Информационен бюлетин
Брой 4(52), април, 2008 г.

Интервю: Тактиките при подаване на заявления са от решаващо значение за успеха
Роже Флюгелс, холандски експерт

Роже Флюгелс

Роже Флюгелс е холандски експерт с 21 години опит в областта на достъпа до информация. Той бе лектор в шест работни срещи с журналисти от местни медии, проведени в градовете Видин, Монтана, Враца, Перник, Кюстендил и Благоевград, в периода 2-9 април 2008 г. Заедно с ръководителя на правния екип на ПДИ, Александър Кашъмов, Роже Флюгелс представи конкретни примери, в които журналисти успешно използват законите за достъп до информация. Срещите бяха организирани в рамките на проект „Местните медии и свободата на информация в България”, който се финансира от Програма МАТРА на Министерство на външните работи на Кралство Холандия, и който ПДИ осъществява в сътрудничество с холандската организация The Management & Media Academy/Free Voice.

Г-н Флюгелс, Законът за свобода на информацията в Холандия е приет през 1980 г. Вие имате дългогодишна и богата практика по използването му. Кога и по какъв повод подадохте първото си заявление за достъп?
Първото заявлението, което подадох, беше, когато работех като анализатор на теми, свързани с разузнаването. За целите на своите изследвания започнах да използвам Закона за свобода на информация и да подавам заявления. Това бе през 1985 г. Оттогава до днес съм подал повече от две хиляди заявления за достъп до информация.

Подавали ли сте заявления за достъп до информация в други държави?
Да, подавал съм заявления за достъп до информация в Италия, Белгия и Съединените щати. В Италия исках достъп до факс от диспечер по въздушния транспорт във връзка с полета на самолет, който се разби в Холандия. В Белгия исках достъп до информация, свързана с Белгийско-Холандските отношения, както и относно същия самолетен инцидент, тъй като самолетът бе собственост на белгийската армия. Заявленията, които съм подавал в САЩ, са свързани с тютюневия бизнес, здравеопазването, образованието, разузнавателните служби. Единствено в Белгия не получих достъп до исканата информация.

Казахте, че най-активните ползватели на закона в Холандия за журналистите? В България – те са едва третата група по активност, след гражданите и бизнеса. Каква според Вас е причината за тази разлика в активността?
Така е, журналистите в Холандия използват Закона за свобода на информация сравнително по-активно от колегите си в България. Въпреки това, не пропускам случай да им кажа, че нашата цел е да надхвърлим 1000 заявления годишно. В момента на национално ниво се подават едва 1000 заявления годишно. В това отношение сме в детската градина – холандските журналисти имат да учат още много. Ако сравним със Скандинавските страни, Великобритания или САЩ, холандските журналисти са едва прохождащи деца. Въпреки това, законът е неразделна част в работата на холандските журналисти. Всеки месец се правят по няколко публикации въз основа на успешно подадени заявление за достъп до информация и това се случва в продължение на вече 10 години. В това отношение, законът е едно успешно средство. В средата на деветдесетте години на миналия век нещо в холандската журналистика, както и в холандския парламент, се промени. Роди се интерес към близкото политическо минало, започнаха да се правят разследвания, да се налага по-голям контрол. Депутатите започнаха да правят повече запитвания, да искат разследвания – нещо, което преди това не бяха правили. Това даде възможност на журналистите да започнат да разследват по-надълбоко по редица проблеми. Появи се нов тип журналист – разследващият. Тези нови журналисти започнаха да използват активно Закона за свобода на информацията, тъй като, когато правиш разследване, се интересуваш от много неща, но най-необходими от всичко са ти документи. А най-добрият начин да се добереш до всякакви документи е да използваш Закона за свобода на информацията.

