Някои бележки по Кодекса на държавния служител

І. Общи бележки

На основание чл.28 от ЗДСл бе приет "Кодекс за поведение на държавния служител", публикуван в страницата на МС в Интернет. Подобни правила за поведение за първи път се установяват у нас. Първият въпрос, който кодексът мигновено поставя, е каква е неговата правна стойност. На този въпрос не се наемаме да отговорим, тъй като от една страна, правилата са наречени етични, т.е. по дефиниция неюридически, както гласи теорията на правото, а от друга - те са приети от Министерския съвет, който е орган и създава именно юридически актове. Дори ако тези правила не са юридически, те пак могат да имат правни последици. Така би било, ако бъдат включени в трудовите договори на държавните служители. И без да са юридически закрепени, правилата ще оказват осезаемо фактическо влияние върху държавните служители и оттук - върху основни права на гражданите.

Повечето от изискванията, които кодексът поставя към служителите, са формулирани доста общо, без инструкции за поведение в конкретни, често срещащи се казуси.

Немалка част от предвидените задължения са бездруго правни задължения, произтичащи от различни нормативни актове. Такива са например задълженията, свързани с обслужването на гражданите или задължението за неполучаване на облага при изпълняване на служба. Иначе казано, вместо да поставят изискване максимум за поведение, каквато е целта на кодекса, те осигуряват стандартния минимум, който е по принцип предмет на правното регулиране.

ІІ. Бележки по същество

Някои разпоредби на кодекса са проблематични от гледна точка на свободата на изразяване и информация, както тази на самите служители, така и тази на гражданите.

Предвиденото в т.2,4 задължение за неразпространяване на каквито и да е факти, до които служителят има достъп при изпълнение на служебните си задължения, не само няма аналог в никой закон, но и е противозаконно. То пряко нарушава правото на гражданите на достъп до обществена информация. Ограниченията на правото на достъп до обществена информация са уредени изчерпателно в закона. Следователно е НЕДОПУСТИМО Министерският съвет да въвежда допълнително ограничение, което при това напълно игнорира правото на гражданите на достъп до информация. Признак на лош вкус е да се инструктира администрацията за подобно поведение, след като същевременно правителството заявява, че тя трябва да бъде открита и прозрачна.

Споменатата инструкция за неразгласяване на факти има за цел, видно от т.2.4 от кодекса, да препятства "затрудняването или влиянието на политиката". Дребен факт е, изглежда, че за защитата на такъв обществен интерес Конституцията и Законът за достъп до обществена информация не е предвиждат ограничение на правото на достъп до обществена информация. Да оставим настрана това, че цитираният израз е неясен и съдържа възможност за твърде широко тълкуване.

Що се отнася до свободата на информацията, екипът на ПДИ е на мнение, че е безпринципно да се поставя интересът на политиката /неясно коя, в чие име и в чия защита/ над правото на гражданите да знаят как са управлявани. Това противоречи и на международните стандарти, които в прав текст предписват въздържане от въвеждане на ограничения на правото на информация в името на защита на "политиката от влияния".

Забраната за "критични публични изказвания" относно други държавни служители е твърде широко формулирана. На първо място, изразът очевидно включва както основателната, така и неоснователната критика. На следващо място, не престижът, а честта и достойнството, присъщи на всеки човек, са ценностите, които се ползват със защита. Престижът е свързан с професионалната дейност, която е по принцип в най-широка степен обект на критика, тъй като чрез нея една личност се проявява в обществото и във взаимоотношенията си с другите. Добрата репутация в професионалната сфера, която е неделима част от обществения живот, не се презумира, а трябва да се заслужи. Удостояването на едно упражняващо професия лице с престиж е дело на обществената оценка, а не на самомнението на лицето. В още по-голяма степен това важи за престижа на държавния служител.

Правото на всеки гражданин да разпространява информация и да извършва критика на управлението и правото на останалите да получат информацията и да чуят критиката, е основно човешко право и стожер на демократичното общество. То е право на всеки, а не само на "недържавните служители".