ПРАКТИЧЕСКИ ВЪПРОСИ ПО ПРОЦЕДУРАТА ПО ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ДОСТЪПА ДО ИНФОРМАЦИЯ

представя Константин Паликарски, юрист

I. "Материални" разходи при устната справка

Законът за достъп до обществена информация определя като процедура за възмездяване на разходите възстановяването на реалните "материални" разходи по предоставянето на информация. Правната норма гласи: "Разходите по предоставяне на обществена информация се заплащат по нормативи, определени от министъра на финансите, които не могат да превишават материалните разходи по предоставянето". Подобни разрешенията на този проблем съществуват в повечето страни с подобно законодателство.

Следва да се отбележи, че проблемът за цената на достъпа до информация е резултат от неясната нормативна уредба. Налице е явен конфликт между популисткото желание да бъде обявено нещо за безплатно и ужаса на хазната от очакваните и не-изчислени предварително разходи.

Тълкуването на горната правна норма е относително лесно. Преди всичко, следва да се отбележи декларираният в чл. 20 ал. 1 принцип "Достъпът до обществена информация е безплатен". Очевидна е волята на закона разходите по предоставяне на информация при осъществяване на правото на достъп до информация да лежат в максималната възможна степен върху администрацията. Обосновката на подобен подход се търси в аргумента, че администрацията се издържа от средствата на данъкоплатците. В този смисъл, за правото на достъп до информация веднъж вече е платено. От друга страна следва да се отбележи особената важност на достъпа до информация за ефективното функциониране на държавната администрация. С исканията за достъп до информация се постига дисциплиниращ ефект върху администрацията, който на практика довежда до икономии на бюджетни средства.

Проблемът за възстановяването на разходите по предоставянето на информация не е типично български. В един или друг момент той е стоял пред почти всички съвременни демокрации. Разрешението на този проблем е намерено по различен път. Някои законодателства определят като дължими от търсещите информация всички разноски по предоставянето и. Това включва цената на труда на служителя, компютърното време, преките разходи по копиране на информацията, цената на материалните носители. Възможни са и облекчени режими за някои групи, включително и fee waiver - опрощаване на дължимите такси.

Други законодателства се обръщат към преди изложения принцип и определят че достъпа до информация е напълно безплатен. Трети (сред които и българското) определят, че подлежат на възстановяване само "преките" (или "материални" в България) разходи. При тълкуването на закона в следващата част от изложението ще се спра върху проблема на изразът 'материални".

В нашето право няма определение на разхода като материален. В закона обаче този израз е познат. "Материален" е носителя на информация. Както чл. 4 от закона, така и преходните и заключителни разпоредби третират въпроса за "материалните" носители на информация. В този смисъл е логично да се приеме, че "материални" са разходи, направени за пренасянето на информацията от един "материален носител на обществена информация" (чл. 4) на друг. Друго тълкуване не е възможно. Следва да се отбележи, че закона не се занимава с "преки" разходи и не определя че "всички" разходи се възстановяват. Очевидно целта на закона е да се направи разграничение между предсказуемите разходи по приложението на закона и непредсказуемите такива. Доколкото без практика по закона е трудно да се определи бюджетна линия за материалните разходи, законът определя, че те подлежат на възстановяване. От друга страна, не може да се търси и възстановяване на материални разходи там, където няма изразходван "материал". В случаите на устната справка заявителят търси незабавен отговор. Ако този отговор бъде получен в устен вид, тогава определено не може да се определя такса. Естествено, ако в резултат от запитването се стигне до по-сериозна дейност по копиране на документи, разходите следва да бъдат възстановени.

II. Приложение на принципите на ЗДОИ (чл. 6)

Интересно е да се разгледат принципите на закона, като елемент от нормативния акт с особена важност за тълкуването му. Като правна норма, естествено те са общо и безлично правило за поведение. В този смисъл те следва да бъдат спазвани от всички лица - физически и юридически. До каква степен обаче тяхното нарушаване води до санкция и до каква степен те биха били директно приложими? Очевидно че прогласяването на определени принципи от страна на законодателя е опит в тълкуването на законопроекта да не се излиза извън определени рамки. Тълкуването на закона според ЗНА в този смисъл би било неправилно ако излезе извън границите, определени от принципите на закона, защото това би означавало, че тълкуването противоречи на "други разпоредби на закона".

