ISSN 1313-6496

50 години Закон за свобода на информацията

Хронология на битките за прозрачно управление в САЩ

Указът на президент Линдън Джонсън Източник: Архив "Национална сигурност"

На 4 юли 1966 президент Линдън Джонсън подписва Закона за свобода на информацията и САЩ стават третата държава със закон за достъп до информация след Швеция и Финландия.

Изборът на Деня на независимостта за полагането на подпис не е израз на патриотизъм от страна на президента, който по думите на пресаташето на Белия дом Бил Мойърс е трябвало да бъде „влачен, докато е ритал и викал“, за да приеме закона.[1] Ако президентът не подпише Указа за приемането на закона до 4 юли, влиза в сила т.нар. джобно вето.[2]

 „Подписвам тази мярка с дълбоко чувство на гордост, че Съединените щати са отворено общество, в което гражданското право да знам се отстоява и гарантира” са думите на президента, но в полето на паметна бележка от 24 юни 1966 той пише „Без церемония”. Линдън Джонсън, познат с показните церемонии по подписване, не само отказва такава за Закона за свобода на информацията, но събитието не присъства и в официалния дневник на президента.

Изказът на Джонсън в Указа, не издава враждебността, с която той посреща промяната: „Това законодателство се корени в един от най-важните ни принципи: демокрацията работи най-добре, когато хората имат всяка информация, която националната сигурност позволява. Никой не трябва да спуска завесата на секретността върху решения, чието разкриване няма да накърни друг обществен интерес”.

Битката за приемането на този закон продължава почти 20 години. Голяма роля за движението за свобода на информацията, което набира инерция през 50-те години на 20 век, играят медиите – редактори и журналисти от най-влиятелните вестници в САЩ.[3]

Кампанията стартира през 1950, когато Джеймс Поуп от сп. Луисвил Куриер възлага на Харълд Крос – оттеглил се адвокат, съветник на Ню Йорк Херълд Трибюн и преподавател в Колумбийския университет, да изготви за редакторите на вестници „конспект на действащите закони и съдебни решения, в полза на официалната секретност”. В резултат  Крос написва книгата Правото на хората да знаят, превърнала се в библия на движението за свобода на информацията. По същото време треската на Студената война здраво е обхванала САЩ и секретността на правителството е почти приоритет.

Джон Мос Снимка: http://www.johnemossfoundation.org

Истинският герой

в предстоящата битка

е младият демократ от Калифорния Джон Мос, който влиза в Конгреса през 1953. Той е автор на закона, негов застъпник и движещата сила за приемането му. Още в първия си мандат като конгресмен Мос е потиснат от невъзможността да получи информация от федералните институции като член на Комисията по пощенски и граждански услуги. Докато Айзенхауер е президент и републиканците имат надмощие в Конгреса, опитите на Мос за работа по подобно законодателство са блокирани.

Началото на правната одисея по приемането за Закона за свобода на информацията бележи победата на демократите през 1955. Тогава по инициатива на Мос е създадена подкомисия за правителствена откритост, на която той е председател. Започват изслушвания за необходимостта от законодателство, гарантиращо откритостта на правителството. След като демократите печелят надпреварата за Белия дом, Мос се надява, че ще получи необходимата подкрепа, но греши. Позицията на Линдън Джонсън, който заема поста след съкрушителна победа над опонента си през 1964 е: „Какво се опитва да направи Мос? Да ме подхлъзне? От Министерство на правосъдието ми казват, че този проклет законопроект ще прецака администрацията на Джонсън”.[4] Така през 1965 почти всички федерални институции се обявяват против.

Помощта идва от противниковия лагер. Младият републиканец от подкомисията на Мос - Донълд Ръмсфелд подкрепя проекта за закон, критикувайки „продължаващата тенденция към манипулирани новини и прикриване на обществена информация”[5]. По-малко от десет години след това Ръмсфелд като министър на отбраната със заместника си Ричард Чейни ще са водещи в налагането на вето от президента Форд над поправките, които са за засилване на закона, но ще загубят.

През пролетта на 1966 Сенатът приема законопроекта на Мос. Актът е посрещнат с одобрение от журналистическите среди. Колелото е задвижено. Това става ясно на администрацията на Джонсън. Един от правните съветници в Белия дом свързва Мос с пресаташето Бил Мойърс. През май и юни 1966 Мойърс лобира за приемането на закона като съветва редактори и журналисти да подготвят силна извадка от статии, застъпващи се за приемането на закона, и изпраща цитати от изказвания на Джонсън до служителите в Белия дом за опасностите от секретността и ползите от откритостта в управлението. 