Имаше ли конкретен повод, който подбуди по-големият интерес към работата на правителството в средата на деветдесетте години на миналия век?
Това по-скоро беше процес, развиващ се години, не някакъв конкретен момент. Малко с ирония обичам да казвам, че една от причините е, че обществото стана по-малко християнско. Холандската политическа култура беше много християнска. Правителството биваше възприемано като част от Господ и в такъв случай нещата, които правеше, можеха да бъдат само добри. Злоупотреби бяха невъзможни, тъй като както правителството, така и Кралицата управляваха от името на Бог. Като закъснял резултат от демократичните движения от шейсетте и седемдесетте, в средата на деветдесетте ние започнахме да се държим като зряла демокрация. Започнахме да контролираме правителството, нещо, което преди това не се беше случвало. Трябва да отбележим, че до този момент в Англия и в Германия вече имаше разследващи журналисти, докато в Холандия – не. Не закъсняха и първите успехи за журналисти – които според мен се изразяваха в провеждането на парламентарни разследвания по проблемни въпроси, инициирани в резултат на направена публикация или предаване. Образуваха повече от десет такива разследвания за няколко години.

Какви са основните категории документи, които представляват най-голям интерес за журналистите, съответно за обществеността в Холандия?
Доста е широк обхватът на тези документи. Предимно документи, свързани с услуги, предоставяни от правителството, като образование, здравеопазване, публично-частни партньорства – не само договорите, а всякакъв вид контакти, протоколи от преговори и др. В последно време се забелязва засилен интерес не само към тези документи, а към предшестващите ги подготвителни документи: чернови версии на протоколи, проекти на договори или консултативни документи, въобще всичко, което е било използвано, за да се създаде крайният документ.

На срещите с журналисти от местни медии в България многократно подчертахте важността от прилагане на различни тактики при подаването на заявления за достъп до информация. Кои са основните тактики, които заявителите трябва да знаят, за да получават информация?
Има цял набор от необходими тактически умения. Много важно е, например, да си дадете сметка, че един официален документ никога не съществува в един екземпляр. Винаги има копия на този документ, които в повечето случаи се съхраняват в различни структури на администрацията. Първоначалното ми впечатление беше, че не всички журналисти осъзнават това – те искат копие от някой документ, отиват в някоя институция и подават заявление само в тази институция. Винаги може да се избира между поне две институции, които съхраняват определена информация. За да илюстрирам приложимостта на тази тактика, обикновено давам пример с проекта за разширяването на Амстердамското летище – всички документи по този проект се съхраняваха, разбира се, в Министерството на транспорта, но подаването на заявление там не би било добра идея, тъй като министерството е силен поддръжник на въпросното разширение. Когато помислите по-внимателно обаче, ще осъзнаете, че почти всички документи се съхраняват и в Министерството на околната среда. А това министерство е против разширението и следователно, оттам са склонни да предоставят документи, свързани с проекта, за да подпомогнат обществения дебат по темата.

Много често тактически разумен ход е да се подава едно и също заявление в различни институции. В случаи, в които очаквате, че институцията може да ви излъже или че съществуват противоположни мнения и интереси, подавайте заявления многократно. Получаването на противоречащи решения само по себе си е факт достатъчен, за да се напише хубав материал.

Други полезни тактики са да не се иска достъп до крайния документ, а до предшестващите го проектни документи или да не се иска достъп до целия документ, а само до части от него. С частичния достъп се избягва евентуалното използване на някое от ограниченията, за да се откаже предоставянето на информацията. Например, ако документът съдържа имена, поискайте достъп до съдържанието със заличени имена. Така няма да може да се приложи ограничението, свързано със защитата на личната неприкосновеност. Няма да имат основание и да забавят отговора, за да искат съгласието на третото лице.

Въоръжени с такива тактически умения, ще бъдете един успял заявител. Успял не в чисто правен смисъл, тъй като дори и без да използвате тактики ще получите достъп след обжалване в съда, а успял да спести време, нещо, което е особено важно за журналистите, тъй като те винаги бързат да получат информацията.

Освен прилагането на конкретни тактики, какво друго бихте посъветвали българските журналисти в търсенето на информация от институциите?
Всеки журналист, истински журналист, има списък с теми, по които силно желае да пише. И този списък се пази ревностно, той не се използва. Препоръчвам на всеки журналист да започне с точка номер едно от този списък, като подаде заявление за информация до съответната институция. Подавайте кратки по обем и обхват заявления, но го правете редовно, например всеки петък. Започнете с нещо малко, не с най-големия скандал в общината. След няколко месеца ще можете сами да преценявате как да формулирате заявленията си и към кого да ги подавате.