За определяне на задължителността на принципите на всеки закон извън възможността за тълкуване следва да бъде разгледано определението за правна норма. Принципите "общо и безлично правило за поведение" ли са?

Скрепени ли са с държавна принуда? Възможно ли е чрез тях да бъде обоснована наказателна, административна или дисциплинарна отговорност? Не и чрез тълкуване, ЗНА категорично го забранява. По-скоро законът прогласява една определена рамка, която по-късно бива конкретизирана. Аналогия може да се търси в разпоредбите на Конституцията. Очевидно е, че част от нейните норми не са директно приложими. Фактът че България е "правова" и "социална" държава не води до никакви последици. Той указва на волята на законодателя всяко последващо законодателно решение да се търси в тези рамки.

За много от изразите, използвани за определяне на принципите на закона, липсват правни дефиниции. "Откритост" на информацията не значи много. "Еднакви условия за достъп" обуславя не-дискриминация. В същото време, какво би се случило, ако този принцип бъде нарушен? В случаите на ПДИ са чести оплакванията на журналисти, че те са дискриминирани в полза на други медии. Тогава, в рамките на ЗДОИ, какво може да се направи? Следва ли да се въведе принципа "на всички или на никой"? Тогава при традициите на нашата администрация често би могло да се стига до хипотезата никой да не получава информация, а това определено не е добре за информираността на обществото. Обосновката може да е, че те не могат да дадат информация на всички.

Крайният извод би следвало да бъде, че принципите не биха могли направо да задължат субектите за определено поведение. Принципите на закона, по начина по който са изложени, следва да се разглеждат като рамка, в която се поставят другите правни норми.

III. Съотношение между "административна услуга" (ЗАОФЮЛ) и "предоставяне на достъп до информация" (ЗДОИ)

Административните услуги са определени в чл.3 ал.1 от ЗАОФЮЛ . Достъпът до информация е частен случай на административна услуга, извършена по реда на специален закон?

устното запитване
- следва ли да се регистрира
- ред за обжалване; може ли да се обжалва частичния достъп по устно запитване

Не следва да се регистрира. Очевидно е намерението на законодателя да се получава информация по облекчен и бърз режим. По-нататък законът прави ясна разлика между заявление и устно запитване. Единственият факт, който се свързва с правни последици е заявлението. При отказ за предоставяне на информация при устно запитване искащият има възможност "да подаде писмено заявление". Целта на закона в случая е очевидно да се постигне баланс. Устните запитвания са законни. Те се правят без процедура. Това изключва възможността служителят да отговори, че тази форма не е законна и че трябва да се подаде писмено заявление. Ако служителят не изпълни задължението си за предоставяне на информация за него все още има административна и дисциплинарна отговорност.

Ако писменото запитване бъде регистрирано от служител с реквизитите по чл. 25 ал. 1 то автоматично се превръща в писмено. Чл. 25 ал. 3 се казва: "Заявленията ...подлежат на задължителна регистрация" . Това не е казано за устните запитвания.

Не може да се обжалва. Отсъства правния интерес. За заявителя все още съществува възможността да подаде писмено заявление. В случая не става въпрос за административна процедура за обжалване. По-скоро делото е недопустимо, тъй като правото на практика все още не е нарушено.

Устното запитване представлява една много ограничена форма на достъп до информация. При него отговора се получава веднага, без процедури и такси. Ако приемем възможността за обжалване на устното запитване ще се поставят ред въпроси. Какво би станало в хипотезата чл. 32 (1)? Как текат сроковете? Трети лица? По памет ли се предава въпроса? Издаването на решение за предоставяне или отказ на информация е процес. Той завършва с искане за издаване на ИАА. Ако няма регистрирано такова искане, как започва процеса? Самосезирал ли се е органа?

Ако искането е регистрирано със съответни реквизити то може да се счита за писмено. В този случай то просто не е написано собственоръчно от заявителя. Но в закона няма такова изискване. Нещо повече, в закона няма изискване и за подпис. Името и адреса на лицето са необходими само за кореспонденция.

Отделно за доказване е много по-добре да има документи.