в. Сега - 28.09.1999 г.
Мълчанието на агнетата

Майа Янкова

Законът „Тагарински" за отказ на информация

Трудът на наши и чужди специалисти и парите на „Отворено общество" са на път
да отидат за проект, който ще смаже едно от най-важните конституционни права

Ако гражданите си мислят, че със закона „Тагарински" най-сетне ще започнат да си консумират конституционното право на информация, да забравят. Ако се вържат на въдицата, че след толкоз - за първи път - обществени дебати по въпроса, проектът е станал по-читав, пак да си направят изводи за своята наивност. Ако все пак им остане искрица надежда, че поне парламентът ще свърши туй, що досега не стана, да я потушат.

В четвъртък народните избраници гласуваха на първо четене проекта за Закон за достъп до обществена информация Същия ден „по стечение на обстоятелствата" парламентарни представители се срещнаха около кръглата маса с експерти от Програма Достъп до Информация и техни чуждестранни колеги. Специалистите работеха по темата от 3 години. Написването на концепция за достъпа да информация отне 8 месеца и глътна над 9000 долара. Когато тя вече бе готова, се разбра, че тази пролет министерството на Марио Тагарински е родило законопроект, който е

далеч от концептуалните възгледи по материята,

обобщили и световния опит Различните проекти на различни етапи бяха финансирани от „Отворено общество" - София и от холандската фондация „Новиб". В подпомагането се включи и Американският център у нас. Всичките тези усилия и средства са на път да потънат в бездънната яма, наречена България, без да се материализират в читав закон от полза за гражданите и за държавата. Защото както Тагарински не чу разумните доводи и се довери единствено на неспециалистите-инженери от своята група, така и колегите му съпартийци от парламента вече показаха, че не разбират за какво става дума.
На въпросната кръгла маса всъщност

се говореше на два различни езика

Спецовете все обясняваха защо не може да съществува термин „обществена информация" и съответно закон за нея, кои държавни субекти трябва да бъдат задължени да предоставят информация на гражданите и кои недържавни такива в никакъв случай не могат да бъдат задължени - медиите, например. Защо ограниченията за достъп до държавните масиви трябва да бъдат изчерпателно изброени в закона, за да са ясни правилата на играта и да не се злоупотребява с отказа на информация. Защо „служебната" тайна не може да бъде мотив за такъв отказ поради простия факт, че и за най-обикновения чиновник служебна е всяка негова или на началника му „тайна". Защо съдебният контрол трябва да се простира не само върху отказите за информация, но и върху съображенията за засекретяване. Защо административният контрол по закона би спестил труд и пари от съдебния контрол, а предлагането на информация от държавните органи по тяхна инициатива на нарочни места би спестило хиляди заявления на граждани и следователно пак труд и пари. Защо, защо... На тези резонни въпроси първо нямаше кой да отговори от страна на депутатството поради обикновеното им отсъствие. От две парламентарни комисии едва се по насъбраха 6-7 представители, а до края на тъй наречения дебат останаха още по-малко.

Илюзиите обаче окончателно разсея

домакинът на кръглата маса Иван Сунгарски, шеф на комисията по правата на човека и вероизповеданията. От една страна той често прехвърляше отговорността за промяна в текстовете на „водещата" комисия - правната, представена на сбирката единствено от Гиньо Ганев и то докато юристът не се измъкна още преди дискусията да тръгне по същество. След което притиснат като олицетворение на парламента с правни и логически аргументи, Сунгарски директно смъмри своите гости, назидавайки ги да не му говорят с „императивен тон" истини „от последна инстанция". Може само да се гадае как експертите от странство са разтълкували това срязване, като се има предвид, че и сами са преценили тона и проявите на своите български колеги, които в никакъв случай не можеха да се характеризират като агресивни. Първият парламентарен право защитник обаче не пропусна да дръпне

назидателна реч и на чуждите гости,

упреквайки ги, че не разбирали от цензура, тъй като не са живели в комунистическа страна. „Едва ли някой знае за цензурата повече от нас, българите", отсече познавачът. После скастри и представителя на „Артикъл 19" от Лондон, (когото през цялото време величаеше като пратеник на Австралия, понеже бил родом оттам), за това че и в Обединеното кралство не са си решили „етническия проблем с Ирландия, а дават акъл за етносите в други горещи точки".

Както и да е, Сунгарски обясни, че административният контрол е излишен, като се има предвид „нашата администрация". Медиите според него трябва да се отчитат по този закон, като се имат предвид „нашите медии". Жизненият стандарт на българина бил на такова „ниво, че за него всяка цена (за информация) ще е обезкуражаваща". От думите на Сунгарски стана ясно, че не може току така да се „пипа" един проект, преди да е показал дефектите си в практиката. Затова пък декларира -

„Ще си поправим грешките веднага, щом ги забележим"

И след тези бисери кой би се хванал на обещанието, че мнозинството ще възприеме всичко от „полза" и всичко „рационално"? А рационалното, изложено в концепция, проекти, меморандуми и предложения, бе твърде очевидно - от общото схващане за материята до детайлите. Според експертите смисълът на закона е държавата да се отвори за своите граждани. Разбира се, с изключения, но строго определени и обосновани, свързани с националната сигурност, обществения ред и следствената тайна, с търговската тайна и личния живот, както е в конституцията. Тези процеси да бъдат осигурени с гаранции както за гражданите, така и за държавните органи. На тази логика са подчинени и всички идеи и предложения. Тоест, като ще се прави нещо, да се прави като хората.

Вместо това проектът „Тагарински" декларира гореспоменатата цел за отварянето, но оттам насетне залага безброй пречки в обратната посока - с неясни формулировки и с направо погрешни тези. Според него чиновникът, който ще прилага закона, с чиста съвест ще може да тълкува нормите му според собствените си виждания за термини, задължения на държавата и права на гражданите. В резултат на което, ползвайки дори само няколко текста от закона,

ще може да откаже всеки любознателен жител

на родината дори от мисълта да си търси правата за информация. Например. Под предлог за „служебна тайна", без да е ясно каква е тя за едно или друго ведомство, гражданинът може да получи отказ от желаните сведения, а съдът няма как да прецени дали отказът е основателен. Или под предлог за поискана информация за трето лице без негово съгласие може да последва сигурен отказ по всякакви въпроси. Съгласието е осигурено, само ако гражданинът търси информация за себе си, в останалите случаи всяка институция може да попадне под защитата на третото лице. Този факт произтича от неизяснената постановка в закона, опитаха се да обяснят неговите критици.

Затова пък авторите на проекта, след като са се постарали да барикадират държавата, посягат на субекти, които не са свързани с нея. Някои вестници се хванаха да бранят интересите на четвъртата власт, като сведоха закона „Тагарински" до задължението да се разкриват източниците на информация. Тази клауза отпадна от проекта, както и изискването медиите да оповестяват политическата си насоченост и

размахването на подобно плашило вече е неуместно

Но средствата за масова информация останаха сред субектите, задължени да осигурят прозрачност за себе си - за редакционната си (политическа) ориентация, собствениците и финансите. Тук е принципно сбъркана тезата и тя произтича от мъглявото определение за „обществена информация", тоест пак стигаме до противоречието между декларираните и реално преследваните цели.

Не е ясно само защо трябва да се избъхтаме в неизбежния практически хаос, който ще последва след приемането на закона, за да се учим като глупаците от собствените си грешки. А те, глупаците, на всичко отгоре са склонни и да повтарят.