Информационен бюлетин
Брой 9(45), септември, 2007 г.

Усетиш ли веднъж какво оръжие е информацията, едва ли ще се откажеш от него
Алексения Димитрова, в. "24 часа"

Алексения Димитрова бе отличена със „Златен ключ” в категорията за Журналистически материал подготвен чрез упражняване на правото на достъп до информация. Журналистката бе отличена за дългогодишното използване на законите за достъп до информация в САЩ и България при подготовка на редица журналистически материали във в. "24 часа" и книгата "Войната на шпионите", както и за последователно упражняване на правото на информация включително обжалване на откази от традиционно затворени институциии като Националната разузнавателна служба.

Алексения, очакваше ли тази награда? Какво означава тя за теб?

Откровено казано - не съвсем, защото от 1998 г. пращам писма по Закона за достъп до информацията в САЩ, за да искам информации, свързани с България, а повече от 15 г. искам дела от Архива на МВР. Отдавна свикнах с това и го приемам като част от журналистическото си всекидневие. Но съм радостна от наградата, защото тя ми дава надежда, че съм на прав път. Тя ме окуражава да бъда по-активна и методична в усилията си, както бях през изминалата година. Това стана, благодарение на колегиалните контакти с Програма Достъп до Информация. Вече знам на коя дата какво искане и до коя институция съм пратила и - благодарение на адвокат Александър Кашъмов - какво трябва да направя, ако не ми отговорят. Така се стигна до 6-те дела, които заведох с негова помощ, срещу Министерствата на външните работи и финансите, Министерския съвет и Националната разузнавателна служба, които ми отказаха информация по различни теми, по които работя.

Много журналисти не използват ЗДОИ, заради 14-дневния срок за отговор. Ти използваш активно закона за търсене на информация от няколко институции, водиш съдебни дела при отказ. Явно търсиш информация, която няма давност. Каква е тя?

Нормално е един журналист да търси информацията веднага, когато те я гореща тема на деня. Когато не получат тази информация, повечето журналисти предпочитат да се оплакват и да критикуват институциите, а не да направят нещо, което реално да доведе до победен край. И аз се дразня от мудността на институциите и съм наясно, че воденето на дела е един безкрайно бавен и тромав процес, а ако евентуално спечеля тези дела, информацията може да не е нужна на никого вече. Затова, откровено казано, не разчитам само на делата, а търся информация и от други източници. Но воденето на дела има профилактичен характер - и за институциите, и за колегите. Това е начин институциите да разберат, че ако отказват информация, журналистите няма да ги оставят на мира, а ще си търсят правата докрай, още повече че законът е на тяхна страна. А за журналистите – че трябва да се борят до край за правото си на информация, а не да чакат информацията да им се поднесе на тепсия.

Използвала си и използваш Американския закон за свобода на информацията. Каква информация търсиш, от кои институции? Получавала ли си откази?

Битката ми с американските институции е една епопея, достойна за книга. Всяка година разказвам за нея и обучавам колеги от цял свят как да го правят на глобалните срещи на разследващите журналисти. Тази година срещата беше в Торонто и за пореден път окуражих няколкостотин колеги да последват моя пример. За това не се иска много – последователност, дисциплина и, разбира се - усилия. Но мисля, че те си заслужават. От 1998 г. досега съм пратила около 500 искания за информация, свързана с България, до около 9-10 американски институции, сред които ЦРУ, ФБР, Държавния департамент, Националната агенция за сигурност, Министерствата на отбраната и финансите, Пентагона, Емиграционната служба, затворническите власти. Тази кореспонденция вече е станала част от мен и от журналистическото ми всекидневие, заедно с десетките ми срещи, интервюта и писането. Разбира се, че получавам откази. Ако някой си мисли, че получавам бързо и лесно всичко, което искам, се лъже. Когато получа отказ, изчаквам 2 г. и се възползвам от правилата на друга процедура, предвидена в американското законодателство – преглед за разсекретяване на определени документи. Когато ми откажат и по тази процедура, пращам молби за окончателно разглеждане на моя случай до специална междуведомствена комисия. Когато и те ми откажат, трябва да отида в съда. Откровено казано, нямам финансов ресурс за това, защото за такава стъпка е необходим много добър и вероятно скъпоплатен адвокат – нещо, което в България решавам, благодарение на Програма Достъп до Информация, която ме подпомага с отлични адвокати.

Какви са наблюденията ти и опитът ти – използват ли американските ти колеги закона и за какви цели?

Доколко мога да разбера от глобалните срещи на разследващите журналисти, това за съжаление не е масова практика нито в САЩ, нито другаде по света. Което обяснява защо толкова много колеги идват на моите лекции и са много изненадани, когато им разкривам какви възможности имат в собствените си страни, които са развити демокрации. В някои страни дори нямат или по-късно от нас приеха подобни закони. И все пак, мога да кажа, че в последните години имам усещането, че находчивите, настойчивите и последователните докрай журналисти в искането на информация стават все повече. Колегите започват да разбират какво богатство имат в ръцете си.

Би ли казала, че американският закон е по-ефективен от българския?

Мисля, че беше по-ефективен до 2001 г., когато станаха терористичните атаки. След това много от американските институции започнаха да се затварят и да дават по-малко документи. Но поне има традиции, тъй като тамошният закон съществува от близо 40 години. Там чиновникът не приема искането за информация като досада, а знае, че е неизменна част от неговите задължения. Има цели офиси или департаменти, които се занимават само с подготвянето на отговорите за даването на информация. Това не са пресцентрове, а структури, които отговарят на всички искания за информация, не само журналистически. Имам чувството, че е създадена по-стройна организация за контакт с хората, които искат информация, а американските институции се отнасят по-отговорно към това.

Какво би пожелала на институциите, от които търсиш информация в Деня на правото да знам?

Да бъдат по-широко скроени и да не гледат на информацията, която имат, като на своя монополна собственост. Те само трябва да я стопанисват добре и да я предоставят на обществото, а не да носят от 9 кладенеца вода, винаги търсейки аргументи, с които да я откажат или пък да се бавят с надеждата, че журналистическият интерес ще отмине и журналистът ще забрави за своето искане. Освен това ги моля да не гледат на журналиста като на враг, а като на човек, който е техен съмишленик в тяхната откритост към обществото. Те би трябвало да са доволни, че има журналисти, които да показват какво вършат и че са си изработили заплатите.

Какви са бъдещите ти творчески планове? Има ли материал за нова книга?

Хванеш ли се веднъж на хорото, няма спиране. Искането на информация е голяма краста. Веднъж усетиш ли какво оръжие е това, едва ли ще се откажеш лесно от него, още повече, когато си натрупал толкова опит, който все повече ти помага. Така че и с наградата, и без нея, продължавам да си искам стотици документи от американските тайни архиви, свързани с България. Имам доста идеи и за български институции. Проблемът е, че, като бъдат получени, тези документи трябва да бъдат прочетени и то качествено. А как се четат няколко хиляди страници документи на английски, пък и на български!? Това иска много време и голяма дисциплина. Така че имам материал не за една, а за много книги, но проблемът е времето. Трябва хем да продължавам да искам документи, което си е доста трудоемко и времеемко занимание, хем да ги обработвам, хем да бъда добра майка. Да това е факт - обществото може да има нужда от информация, но има не по-малка нужда от добри родители, които създават качествени млади хора. Аз искам да изградя от 14-годишната ми дъщеря такъв човек.