Такава практика би подействала обучително и на самата администрация. Администрацията се ядосва, когато журналисти използват закона, тъй като обикновено си мислят, че могат да ги разиграват, както пожелаят. Това всъщност е работата на говорителите, на пресаташетата, на хората от връзки с обществеността. Всичко се променя обаче, когато журналистът подаде заявление, тогава се напуска обичайната ситуация на говорене и получаване или неполучаване на исканата информация и се навлиза в полето на закона. Това автоматично означава, че всеки има право на отговор, дори и това да е отказ. Това е нещо ново за много журналисти.

Според мен единственото средство срещу агресия от страна на администрацията е да се подават заявления за достъп до информация. В Холандия много служители по достъпа до информация, особено в институциите на местната власт, възприемат заявленията за достъп до информация като допълнително натоварване, така че има доста образователна работа, която трябва да се върши, тъй като това не е допълнително натоварване, а е най-съществената част от работата въобще. В случая говорим не за техните документи, тъй като те принадлежат на обществото – на гражданите, на журналистите. Администрацията има право да отказва достъп до тази информация само в строго определени от закона случаи.

Г-н Флюгелс, какво е състоянието на електронния достъп до информация в Холандия? Могат ли гражданите да намерят информацията, която ги интересува на Интернет страниците на институциите?
Не, наскоро комисия от високопоставени служители, редактори на медии, и други експерти изготвиха препоръки към правителството за по-активно публикуване на официални документи в Интернет страниците на институциите. Правителството бе много благодарно за тези препоръки и обеща да се погрижи за тяхното прилагане, като увеличи обема на документите, които се публикуват активно онлайн. Въпреки това, обещанието не бе спазено, а тези институции, които публикуват информация в Интернет страниците си, го правят по хаотичен начин. Понякога трябва да търсиш половин час някой документ. За съжаление никой не се оплаква от сегашната ситуация – нито парламентът, нито журналистите, нито неправителствените организации. Така че министерствата продължават да не публикуват информация в Интернет, а ако публикуват търсенето на страницата е като в джунгла.

В Холандия, както и в България, не е въведен независим орган за контрол на изпълнението на закона, като Комисия или Комисар по достъпа до информация. Затруднява ли липсата на подобен орган упражняването на правото на информация?
Липсата на независима институция, която да следи за изпълнението на закона, е проблем в Холандия. Този проблем обаче подсилва друг проблем – а именно, липсата на ефективни санкции срещу забавяне на отговори от страна на администрацията по заявления. В Холандия решенията по заявленията за достъп се забавят в 95 процента от случаите, което е нарушение на закона. За съжаление няма ефективни санкции за злоупотреба с ограниченията или други нарушения на процедурата по предоставяне на достъп до информация. Поради тази причина, институцията на Комисар по достъпа до информация е силно необходима. Всъщност, в момента има законопроект за изменение на холандския закон, в който се предвижда въвеждането на комисар.

Какви са шансовете за приемане на подобен род промени в закона?
Ситуацията е доста сложна и няма много общо със свободата на информация. Законопроектът е изготвен от последното правителство, докато настоящото няма никакво намерение да се занимава с приемането на нови закони, особено административни. Причината е, че има много други проблеми за разрешаване. Това, което ме притеснява обаче е, че някои важни въпроси, включително тези отнасящи се до свободата на информация, могат да изпаднат от дневния ред на правителството за дълъг период от време.

Интервюто взе Диана Банчева, ПДИ


НАЧАЛО | ПДИ | ЗДОИ | НОРМАТИВНА УРЕДБА | ПРАВНА ПОМОЩ | ОБУЧЕНИЯ | ПРЕДСТОЯЩО | ПУБЛИКАЦИИ | ВЪПРОСИ | ВРЪЗКИ | ТЪРСИ
Българска версия • Последно обновяване: 07.05.2008 • © 1999 Copyright by Interia & AIP