Гергана Жулева, изпълнителен директор на ПДИ
Гергана Жулева
Гергана Жулева

Малко история

 

През ноември 2008 Комитетът на министрите на Съвета на Европа приема текста на Конвенция за достъп до официални документи[1].

 

Минималните стандарти в областта на достъпа до информация се обсъждат и приемат именно от тази междуправителствена регионална организация, на която България е член от 1992. През годините (1981-2002) в няколко препоръки относно достъпа до информация и достъпа до официални документи се развиват и детайлизират минималните стандарти, които трябва да бъдат заложени в националните законодателства на държавите членки за достъп до официални документи.   

 

На 18 юни 2009 Конвенцията беше открита за подписи от всички държави членки.  Страни по нея могат да станат и държави, които не са членки на Съвета на Европа, както и международни организации.

 

Със заявление до Министерство на правосъдието през 2009 се поинтересувах каква е позицията на българската държава относно присъединяване към Конвенцията през същата тази 2009. Доклад на  ПДИ за анализ на съответствието показваше, че българското законодателство отговаря на стандартите на Конвенция 205, и присъединяването и ратифицирането няма да изискват изменение в националното законодателство. През 2008 българският закон за достъп до обществена информация беше променен и по отношение на прилагането на ограниченията за достъп до информация бе въведен надделяващ обществен интерес, което дотогава беше проблем за съответствието на подхода, заложен в документите на Съвета на Европа и българското законодателство при прилагане на ограниченията на правото на достъп.  

 

През 2009 от Министерство на правосъдието не отговориха на запитването.

 

Осем години оттогава досега, ПДИ опитва да установи причините за нежеланието на правителствата за присъединяване и ратифициране на Конвенция 205 от страна на българската държава. Какво ни е известно по този въпрос?

 

Аргументи за неприсъединяване.

Първи артикулиран аргумент през 2010

 

В отговора на наше писмо до Министерството на външните работи през 2010 намираме аргумента, че тъй като Министерски съвет е орган по Закона за достъп до обществена информация, поради разпоредбите на чл.15 ал.2, то Министерството на външните работи ще подкрепи инициативата, но самата процедура трябва да се инициира от Министерски съвет, който според мнението на Министерството на външните работи е органът, отговарящ за  това.

 

Вторият артикулиран аргумент през 2014

 

стана известен много по- късно при обсъждане на Втория план за действие по инициативата „Партньорство за открито управление”  през април и май 2014 в Министерството на регионалното развитие. Тогава стана ясно, че Министерството на външните работи има други несъгласия  с присъединяването и те са свързани с чл. 17 на Конвенцията. Тази разпоредба регламентира възможността и други държави, които не са  членки на Съвета на Европа, както и международни организации да се присъединяват към Конвенцията. Българското външно министерство има резерви към тази възможност. Какво би попречило на политиката на българската държава такова едно евентуално присъединяване, не стана ясно нито тогава, нито сега, след като в самата Конвенция съгласно чл. 17 е предвидена процедура по консултация за приемането на желаещата държава и решението за това ще бъде взето по правилата на чл. 20.d устава на Съвета на Европа от Комитета на министрите чрез мнозинство при гласуване.[2]

 

Самата Конвенция предполага възможности за резерви и декларации при самото подписване, каквито са направили държавите вече ратифицирали Конвенцията, а именно (с декларации): Унгария, Литва, Норвегия, и с резерва  от Швеция. 

 

Третият артикулиран аргумент

 

През  февруари 2016 Министерски съвет отговаря на запитване Националния омбудсман относно присъединяването към Конвенция 205 и обяснява, че България е имала и има резерви по отношение на член 19 от Конвенцията, който урежда въпроса с „Изменения на конвенцията”. В писмото отново, както при излагането на предишния аргумент, намираме едно абсолютно формалистично разглеждане на въпроса. Нека цитираме член 19. 

 

„Член 19 - Изменения и допълнения на Конвенцията

1. Изменения и допълнения на тази Конвенция могат да се предлагат от всяка държава страна по Конвенцията, Комитета на министрите на Съвета на Европа, Групата от специалисти или Консултативния орган на държавите – страни по Конвенцията

2. Генералният секретар на Съвета на Европа съобщава на държавите – страни по Конвенцията  всяко предложение за изменение и допълнение.

3. Всяко изменение и допълнение се съобщава на Консултативния орган на държавите – страни по Конвенцията, който, след консултация с Групата от специалисти, трябва да внесе в Комитета на министрите свое становище относно предложеното изменение.

4. Комитетът на министрите разглежда предложеното изменение и допълнение и всяко становище, внесено от Консултативния орган на държавите – страни по Конвенцията, и може да одобри изменението и допълнението. 

5. Текстът на всяко изменение, одобрено от Комитета на министрите в съответствие с параграф 4, се изпраща на държавите – страни по Конвенцията  за приемане. 

6. Всяко изменение в съответствие с параграф 4 влиза в сила на първия ден от месеца, следващ изтичането на едномесечния период след  датата, на която всички държави – страни по Конвенцията са информирали Генералния секретар, че са приели изменението.”[3]


Обърнете внимание на т.1 от член 19, където е регламентирано кой може да инициира изменения и допълнения към текстовете на Конвенцията. Във всеки случай това не може да бъде държава, която не е страна по Конвенцията. Всеки, който познава практиката на работа по международни договори знае, че докато се стигне до гласуване, се извършва огромна работа по обсъждане и съгласуване. Това, че Комитетът на министрите ще разглежда предложените изменения и допълнения, съвсем не означава, че държави неприсъединили се към конвенцията могат да влияят на формулирането на текстовете на измененията. Става въпрос за текстове на международен договор, който понякога се обсъжда и финализира с години. Същото се отнася и до измененията и допълненията.

 

Какво всъщност тревожи нашите държавници в тази Конвенция?   

 

Нямам обяснения. Всички, досега не съвсем ясно аргументирани причини, са неприемливи и лесно оборими, с изключение на първия.

 

Случайно ли присъединяването към Конвенцията беше заложено като мярка във Втория план за действие на българското правителство по инциативата „Партньорство за открито управление” и не беше направено нищо.

Вярно е, че България има закон за достъп до информация, който отговаря на минималните стандарти, заложени в Конвенцията, но също така е вярно, че тя няма да влезе в сила, нито ще бъдат формирани органите по наблюдение на изпълнението й, докато десет държави не я ратифицират.

 

Защо България да не се присъедини към вече подписалите и ратифицирали  този пръв и единствен засега международен договор за достъпа до информация, държави?


Този въпрос  остава и аз смятам, че разумен и артикулиран отговор и досега не сме получили. Нещо повече, излиза, че правителството поема официално ангажимент за подписването на Конвенцията в рамките на инициативата „Партньорство за открито управление”, а при поставен „ребром” въпрос има ли пречки за това подписване, поднася различни по съдържание неясни аргументи. 

  



[1] http://www.coe.int/en/web/conventions/full-list/-/conventions/treaty/205

[2] За повече подробности относно присъединяване на държави нечленки на Съвета на Европа към конвенции виж: http://www.coe.int/en/web/conventions/participation-of-non-member-states

© 2016 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.