С Лора Филева, в. „Дневник“, носител на Грамота в категорията "Най-добър журналистически материал/кампания, свързани с правото на достъп до информация" за Деня на правото да знам 2022, разговаря Катерина Коцева, координатор „Комуникации“, ПДИ

Лора Филева

Лора Филева 

Ако някога се е говорило за „студена война“, сега се налага представата за „информационна война“, дезинформация и разпространение на лъжливи новини. Къде е позицията на журналиста в тази нова информационна среда?

 

Журналистиката трябва да си е на мястото, а ние, журналистите, да не забравяме, че работим в защита на обществения интерес. Трябва да се стремим максимално да бъдем обективни и да се придържаме към фактите. Това не е лесно напоследък, защото живеем във време на полуистини. Сред информацията, с която сме затрупани, има нюанси на вярност и нюанси на не-истина, журналистите трябва да хванат факта, да се придържат към него и да боравят само с него. Не е лесно. Другото, което пречи на журналистите да си бъдат на мястото, е че обществото, целият разговор за политика и за случващото се в живота и в света, стана много полярен и някак си винаги сме между две крайности. Ние, журналистите трябва да се опитваме посредством фактите да покажем нюанса. Трудното е да балансираш в нюансите, така че пак да останеш верен на фактите.

 

Новата информационна среда е предизвикателна, защото изисква да бъдеш журналист на място, да не се отклоняваш от ценностите на журналистиката: да информира и да защитава обществения интерес. В океана от информация, който ни обгражда, трябва да намерим пристан за себе си и за хората, които ще ни четат и на които трябва да се обясни какво се случва. Наистина е предизвикателно, защото има страшно много неща, които приличат на „неща“ и които просто не са верни.


Успявате ли да представите нюанса, за който говорите, но и да запазите неутралитета?

 

Трудно е, защото много често в българската среда медиите са причислени към кръгове, получават етикети, за да може да се компрометира тяхната неутралност. Да им се каже - ти питаш това, защото си еди какъв си, обслужваш еди кои си интереси. И по този начин,  с лепването на етикет, метод, който и този, и предишният, и настоящият главен прокурор например използваха, се атакува журналистиката, която „Дневник“, „Капитал“, „Сега“, Mediapool и други издания, се опитваме да правим. В този смисъл - трудно е, но мисля, че успяваме.

 

Какво Ви мотивира? Какво Ви вдъхновява в тази нелека ситуация?

 

Мотивира ме мисълта, че мога още да дам в тази професия, колкото и да съм уморена понякога, че нещата не се променят, че се въртим се в кръг. Винаги има още една летва, която мога да вдигна.

Вдъхновявам се в моментите, в които мисля по някоя тема или след среща с определен човек в изречения, когато започна да мисля в материал. Разбирам, че ще се получи и внимавам да не изпусна моментът и историята. Извън работата се вдъхновявам от книги, музика, сутрешното ми кафе, хубавата есен.


2011 година сте удостоена с Грамота в същата категория за най-добър журналистически материал за Деня на правото да знам за публикация за даренията на МВР, сега – 11 години по-късно – отново. Променила ли се е работата на институциите по заявления? Имате наблюдения за развитието на тенденциите?

 

Всеки път имам усещането, че нещата са се подобрили и всеки път се появява някоя институция, която да развали доброто впечатление. Струва ми се, че е различно от институция до институция. Има такива, които са трудни по принцип, трудно се опитват да работят със Закона за достъп до обществена информация. И пак, за съжаление, в някои институции като Прокуратурата, зависи кой пита.


А Вие как питате, как Ви разпознават като заявител?

 

Ако говорим за Прокуратурата, там получавам трайно откази. В интерес на истината, оттам съм получавала и отговори, но не съвсем пълни. Винаги си мисля за хората, които пишат тези отговори, защото това не е Главният прокурор или неговият заместник. Това са хора, на които им е определено да вършат това и винаги някак си се опитвам да бъда със съзнанието за тях, защото те също си вършат работата, вероятно по начина, по който им е казано. Не искам да бъда крайна, защото зад тези отговори стоят хора, които понякога просто изпълняват указания. И сама си задавам въпроса как може това да се промени? Моят отговор засега е: с подаване на още заявления, за да може да се развие култура. Ако заявлението не води до информацията, която търся, се стига до съд и тук вече практиката за откази може да се промени.

Преди 11 години МВР препрати заявлението, което бяхме подали с колега от в. „Сега“, до всяка една областна дирекция. Трябваше да обиколим 28 областни дирекции, за да си получим отговорите. Тогава все още не беше разписано, че може и по мейл. 28-те дирекции по различен начин движеха процедурата: някои пращаха по пощата, някои държаха да отидем да си го вземем лично. И сега е така – от институция до институция можеш да получиш всякакъв отговор. В този смисъл хем има промяна, хем още не съвсем.


Кое Ви стимулира след отказ да подавате жалба до съда, да развивате случая?

 

О, това е едно от най-приятните неща, защото, на първо място е надеждата, че съдът ще внесе някаква справедливост и ще покаже как трябва да се прави. Другото е емоцията от битката и че тя може да доведе до някакво превъзпитание, до положителна практика.

