Информационен бюлетин
Брой 2(38), февруари, 2007 г.

Няма воля за отваряне на досиетата
Законът цели не да затвори, а да улесни достъпа до документите на бившите служби за сигурност
Александър Кашъмов, ПДИ

От 19 до 23 февруари в Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в Нардното събрание бяха изслушвани кандидатите за членове на бъдещата комисия по новоприетия Закон за достъп и разкриване на документите на бившите служби за сигурност. Както е известно, заседанията на парламентарната комисия са по правилник закрити за обществеността. Буди недоумение кой и как така пресметна, че изслушването на кандидатите ще застраши националната сигурност. Още повече, че става въпрос за закон от толкова висок обществен интерес. Нека припомним, че в края на пролетта на 2006 г. общественият интерес към законодателното уреждане на този въпрос надмина темата за присъединяването на България към ЕС. Може би още по-страшно от обсъждането “на тъмно”, което тече, е безразличието към това безобразие

Не въпросът за “гражданската квота” в комисията е най-важният, защото гражданството не е част от цялото. То е в основата на цялото, а не някаква заинтересована група, поради което неговото участие трябва да пронизва самото съществуване на комисията. Началото трябваше да е с обществено изслушване на кандидатите за членове.
Втората нелепица в този процес бяха публични изявления, като това на Искра Баева (историк и кандидат-член на комисията), по БНТ, относно въпроси от бъдещата й работа. Така например узнахме, че целта на новоприетия закон и на комисията била да се преустановят спекулациите с досиетата. Същевременно прочитането на тези документи нямало да доведе до прочит на историята. За да успокоим читателите, целта на закона все пак е друга - да се разшири знанието на обществото и неговите членове. Иначе казано, целта му не е да се “затвори”, а да се “отвори страницата”; да се предостави свободен достъп за четене на тази обемна и непроучена досега документация; да се утвърди разбирането, че принадлежността към бившите служби за сигурност не може да бъде “лична тайна” за кандидатите и заемащите публични длъжности. Те трябва

да сложат миналото си
на масата

пред съда на избирателите, на гражданите. Не ми се зачеква много професионалната тема за съвестта на историка. За да маркирам начало на евентуален дебат в тази област, само ще подметна - няма ли да звучи кощунствено за всеки смислен историк идеята да изгорим, примерно, тайната история на византийския историограф Прокопий Кесарийски, защото според някой си тя не е извор за миналото и фактите (така де, доста е субективна). Все пак документите на Държавна сигурност (ДС) са създадени в една легитимирала ги система, те са плод на методични и утвърдени процедури и просто отразяват същността на тези служби, на институциите над и около тях и степента на намеса на държавата в живота на хората. Някому това може да не е интересно, но е чудно, че това са именно историците.
Цитираният пример е само илюстрация. И в други изказвания на изслушани членове прозвучаха най-малкото неясни думи. Едновременно с това

за контраатака на равнище “достъп” се готви и Националната разузнавателна служба (НРС)

През изминалите година-две тя бе адресирана с редица искания за достъп до документи на Първо главно управление на бившата ДС и се прослави с ревностната им защита от слънчева светлина. Предоставено бе малко и по-скоро по изключение. С новия закон вече тази служба няма да е в центъра на прожекторите, но има опасност достъпът да не стане по-широк. През януари тази година по запитване на журналист бе постановен отказ, според който новият закон забранявал установяне на принадлежност към ДС от друг, освен от комисията. Ами то при това положение да се чудим защо е записано в закона право на всеки на достъп до информация за проучвателна, научно-изследователска и публицистична дейност. Да не пропусна да отбележа на това място, че според г-жа Баева, с един правилник комисията сама щяла да реши кога е налице принадлежност към ДС. Да оставим настрана леконравното отношение към буквата и духа на закона, който трябва да се изпълнява, но примката около тази принадлежност май се позатяга.

Също така, според НРС, справочният материал щял да си стои при председателя на комисията и да не е достъпен за четящите (§ 13 от Преходните и заключителни разпоредби на закона). Така де, излиза, че е проблем да прочетеш не суперсекретния някога (защото със закона се премахна всяка секретност към ден днешен) документ, а каталогът, в който можеш да откриеш неговото съществуване. А иначе ти си

чети документа,
ако намериш данни за него

Каталогът пък ще е недостъпен, макар че в него не се съдържа никаква друга информация, освен за други документи. Интересна интерпретация!

Разбира се, тези доводи бяха дословно повторени през февруари в позицията на НРС по делото на журналиста от в.”Дневник” Христов пред Върховния административен съд. Книгата “Убийте “Скитник” е отдавна публикувана, Софийският градски съд отдавна отмени отказа на НРС като незаконосъобразен, но службата неотклонно се бори за право на секретност. Любовта към миналото й и документите на ПГУ е толкова голяма, че да се чуди човек тази служба има ли битие и дейност в ден днешен или се храни главно със спомените за миналото (и парите на данъкоплатеца, чийто размер не знаем поради държавна тайна, разбира се).

Е,
това се случва засега

около въпроса за достъпа до документите на бившите служби за сигурност. Ентусиазмът от приемането на закона през миналата година ще трябва да отстъпи на рационалното съблюдаване за прилагането му. Четенето на тези документи по най-лесния и удобен начин е действителният приоритет. А прекратяването на спекулациите ще си дойде от само себе си, ако всичко друго е наред. Стига зад този израз да не се крие желание за регулиране на четенето, вместо за улесняването му.