Съществува

реална опасност

от вето на президента

но Мос знае, че не може да събере необходимата подкрепа в Конгреса, за да го отхвърли. Под натиск от Министерство на правосъдието Мос подготвя нов Доклад за камарата на представителите, като използва текстове на правителството, които отслабват интерпрерацията, дадена преди това от Сената. Новият доклад съдържа ред примери на информация, която следва да бъде изключена от полето на предоставяне, и подчертава „по-широка защита на вътрешните документи на институциите в изпълнителната власт”.

На 20 юни 1966 Камарата на представителите приема законопроекта с 307 гласа „за” и нито един против. Законът е изпратен на президента.

На 2 юли председателят на Американското общество на редакторите на вестници изпраща телеграма на Мойърс в Сан Антонио, тъй като Джонсън е в тексаското си ранчо по повод националния празник. „Пресата се тревожи, че законопроект, единодушно приет от Конгреса, може да умре поради нехайство”. Същия ден Мойърс му отговаря: „Нехайството не ни е навик. Благодаря за телеграмата”.

Последното стъпало е Указът на Джонсън. Почти 40 години по-късно Бил Мойърс ще сподели: „Изказът му бе почти лиричен, но аз знаех, че Линдън Джонсън трябваше да бъде влачен, за да подпише този закон. Той мразеше идеята за него, не приемаше, че журналисти ще ровят в правителствени папки, ще отварят документи, че ще оспорват официалната гледна точка за нещата. Беше се запънал и заплашваше с джобно вето. И щеше да го направи, ако Мос и Уигинс[6] и другите редкатори не го бяха заляли с молби и петиции. Той отстъпи и подписа проклетото нещо, както го наричаше”.[7]

Няколко са

важните поправки

в Закона за свобода на информацията след приемането му. Тези от 1974 въвеждат задължението за публичност на списъците с документи, съхранявани от институциите, за годишните отчети по изпълнението на Закона, властта на съдилищата за преглед при затворени врати на класифицирани документи. През 1976 ограничение 3 от закона (което дава право на институциите да отказват информация, ако друг закон им позволява това) е стеснено в съответствие със Закона за управлението на слънчева светлина. Промените от 1984 са свързани с разходите по предоставяне на информацията и обхвата на закона, свързан с документи на националната и обществена сигурност. През 1996 се въвеждат задължения за електронно предоставяне на обществена информация. През 2002 в отговор на атаките от 11 септември законът е изменен, за да ограничи възможността на чужди агенти да искат достъп до информация от американските разузнавателни служби. През 2007 законът е изменен със Законопроекта за открито управление с цел да се намали забавянето на отговори по заявления за достъп до информация и да се избегне воденето на съдебни дела – въведени са нови срокове и санкции. Създава се и Офис на омбудсмана (Офиса за правителствени информационни услуги) към Националната администрация на архивите и регистрите на САЩ, чиято цел е разрешаване на конфликти между заявителите и федералните институции, както и наблюдение на работата на последните по изпълнение на Закона за свобода на информацията.

Последните изменения в Закона за свобода на информацията бяха подписани от президента Обама на 30 юни 2016, в навечерието на годишнината от приемането на закона. Какви са важните промени, които той въвежда и как е посрещната реформата от застъпници за свобода на информацията, независими изследователи и журналисти четете в материала Промени в американския закон за свобода на информация 2016: мнението на експертите.

50 години по-късно Законът за свобода на информацията в САЩ има огромно значение

Въпреки, че някои щати вече са имали свои закони за свобода на информацията, приемането на федералния закон през 1966 задава нов тон за повече откритост и е последван от приемането на редица щатски закони.

Днес в САЩ на федерално ниво годишно се подават хиляди заявления за достъп. Законът е ефективно оръжие в ръцете на гражданите и бизнеса, които искат да научат повече за политиката на управляващите. Той е мощно средство за журналистически разследвания. По повод годишнината от Архив национална сигурност подготвиха извадка с 50 водещи заглавия от първите страници на американски медии на статии, подготвени само за последната година, въз основа на информация, получена по Закона за свобода на информацията.