С американския адвокат, експерт по свободата на информация, разговаря Диана Банчева, ПДИ.

С такава дълга история на прилагане, каква е най-голямата полза за американските граждани от Закона за свобода на информацията?


Това е знанието, че има документи, които са на разположение на всички. И че те са оригинални, нецензурирани, автентични. Има достъп до реалните позиции на управляващите и всеки може да ги използва, така, както ги разбира, включително, за да се противопостави на правителството, ако е необходимо. Това е на-голямата полза от този закон.

 

Използват ли американските граждани закона активно?


Хората, които подават заявления по Закона за свобода на информацията на федерално ниво, са малко. През последната година на федерално ниво в САЩ са подадени около 760 000 заявления. Но ние сме голяма държава. Процентно може да се окаже, че броят на подадените заявления спрямо населението е по-малък от този в България. На щатско ниво нещата са по-добре. Гражданите подават доста повече заявления.

 

Кои са най-активните ползватели на закона?


Най-активни са компаниите. Бизнесът използва Закона за свобода на информацията, за да получи информация за своите конкуренти.

 

Какво всъщност превръща един закон в добра практика?


Чудесен въпрос. Законът се превръща в практика, след като го използваме достатъчно и се уповаваме на него. Хората използват Закона за свобода на информацията, за да стигнат до конкретни факти. Или поне виждат как законът се използва, да се достигне до такива факти. Това превръща закона в практическо пособие.

 

Колко лесно може да се получи информация от федералните институции на САЩ?


Лесно е да се поиска информация, но получаването й, особено навреме, може да се окаже трудно. Сред причините за забавянето са: установяването на правилното място за подаване на заявлението, обратната връзка, че е получено, налагането на такси или ограничения, които могат да са реално неприложими в конкретния случай. Всичко това понякога възпрепятства получаването на информация, може много да забави процеса и да е объркващо за заявителите.

 

Нарочно ли се поставят тези пречки?


Понякога институциите нарочно не предоставят информация дори да са наясно, че са задължени. Това просто е характеристика на всяко правителство – да пазят своите тайни.

 

Дори и когато няма какво да крият?


Да, така мисля. Може да се чувстват притеснени от нещо и затова да не искат да предоставят информация. По-важното според мен е, че често проблемът е в това, че системата се чупи под собствената си тежест. Има толкова много заявления и толкова малко хора, които да отговарят, че трудно се смогва. Това е проблемът. Липсва умен подход за прилагането на закона.

 

Кога и как ще се подобри този подход?


Моментът дойде със законовите промени. Ние обаче трябва да продължим усилията. През лятото на 2016 Законът за свобода на информацията беше изменен. Последните изменения бяха преди 9 години. Досега съм участвал три пъти в подготвянето и обсъждането на изменения – през 1996, 2007 и сега през 2016. И трябва да ви кажа, че вероятно постигнахме половината от това, което искахме в сравнение с първоначалните ни намерения. Спомням си как седнахме за пръв път заедно с други експерти и написахме нещо като списък с желания – всичко, което смятахме, че трябва да бъде включено. Бих казал, че получихме от четвърт до половината от това. Така че времето за промяна е дошло. Трябва да продължим да се борим, за да получим това, от което наистина има нужда.

 

Има ли вече реална промяна след последните изменения в закона?


Рано е да се каже. Някои от промените влизат в сила след година. Това е разбираемо, защото служителите имат нужда от време, за да се подготвят. Сериозна стъпка напред беше да се запише в закона презумпцията за откритост, която впрочем трябваше да се прилага и досега в случаите, когато някое от ограниченията е приложимо. Т.е. това означава, че информация може да се отказва, само ако има обозрима вреда от предоставянето й. Това принципно положение следваше да се прилага и преди поправката в закона, а именно - през последните 8 години. Но не мисля, че това се случи. Напротив, нова е пример как няма промяна, дори след като законът е променен. Друга област, в която правителството вече започна работа, е активното публикуване на информация. Правителството се опитва да подобри активното публикуване чрез програмата „предоставянето на един е предоставяне на всички“ без да има нужда от подаване на заявления за достъп до информация. Това пък е пример за мигновено видима промяна.

