в. Капитал - 19-25.01.2002 г.
Публичните фигури - зад паравана на закона за личните данни

Фани Давидова, Алаксандър Кашъмов,
Програма Достъп до Информация

Законът за защита на личните данни, обнародван в бр. 1 на Държавен вестник за 2002 г., е необходимо условие за интеграцията ни с Европейския съюз и неговото приемане бе наложително. За България това законодателство е съвсем ново. Освен че липсват норми в тази област, липсва и специфичната нагласа на западния човек да изисква неприкосновеност на личната си сфера, както и да уважава личното пространство на другите. За България не са чужди исторически събития, подобни на злоупотребите с регистрите на лични данни, спомогнали за престъпленията на холокоста в Германия, Австрия, Унгария, Чехия, Полша или тези за създаването на лагерите за японци в САЩ през Втората световна война. У нас злоупотреби с регистрите бяха извършени по време на възродителния процес и смяната на имената на етническите турци, но за разлика от споменатите държави тук не беше направена съответната оценка на факторите за станалото.

Липсата на достатъчно чувствителност, знания, опит и воля за обществен дебат доведе до приемането на поредния недостатъчно добър закон в името на европейската интеграция.

Какво трябва да съдържа подобно законодателство и как то пряко ползва гражданите.
1. Гражданите имат право на защита срещу безцелно и незаконно събиране на данни за тях от държавата.
2. Гражданите имат право на защита срещу незаконно прехвърляне на данни за тях от една институция към
друга.
3. Гражданите имат право да знаят кой кога какви данни събира за тях и с какви цели.
4. Гражданите имат право на достъп до вече събраните данни, както и да искат поправянето или заличаването им
в съответните случаи.
5. Гражданите имат право на специална защита на определени данни, разкриващи: расов или етнически произход, политическа или религиозна принадлежност, здраве, сексуален живот и убеждения.

В най-общи линии новоприетият български закон за защита на личните данни дава регламентация на гореизброените принципи. Има обаче и някои проблематични моменти.
Любопитно е например да сравним новоприетия закон с унгарския Закон за защита на личните данни и разкриване на данни от обществен интерес от 1992 г., който е сред първите по рода си в региона. В чл.19, ал.4 от унгарския закон четем: "Достъпът до данни от обществен интерес не може да бъде ограничен с цел защитата на данни на лице, действащо в качеството на орган на власт, които са свързани с [изпълнението на] правомощията му." Съответната разпоредба на чл.2, ал.2 от българския закон гласи: "Разпоредбите на този закон се прилагат и по отношение на личните данни за физическите лица при изпълняването на функции на държавни органи." Като се вземе предвид фактът, че един от механизмите за защита на лични данни е ограничаването на достъпа на трети лица до тях, картината се изяснява. Упоменатата защита на "личните данни" на държавните органи се гарнира и със защитата на "обществената идентичност на лицата". Чудно е дали при така сложилата се ситуация президентът и министърът на правосъдието ще подписват с името си указите за обнародване на законите в Държавен вестник, дали ще научаваме за мотивите на компетентните органи към заповедите им или и те спадат към някой вид "идентичност" на физическите лица. Интересно е също така, след като обществената идентичност на лицата е защитена с тайна, как ще наричаме онова нещо, чрез което те все пак се манифестират в обществото.

Законът оставя след себе си някои въпроси: Как се съгласува защитата на "обществената идентичност" на държавните органи с правото на гражданите на достъп до обществена информация, правото им да търсят свободно информация, да я получават и разгласяват? Как ще може легитимно обществото и неговите граждани да коментират едни или други управленски решения на конкретни лица, които решения все пак имат за цел именно благото на обществото и неговите граждани.

Остава да таим надеждата, че всички тези въпроси не са чак толкова нерешими и ще намерят правилното си решение в процеса на прилагането на законите от администрацията и съдилищата. Че ще бъде отчетена целта на Закона за достъп до обществена информация - да създаде принцип на прозрачност на дейността на държавните органи за обществото (чл.2, ал.1), както и целта на Закона за защита на личните данни - да гарантира неприкосновеността на личността и личния, а не обществения живот (чл.1, ал.2).

В закона са заложени и още някои проблеми - предвижда се защитата на определени (на практика) личности от възможността обществото да узнае "идентичността" им на членове на управителни съвети, бордове на директори, надзорни и контролни органи. Също така от различни разпоредби е видно, че в синхрон с много други закони у нас и настоящият залага привилегирована позиция на държавните органи в сравнение с частноправните юридически лица, които обработват лични данни.

Смущаващо е на следващо място, че категорията данни, които подлежат на по-сериозна защита - т.нар. в други
законодателства чувствителни данни (при нас те нямат специално название - толкова е и необходимо), включващи данни за расова, етническа, политическа, религиозна принадлежност, убеждения, здравословно състояние и сексуална ориентация, могат да бъдат разкривани и без съгласие на лицето в името на отбраната и националната сигурност, без отпращане към съответни ясно определени законови хипотези, в които това става.

Поставя се и въпросът за това защитена лична данна ли е единният граждански номер на лицата у нас. Ако следваме плътно дефиницията на чл.2, ал.1 от закона, то ЕГН-то ни не е лична данна. Въпреки че общественият дебат у нас се води на плоскостта "тайно или явно трябва да е ЕГН-то", много по-важният въпрос е допустимо ли е съществуването на един-единствен универсален ключ за отварянето на всички врати, зад които са събрани лични данни. Следва да се отбележи, че достъпът до регистъра на недвижимите имоти например е невъзможен без знанието на ЕГН на собственика. Същото се отнася и за други публични регистри.