Проблемът е кой, как и при какви условия ще засекретява, и то без да отива отвъд рамките на необходимото
Анализ публикуван във в. "Монитор" 19.04


Дебатът около Закон за защита на класифицираната информация премина в три насоки - изискванията на НАТО, сигурността на държавата и Комисията по досиетата. Това, че тези теми се развиват поотделно, без да се търси общото, което е в основата на всички тях, прави обществения дебат не особено плодотворен. Всяка една от
трите е глас на отделен тип в обществото, но комуникация между тези три типа не съществува.

Темата за НАТО се поставя заради стремежа ни към членство в пакта. Нещо повече - значението на този закон за това присъединяване силно се преувеличава. Едната причина за това е недоброто познаване на изискванията на НАТО или нежеланието да се види докъде стигат изискванията и откъде започва нашето творчество. Другата причина е може би в конкуренцията с другите кандидат членки, например Румъния. В амбицията си да уреди "държавната тайна" нашата съседка стигна дори до предложението за неуредени в закона им въпроси да се прилагат документите на НАТО /т.е.
празнотите в законодателството да се попълват от текстовете на едни военни съглашения/. В тази "надпревара" бяха позабравени препоръките на НАТО - при подготвяне на новия си закон за защита на класифицираната информация да се стремим към гаранции за правото на всеки на достъп до обществена информация и към широк обществен дебат.

Много добра илюстрация за съблюдаването на тези две препоръки бе гласуването в сряда на чл.38 от законопроекта и по-точно - решаването на въпроса дали регистърът, в който ще бъдат вписани секретните документи да бъде публичен или не /апропо, ако не бе поставен от неправителствената организация Програма Достъп до Информация, този въпрос вероятно нямаше да тревожи никого от политиците/.

Интересно е например, че председателят на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред Владимир Дончев предложи регистърът да е публичен, без да застане зад предложението си в парламентарна зала. В предложението на Надежда Михайлова и група депутати от СДС фигурираше публичност на регистъра. Защо, при това положение, се прие предложението на споменатата Комисия /в която, ако не се лъжа, представителите на споменатите политически сили са мнозинство/ - регистърът да не е публичен, със 112 гласа, гласували "за" и един - "против", това така и не стана ясно. Изглежда безобразниченето не е на изчезване в политическия ни живот.

Всъщност това е един от най-важните проблеми на този закон.

От публичността на регистъра, до много голяма степен, зависи гражданският контрол върху засекретяването, който не може да бъде заменен ни от ДКСИ /контролиращия орган по закона/, нито от която и да било друга институция. Именно заради това Изпълнителната заповед на президента Клинтън от 1995 г. започва с думите "Нашите демократични принципи изискват американците да бъдат информирани за дейността на тяхното правителство… но все пак в нашата история интересът на нацията се е случвало да изисква дадена информация да се запази в тайна за защитата на нашите граждани, нашите демократични институции и нашето участие в общността на народите". В Съединените
щати федералните регистри, включително на секретните документи не просто са публични, те са достъпни в Интернет. В сградата на Вашингтонския университет се помещава мощна неправителствена организация - Нешънъл Секюрити Аркайв, чийто бизнес е да следи изтичането на срока на секретност на отделни документи и веднага да поиска предоставянето им. Впоследствие тя ги продава на университети по целия свят.

"Как ще ги стигнем" наистина, след като не действуваме от мотивите, от които действат те. Защото в началото на споменатата Изпълнителна заповед американският президент по своеобразен начин се "извинява" на американския народ, че се налага да приеме такава заповед, която ограничава правото на достъп до информация. Ако
следваме стриктно решението № 7 на Конституционния съд от 1996г., би трябвало и нашият законодател да подходи по същия начин. В това решение се приема, че правото на информация е принципът, а ограниченията му, пък били те и "държавна тайна", са изключение от този принцип и трябва да се тълкуват стеснително. Да, обаче в същия момент се приема, че могат да бъдат засекретявани не само документи, но и сборове от документи, и то даже когато отделни документи в една папка изобщо не съдържат секретна информация. Тази безсмислица е остатък от миналото, който ясно се вижда, когато отворим например едно секретно съдебно дело и видим, че документът за изплащане на възнаграждението на вещото лице е секретен.

Не това е стандартът на НАТО. Напротив, ако се обърнем пак към опита на САЩ, където Законът за свободата на информацията действува от 1967г., ще видим какво значи достъп до части от документи - ако секретна информация се съдържа в пасаж, изречение, част от изречение /израз/, дума или дори отметка, направена ръкописно върху документа, се зачерква с мастило само тази част от ксерокопието и останалото се дава на поискалия достъп до информацията. Това може да бъде нагледно проверено в уеб страницата на ЦРУ, където такива документи са
предоставени за достъп.

Ето защо нагласите на самите политически сили у нас, а те може би отразяват и тези в обществото, са фундаментално различни от тези на държавите - членки на НАТО. За демократичните общества водещо е правото на достъп до информация и необходимостта държавният служител /т.е. служителят на гражданите/ да се отчита пред обществото и пред всеки един гражданин, който пожелае това, за свършената работа, а тя се вижда единствено от документацията.
Втората дебатирана тема се свързва със сигурността на страната.

Трудно е да се оцени как в една посттоталитарна страна, която е била обвита в секретност десетилетия наред, може сериозно да се поставя въпроса дали пък не си пазим прекалено рехаво тайната. Точно обратното - тяга към миналото е да се дава право на всяко лице, което имало право да подписва документ, да го засекретява. Законът трябваше, по образец на другите законодателства, да определи ясно лицата, които да преценяват какво да засекретяват и да носят отговорност за това, а именно - това да бъдат определени държавни органи.

Напълно излишно бе да се преповтаря непрекъснато, че секретната информация щяла да бъде достъпна само за определени длъжности. Никога не е било иначе, нито някой е оспорвал това законодателно решение. Въпросът кой, как и при какви условия ще засекретява, и то без да отива отвъд рамките на необходимото, ето това е проблемът.

Третата тема на дебата е досиетата. Много вече се изписа и изказа по този въпрос, така че не е нужно много да се добавя. Несериозно е от промените насам да се дъвче един и същ проблем до безкрайност. Не може една страна, която е заявила причастността си към демократичните ценности, да води обществен дебат "за" или "против" тяхното приемане. Както не подлежи вече на въпрос дали да има смъртно наказание или не у нас, така не трябва да се поставя въпросът дали да имаме достъп до информацията за собственото си минало или не. Решаването на тези въпроси допуска промени, но не и отмени в законодателството.

адв. Александър Кашъмов,
Програма Достъп до Информация