 

Как възприемат журналистите принципа „предоставяне на един е предоставяне на всички“?


По този въпрос журналистическата общност е разделена. Някои журналисти не искат другите да знаят каква информация са поискали, за да не им вземат новината. Други журналисти смятат, че Законът за свобода на информацията е за всички, което е така, и никой няма изключителни права върху достъпа до документи. Мисля, че по-голямата част от общността подкрепя предоставянето на информацията на всички, но може би след гратисен период от седмица или месец. Така останалият свят също ще види документите. Има и други начини за свиване на негативния ефект върху работата на журналистите. Ако аз, като журналист, подам заявление и получа достъп до документи и правителството реши да публикува тези документи в единен уеб сайт, за да са достъпни за всеки, не е нужно срещу публикацията да пише „в отговор на заявление от Кевин Голдбърг“, за да знаят конкурентите ми върху какво работя. Тази информация просто може да се публикува. В един момент ще има толкова много публикувана информация, че ще стане невъзможно някой да открадне новината на някого.

 

Какви всъщност са най-големите предизвикателства пред заявителите?


Най-голямото предизвикателство е забавянето на отговорите и предоставянето на информация. Нещата не се случват бързо. Институциите не се придържат към закона и не отговарят в срок. Това е най-големият проблем. По-голям дори от отказите да се предостави информация.

 

Какво беше първото дело по Закона за свобода на информацията, което поехте?


Не го помня, но едни от първите заявления за достъп, които подадох, бяха до ФБР, Тайните служби и Департамента по финансите, за да разбера имат ли събрана информация за мен.[1] Това беше през 2003 или 2004. Отговориха, че нямат такава информация, което е добре. Един от по-скорошните случаи, по които работих, е да подам заявление от името на една компания. Това е класически случай – фирма идва при мен с молба да подам заявление за информация, свързана с конкуренцията. Тогава се наложи да обжалваме, включително в съда, но загубихме.

 

Трудно ли е да се спечели дело по Закона за свобода на информацията?


Трудно е да спечелите административната жалба, която се подава в същата институция, отказала информацията.[2] По-малко трудно е да се спечели в съда, но гаранция за успех няма. Все пак е много по-вероятно да спечелите в съда, отколкото на административно ниво. Разбира се, ако водите съдебно дело, трябва да похарчите доста пари – за адвокат, за такси. Освен това процесът отнема много време. Това са факторите, които възпират хората да водят дела.

 

В такъв случай доколко си заслужава да се водят дела за достъп до информация?


Това зависи от всеки конкретен случай, както и от ефекта, който се търси, като например промяна в закона. В Окръг Колумбия работя с организация, която няма средства за правна помощ. Там работя безвъзмездно и подбираме много внимателно случаите. Подбираме такива, които не само ще доведат до предоставяне на информацията, но биха довели и до съдебно решение, което ще развие закона. Така всъщност сме много успешни. Двата най-скорошни случая принудиха законодателната власт на Окръг Колумбия да спре да използва лични имейли при изпълнението на обществени функции. В другия случай съдът постанови, че в определени случаи не може да се прилага законово ограничение на правото на достъп.


За какъв вид информация най-често се налага да водите дела?


Най-често използваните ограничения са за информация, която се отнася до личния живот или информация, свързана с разследване на правоприлагащите органи.

 

Какви са прогнозите ви за прилагането на Закона за свобода на информацията и прозрачността по време на мандата на новоизбрания президент Доналд Тръмп?


Не съм чул Тръмп да спомене този закон дори веднъж. Имайки предвид увереността му, че е постоянно следен и проучван, склонен съм да мисля, че не е голям фен на Закона за свобода на информацията, особено като някой, който идва от бизнес средите и досега е правил колкото се може повече, за да запази частните си дела частни. Склонен съм да мисля, че идеята да бъде подложен на наблюдение от всеки по силата на закона за свобода на информацията няма да му се хареса. Така че се подготвяме за битка. Честно казано, отношението на Тръмп към Първата поправка, свободата на изразяване и към медиите досега е ужасно. Накратко, едва ли президентът ще е голям радетел за достъп до информация. На този етап се надявам, че той не се интересува толкова от темата и я оставя на други хора, които досега са се занимавали с това. Има хора в правителството, които няма да променят нищо.

