Капитал – 2-8.10.1999 г.
Ще работи ли законът за достъп до информацията
Засега отговорът е - категорично не

Фани ДАВИДОВА

Няколко седмици ни делят от приемането на закона за достъп до обществена информация, приет от Министерския съвет през юни и гласуван на първо четене от народните представители на 23 септември тази година.

Накратко какво има за задача да уреди той. В демократичните държави подобни закони идват да осигурят прозрачност на управлението, откритост на администрацията, като уреждат процедури за достъп до всичката информация, съхранявана от държавните органи и техните администрации - това могат да бъдат доклади, становища, протоколи, статистики, финансови отчети и пр. Подобно законодателство оказва неоценима помощ на журналистическите разследвания и анализи, за илюстрация ще споменем само, че аферата "Уотъргейт" например, е разкрита именно чрез използването на процедурите на американското законодателство в тази област. Основен принцип, който провеждат законите за достъп до информация е : "Достъпна е цялата информация, съхранявана от държавните органи с изключение на изрично засекретената със закон. "

Разбира се, не само разследващата журналистика се ползва от правата, предоставени по тези закони. На обикновените граждани също често се случва да искат информация от държавните чиновници, излизаща от обхвата на административно-правното обслужване. В практиката на фондация "Програма "Достъп до информация" (ПДИ) има доста случаи, при които граждани търсят правна помощ от юристите на фондацията при отказан им достъп до документация.

Всичко, казано дотук, идва да покаже практическата полза от въвеждането на едно подобно законодателство.

След много усилия и време от страна на министерство на държавната администрация, проектът на български закон за достъп до информация, беше готов и представен в Народното събрание за обсъждане и гласуване. Без да искаме да отправяме директна критика към проекта, ще се опитаме да приложим нормите му на практика. За пример ще използваме истински казус, получен в ПДИ.

Казусът: Гражданка отправя молба до Министерството на културата да и бъде предоставено копие от протокола от годишния изпит на собствената й дъщеря, ученичка в музикалното училище. Това училище се намира под шапката на министерството, ето защо годишните изпити се провеждат от комисия, съставена от негови експерти.

Да си представим, че законът за достъп до обществена информация е вече приет във вида, предложен от екипа на министър Тагарински, и въпросната жена реши да се възползва от правата си по него.

Според процедурните правила на закона в началото тя ще подаде заявление за предоставяне на информация. Въпросът е до кого. Законът казва следното:

Чл. 3. (1): "Този закон се прилага за достъп до обществената информация, която се създава или се съхранява от органите на държавната власт или на местното самоуправление в Република България, наричани по- нататък органите."

Според закона за администрацията органите на изпълнителната власт са Министерският съвет, министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, областните управители и кметовете на общини. Следователно гражданката ще трябва да поиска въпросният протокол директно от министъра на културата. Естествено би било по-лесно това да стане чрез администрацията на министерството, но проектът за закон за достъп до обществена информация очевидно не предвижда подобна възможност.

По-нататък одисеята продължава с разглеждането на заявлението на гражданката вероятно не точно от министъра, а от някой негов служител (в противен случай министрите, освен да разглеждат заявления за предоставяне на информация, с друго няма да имат време да се занимават). Взима, значи служителят заявлението в лявата ръка, а закона за достъп до обществена информация в дясната и чете:

Чл. 2. (1): Обществена информация по смисъла на този закон е всяка общественозначима информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти.

Както казахме, в лявата ръка обаче стои заявление за достъп до протокол от проведен изпит на четиринадесетгодишно дете. Законът определя три критерия на достъпната - "обществена информация":

1. Да е общественозначима - въпросният протокол от изпит очевидно едва ли е общественозначим.

2. Да е свързана с обществения живот на Република България - иска се доста богато въображение, за да приемем, че исканият документ е свързан с този тип живот у нас.

3. Да дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти - по този критерий пък нещастният протокол съвсем губи по точки, тъй като от него можем да съдим само за дейността на самото дете.

Ето как администраторът, местейки поглед от лявата към дясната си ръка, спокойно може да откаже достъп до исканата информация, основавайки се изцяло на текстовете на закона. Оказва се, че на практика информация, която по никакъв начин не е и не може да бъде секретна, няма да бъде предоставяна, защото достъпът до нея е поставен в зависимост от субективната и творческа преценка на всеки отделен служител. А щом нещо не може да се предостави, значи то е секретно - ето как на пръв поглед един безобиден, скромен протокол се оказва засекретена информация.

Законът обаче предвижда процедура на съдебно обжалване. Доразвиваме нашата история, като предполагаме, че гражданката ще обжалва отказа да й се предостави исканата информация. Би било по-лесно и по-евтино да се използва процедурата на административното обжалване, но авторите на закона по неизвестни причини не са го предвидили, така че отиваме направо в съда.

Съдебният състав ще трябва да преценява дали исканата информация е правилно отказана. За да направи това, той отново ще трябва да прецени дали исканата информация е общественозначима, дали тя е свързана с обществения живот на Република България и дали от този протокол търсещата информация има възможност да си състави собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Съдът ще трябва да си отговори и на въпросите какво изобщо е обществена значимост и как се степенува, какво е обществен живот, а за да си отговори дали гражданката може да си съставя собствено мнение, с абсолютна сигурност ще трябва да й назначи тройна психиатрична експертиза.

С оглед на гореизложеното мисля, че ни очакват изключително вълнуващи съдебни определения на въпросните понятия - различни при всяко дело и при всеки съдебен състав, защото е ясно, че става въпрос за чист субективизъм. Разбира се, ако целта на подобен закон е да се кикотим по съдебните зали, а съдиите да са поставени в неловката ситуация да дават определения на понятия, които не подлежат на определение, то проектът на закона за достъп до обществена информация ще постигне набелязаната цел.

От разиграването на този казус е очевидно, че във вида, в който се намира в момента, проектът може да постави и администрацията, и съда, а най-вече гражданите в омагьосан кръг, в който ще е ясно, че определени категории информация ще са затворени за достъп, без да са секретни.

Разбира се, че е добре администрацията да бъде отворена и прозрачна, и това може да се постигне само с въвеждане на законодателство в областта на достъпа до информация. Ето защо добре е, че има проект на Закон за достъпа до обществена информация. Разбира се, добре е също и че този проект ще стане закон. Единствената опасност, която крие настоящия проект, е, че неясните му и разтегливи формулировки може доведат до това, че вместо да изпишем вежди, ще извадим очи. Засега предотвратяването на тази опасност е в ръцете на парламента.