 

Трябва да отбележа, че на 28 септември, докато течеше церемонията, реших да проверя в системата на Административния съд в София – град дали е излязло решението ми по жалбата срещу отказа на Главния прокурор да ми предостави информация във връзка с интервюто му, че е налице увеличаваща се престъпност, и нямаше решение. Два дни по-късно ми изпратиха решение с дата 28 септември, за което се шегувахме с адв. Александър Кашъмов, че може би по този начин съдията празнува Международния ден на правото да знам – като отхвърля жалбата ми и ме осъжда да платя разноски. Не е моментът да го коментираме решението, то е скандално, без да използваме по-силни думи. Но вчера пуснах ново заявление до Прокуратурата, защото главният прокурор отново, от февруари насам, не е спрял да казва, че има „бум“ на много неща – последно каза, че има бум на телефонните измами, на битите възрастни хора и на продажбата на наркотици пред учебни заведения. Аз отново попитах на какво се базира тази информация и ще видим какво ще ми отговори. Ако се стигне пак до съд, ще бъде интересно дали ще има различно развитие. Сега ще изпратя още едно заявление към Прокуратурата, защото има изказване за бум на емигрантите по моргите. Стимулът е да стигна до отговора на въпроса, който съм задала.


Има ли положителни тенденции или институция, която да похвалите? Има ли добри примери?

 

Страхувам се да не пропусна нещо. Имам отговори от НАП, имах и от Министерски съвет. За мен впечатляващо е, че институциите отговарят много различно.


Кои са темите, по които работите в момента?

 

Акцент в практиката ми в последните години са съдебният ресор, човешките права и отскоро – медиите. Искам да обърна внимание отново на ситуацията с мигрантите, как държавата се справя с въпроса. Имам личен и професионален интерес към темата за децата, които под някаква форма извършват престъпления или противообществени прояви и как държавата се отнася с тях. Това е една огромна тема, която ми се иска да мога да доразвия и със Закона за достъп до обществена информация. За съжаление, системата е много остаряла. Децата по ред социални и лични причини стигат до извършване на деяние, санкционирано от държавата като престъпление или противообществена проява, и това ги вкарва в един омагьосан кръг, в който те спират развитието си, не получават добро образование и в крайна сметка отново се връщат в институция за провинени, вече за по-големи. Също ме интересува и темата за домашното насилие.


На церемонията по случай Международния ден на правото да знам 2022 г. Вие изказахте признание към колегите журналисти, номинирани в същата категория. От каква подкрепа се нуждаят те и по-специално – разследващите журналисти в България и какво е Вашето послание към прохождащите в професията, привлечени от идеята да работят за просветляване на чувствителни теми в обществения живот?

 

Първо, много бяха впечатляващи колегите, номинирани в категорията тази година. За съжаление, ние в София по-трудно разбираме за техните усилия. Дори и вчера доклад на Асоциацията на европейските журналисти за състоянието на свободата на словото показа, че в провинцията журналистите са подложени на много по-ожесточен натиск да си вършат работата, заради по-малкия мащаб на случващото, заради липсата на силни юридически отдели в редакциите и по ред други причини. Бях много впечатлена да се запозная с номинираните, усилията, които са положили, и резултатите от тези усилия. Защото едно е да полагаш усилия, друго е да имаш и резултати от тях.

Разследващите журналисти в България се нуждаят от повече свобода, но и от повече собствено усещане за свобода, защото сякаш има прекалено много страх в част от гилдията как ще се възприеме  работата им. Трябва да има разговор за ценността на разследващата журналистика. Наскоро на едно събитие в Норвегия разказах за медийната среда в България и един човек от Испания много чистосърдечно ме попита: „вие, журналистите в България, не си ли говорите?“ Аз всъщност не си бях дала сметка до този момент, въпреки че е доста очевиден факт, че ние не говорим помежду си. И според мен липсата на този разговор създава едни капсули от хора, които копаят в своята си градинка, и това ражда хем неудовлетворение, защото не си признат от колегите си, хем и липса на мотивация усилията да бъдат видени от колегите. Мисля, че трябва да има по-ясна подкрепа от самите журналисти за разследващите журналисти. Не знам как става тази подкрепа, в интерес на истината – може би през диалог, може би през по-силни организации, може би през по-добра медийна среда откъм собственост, финансиране – тези проблеми, които са все още нерешими за българската среда. Разследващите журналисти трябва да се убедят, че усилията им имат значение. Самата гилдия на журналистите, за съжаление, е поляризирана и неподкрепяща се общност и това е много тъжно. Има разделение на „елит и не-елит“, на „работяги и не-работяги“, което е абсолютно изкуствено. Журналистиката е къртовска работа, 24/7 и това разделение е изкуствено и напластено, заради проблемите на самата среда. В този смисъл, за да съм по-конкретна в отговор на въпроса – разследващата журналистика има нужда от по-добра медийна среда и от спойка.       

Посланието ми към младите журналисти с интерес в разследванията е да питат по всякакъв начин. Понякога тук, в България, журналистите забравят, че те трябва да питат. И понеже живеем в такава среда, в която най-често знаем отговорите на въпросите, си мислим, че няма смисъл от питане. А всъщност трябва да се пита, дори и за нещо, на което знаеш отговора, защото никога не знаеш как ще звучи този отговор, изказан от устата на човека, когото питаш. Доста често забравяме, че можем да питаме по всяко време, независимо колко сме сигурни. А това е и напомняне към мен, не е само послание към младежите.

 

           

==============================================  

 

 

 

 

Кампанията за Международния ден на правото да знам се провежда в рамките на проектите „Консултативен център за достъп до информация и прозрачност“, изпълняван от Програма Достъп до Информация, подкрепен с грант от Фондация "Америка за България", и проект Форум „Достъп до информация“, който се изпълнява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП.

© 2022 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.