 

Кои са тези хора?


В Департамента по правосъдието има Служба на информационната политика и работещите там не са политически лица. Те са държавни служители, които отговарят за изпълнението на Закона за свобода на информацията. Основно работим с тях. Обикновено са на наша страна, въпреки че понякога се налагат и битки. Работим и с Омбудсмана по ЗСИ – Службата за правителствени информационни услуги. Там няма да има промени. Служителите, които се занимават с достъпа до информация в институциите, ще останат същите. Докато няма някаква заповед или нещо друго от президента, с което да се затруднява достъпът например, знаем с какво и с кого си имаме работа.

 

Българският ЗДОИ няма толкова дълга история, но проблемите, които съществуват, са сходни със ЗСИ. Защо е така, според вас?


Всички правителства искат да имат тайни. Има неща, които никога няма да се променят. Управляващите искат да имат тайни, а обществото, медиите и заинтересованите групи искат повече достъп до информация. Има и хора по средата, които избирайки страна, решават кой печели битката. В държава като България, която дълго е била в режим на секретност, ще отнеме повече от 15 години, за да се постигне промяна. Необходимо е цяло поколение, което е израснало извън секретността на комунистическия режим, в демокрация, за да се премине напълно към култура на откритост. Това е дълъг процес на учене. Както казах на конференцията на 15 ноември, САЩ имат дълга история на прилагането на Закона за свобода на информация, което е и хубаво, и лошо. Вие имате възможност да се поучите по-бързо от чуждия опит и да подобрите нещата. Не искам да съм критичен към Закона за свобода на информацията, защото, както казах това е един много добър закон, но исках да посоча някои от недостатъците му, за да може и вие да идентифицирате на ранен етап сходни проблеми и да ги поправите, преди да е станало късно.

 

Доколко са важни медиите в този процес?


В САЩ медиите са представители на обществото. Особено по отношение на достъпа до информация – те са по-информирани, по-професионално търсят информация. Важно е, че те водят тези битки, защото, първо, въпреки че медиите имат някои финансови проблеми, те са в много по-добра позиция от един гражданин да подават заявления и да водят съдебни дела. Второ, те са много по-хитри и ефективни. И, трето, те разпространяват получената информацията след това.

 

Какви преимущества ползват журналистите по закон?


Има някои отстъпки в определени случаи, като отмяна на таксата или така наречената ускорена процедура. Но това не са привилегии по закон, а се преценяват обстоятелствата дали в конкретния случай журналистът допринася за обществения интерес.

 

Кое е най-важното, което казвате на студентите по журналистика по отношение на използването на ЗСИ?


Бъдете умни. Обмислете какво искате да правите. Подходете към заявлението като към статия. Направете план, напишете го, оставете го настрана, после го редактирайте и тогава го изпратете. Не бързайте.

 

Защо избрахте полето на свободата на информация?


Видях силата, която носят достъпът до информация и свободата на словото. Това се случва не без битки, но аз вярвам, че всяко общество може и трябва да бъде по-информирано. Никой не е намерил по-голяма сигурност, като е избрал неинформираността.

 



[1] ЗСИ е приложим и за случаите, в които даден граждани иска информация за себе си, съхранявана от федералните институции. В това отношение е налице разлика с българското законодателство, според което достъпът до събирани и съхранявани от институциите собствени лични данни се осъществява по реда на Закона за защита на личните данни, а не по реда на ЗДОИ (бел. ред.).

[2] Съгласно ЗСИ заявителят може да подаде т.нар. административна жалба, с която иска мотивирано от органа на власт сам да преразгледа отказа си (бел. ред.).  

© 2016 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.