно наказателна отговорност за администратора на лични данни, а именно авиокомпанията.
Съгласно разпоредбата на чл.2,ал.1. ЗЗЛД: „Лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци.“
Авиокомпанията се явява администратор на лични данни, съгласно чл.3 ЗЗЛД, по отношение на данните идентифициращи пътниците, използвали нейните услуги. Като администратор на лични данни, авиокомпанията следва стриктно да се съобразява с изискванията на ЗЗЛД, които забраняват предоставянето на лични данни на трети лица, освен в случаите, когато това е предвидено в закон. Това изискване произтича от разпоредбите на: чл.32 от Конституцията на Република България (КРБ), както и чл.2, ал.3 от Закона за защита на личните данни. И двете разпоредби са императивни – предоставянето на лични данни на трети лица, може да се осъществи единствено на основание акт на законодателната власт.
На следващо място следва да се отбележат разпоредбите на Директива на Съвета 2004/82/ЕО от 29 април 2004 относно задължението на превозвачите да предават данни за пътниците. Относимите към настоящия казус разпоредби на цитираната директива са транспонирани в българското законодателство в нормата на чл.20а от Закона за чужденците - ЗЧ.
Съгласно Чл. 20а. Превозвач, който превозва по въздух до и от Република България пътници, е длъжен при поискване от компетентните органи на Главна дирекция "Гранична полиция" да предостави до приключване на регистрацията за полета следните данни:
1. вид и номер на документа за пътуване на пътника;
2. имена, дата на раждане и гражданство на пътника;
3. граничен контролно-пропускателен пункт на влизане в страната;
4. код на транспорта;
5. дата и час на тръгване и пристигане на транспортното средство;
6. общ брой на превозваните пътници за конкретното пътуване;
7. начален пункт на тръгване.
Нормата на чл.20а от закона за чужденците следва да се тълкува стеснително в светлината на цитираните по-горе конституционна разпоредба и тази на чл.2, ал.3 от ЗЗЛД, а именно превозвачите следва да предоставят само и единствено категориите информация, изброени в чл.20а и нищо повече. ГДГП не би могла да основе искането си за предоставяне на достъп до лични данни единствено на подзаконов нормативен акт, какъвто е ППЗМВР.
Възможно е да бъде поставен и въпросът „Какво пък толкова, какви лични данни може да е информацията кой до кого пътува в самолета и какъв интерес може да защити запазването на тази информация.” Въпросът за баланса на интереси при предоставяне на определени категории данни зависи от това дали става въпрос за искане по реда на ЗДОИ или искане по специален ред на достъп до лични данни на трето лице.
Когато сме на полето на достъпа до обществена информация и ЗДОИ, везните натежават в полза на предоставянето на информация . Съгласно РКС № 7/96 г. по к.д. № 1/96 г. ограниченията на правото на информация подлежат на ограничително, стеснително тълкуване. Това е така, тъй като ограниченията на едно основно, конституционно гарантирано право са изключения от правилото.
Когато сме на полето на достъпа до лични данни – принципът е точно обратен – правилото е ограничен достъп, възможен единствено в предвидените със закон случаи.