Решение на журито, 25 май 2000г., Варна

В закрито заседание, след изслушването на представителите на четирите групи участници в работната среща "Полиция и Медии", журито в състав от петима души прие следното решение:

След като установихме, че представеният случай без всякакво съмнение засяга свободата на изразяване, а това право представлява едно от основните човешки права и свободи и е необходимо както за развитието на всеки човек, така и за самото съществуване на демократичното общество (вж. в същия смисъл решението на Европейския съд за правата на човека по делото Сънди Таймс с/у Великобритания). Паравото на свобода и изразяване е прогласено в разпоредбите на чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, чл. 19 от Международния пакт за гражданските и политическите права /МПГПП/, чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/, чл. 2 и 4 от Правилата за поведение на правоохранителните органи, приети от ООН, и глава А "Етика" от Декларацията за полицията, приета с препоръка 690/79 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.
При решението взимаме предвид, че конституциите на Албания, България и Македония съдържат разпоредби, според които международните документи, които са ратифицирани от техните парламенти, представляват част от вътрешното законодателство и следва да се прилагат с предимство пред завареното законодателство, което им противоречи.

Преди да се занимае със случая по същество, журито изведе някои принципи, които произтичат от гореспоменатите международни стандарти и които следва да бъдат прилагани при разглеждането на всеки елемент от случая.

На първо място, правото на свобода на изразяване и на търсене, получаване и разпродтраняване на информация, е прогласено като принцип и неговите ограничения, регламентирани от чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ и чл. 19 от МПГПП трябва да бъдат разглеждани като изключение от този принцип. Следователно, ограниченията трябва да бъдат точно и стеснително тълкувани.
От горното следва, че тежестта на доказване при обосноваване на ограничението на правото трябва да тежи върху държавата, в конкретния случай върху полицията. Ограничението трябва да се обосновава в контекста на трите критерия, изисквани от чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ: ограничението да е предвидено от закон, с цел защита на изброените в Конвенцията интереси, и да е необходимо в едно демократично общество.
В процеса на решаването на всеки един случай, включително и на този, следва да приложим принципа на пропорционалността при ограничаването на правото.
Също така приемаме, че когато се появи сблъсък на интереси, в който единият от двата трябва да бъде защитен срещу свободата на информация, ние винаги трябва да преценим значимостта на всеки един от двата интереса и да преценим кой е по-значимият измежду двата: интересът на обществото да знае и защитеният срещу правото на информация интерес.
След ясното установяване на тези принципи, ще разгледаме случая въпрос по въпрос, преценявайки единствено дали ограниченията са оправдани, а не дали обществото има право на информация във всеки конкретен случай.

1. Относно предоставянето на лични данни:

Имена на жертвите и заподозрените, криминалното минало на заподозрените, записано в полицейските информационни фондове и пр.

Смятаме, че всички тези категории информация попадат в ограничението защита на правата на другите.
Подчертаваме, че за разлика от останалите ограничения то защитава интереси, които представляват също основни човешки права, регламенитрани в чл. 8 и чл. 6 от ЕКПЧ и чл. 17 от МПГПП. Поради това трябва да бъдем по-внимателни при преценката на значимостта на защитения интерес при това ограничение.
Лични данни - това е информация, която идентифицира едно лице или създава възможност то да бъде идентифицирано. Следователно, в този случай имената и полицейската информация за заподозрените не трябва да бъдат давани. Цялата останала информация като възраст, ръст, изглед и т.н. трябва да бъде давана, при положение, че не създава възможност да се идентифицира личността.
Следвайки съдебната практика на Европейския съд за правата на човека, установяваме, че общественият интерес към публичните фигури, каквато в случая е заместник министърът, е изключително висок и е по-значим от защитения интерес. Тук, също така, взимаме под внимание факта, че това положение не беше оспорвано от никой от групите. Така че, информацията, поискана за него, в този случай, следва да бъде дадена.
Във всеки един случай не може да се предоставя информация за раса, етническа принадлежност или други подобни признаци, тъй като в противен случай се нарушават международните стандарти за недискриминация.

2. Относно парите:

- По отношение на размера на сумата: разгледахме четирите аргумента на полицията: размерът на сумата е много голям, става въпрос за фалшиви пари, даването на информация би предизвикало паника и би попречило на по-нататъшното преследване на това на други свързани с него престъпления. Най-същественият от тези аргументи е последният, и той щеше да наклони везните, ако беше представено подробно и обосновано обяснение как точно ще се попречи на разследването. Не сме убедени, обаче, че в този случай предоставянето на именно тази информация наистина ще попречи на разледването. Следователно тази информация трябва да бъде предоставена.

- Относно намерените фалшиви банкноти. Журито взе предвид довода, че трябва да бъде извършена експертиза. Въз основа на данните от случая предполагаме, че еспертизата вече е приключила. Ето защо информацията трябва да бъде предоставена. Не приемаме довода, че заключението на експертизата редставлява следствена тайна. На първо мястосъществува обществен интерес да се узнае фактът с цел защита на населението, който интерес доминира над тази тайна. На второ място следствената тайна е само експертния документ, но не и заключението на експерта. Следователно исаната информация трябва да бъде предоставена.

3. Относно броя на полицаите, колите и техническото оборудване.

Тази обща информация трябва да бъде предоставена, а може да бъде запазена само информацията отнасяща се до отделна служба, отдел или друга структура. Дори гореспоменатат обща информация да е обявена за тайна от закона, обществото има право да я узнае, ако предоставянето и няма да причини вреда на държавния интерес.
Относно довода, че тази информация не представлява никаква тайна, но не е от интерес за обществото: подчертаваме, че обществения интерес да се получи информация може да бъде разглеждан единствено ако имаме ограничение предвидено от закона. Във всички останали случаи информацията следва да бъде предоставена.

4. Относно жалбата на майката

Във всеки случай нейното право на личен живот (различно от защитата на личните данни), регламентирано от чл.8. на ЕКПЧ е нарушено. Съществува само една хипотеза, в която нарушение не би било налице. Това е случаят, в който тя дава предварително съгласие и кани журналистите знаейки какво се е случило с нейното дете. В този случай журналистите ще са действали добронамерено (добронамерено не трябва да се схваща в морален смисъл).
Законът не и дава право да търси защита от съд, злоупотребявайки с правото си.Така или иначе подобно поведени от страна на журналистите би било неетично, но не и противоправно.