Фани Давидова, ПДИ
Фани Давидова
Фани Давидова

В бр.1 от януари 2012 разказахме за предложението на Европейската комисия за „разбираема реформа“ на правилата за защитата на данни в ЕС. В текста на Предложението за общ регламент относно защитата на данните се намира и Член 17, прогласяващ Правото „да бъдеш забравен“ и правото на заличаване (стр. 58), силно подкрепян от Европейския комисар по правосъдието Вивиан Рединг.[1]

Дали действително можем да дефинираме такова право, дали гражданите могат да се позовават на него като част от правото им на защита на личните данни е въпрос на текущ обществен дебат.

В този брой на бюлетина, ви предлагаме казус от практиката на ПДИ, който дава повод за размисъл съществува ли друго право, да го наречем „правото да бъдеш запомнен“, ако не друго, то поне от близките си.

 

Историята води началото си от 1989, когато е изпълнено последното смъртно наказание у нас. Осъденият Димитър Димов е екзекутиран, а близките му не получават смъртен акт, нито вещите на затворника, нито някаква информация къде и как е изпълнена присъдата. Не им е известно и къде е погребан синът им. Няколко месеца след произнасянето на присъдата в България е установен мораториум върху смъртното наказание.

 

Историята „оживява“ през 1996, когато бащата на затворника попада на статия, в която е разказана историята на друг осъден на смърт, който продължава да излежава присъдата си. Родителите на Димов допускат, че е възможно техният син да е още жив, тъй като не са получили официален документ за смъртта му. След дългогодишни неуспешни опити да получат каквато и да е информация от различни институции, близките се свързват с екипа на тв предаването „Отечествен фронт“ с молба да им се помогне да открият данни за осъдения им син.

 

Това е историята, по повод която екипът на „Отечествен фронт“ потърси правната помощ на адв. Александър Кашъмов. Процедурата стартира с подготвяне на заявление до Министерство на правосъдието (МП), което беше подадено от името на майката на осъдения – Марийка Хъртова. Със заявлението се поиска достъп до следната информация:

1. Къде е изпълнена присъдата на Димитър Димов Димитров.

2. Личното досие на Димитър Димов Димитров, съставено по реда на Закона за изпълнение на наказанията (ЗИН).

3. Неговите лични данни, съдържащи се в личното му досие, съставено по реда на ЗИН.

Искането за достъп до информацията по т.1-2 е основано на  Закона за достъп до обществена информация, а като основание за искането по т.3 –  е посочен Закона за защита на личните данни.

 

С решение на МП информацията бе отказана. Според министерството данните в затворническите досиета не касаят само осъденото лице и нямат личен характер. Документите са се използвали само от ограничен брой служители в рамките на задълженията им и не са предназначени за близките на осъдения. Искането за информация било „неконкретизирано, немотивирано, не ставал ясен правният интерес и „какви данни, свързани с обществения живот, ще се установяват чрез достъпа до тази информация”. С предоставянето на данните от досието на осъдения би могло да се разкрие информация за трети лица – служители на затвора или други затворници.

 

Отказът на МП е обжалван пред Административен Съд София Град (АССГ), като в жалбата са изложени следните мотиви: Отказът на МП е свидетелство за това, че не само близките на Димитър Димов, но и всички близки на хора, пребивавали в местата за лишаване от свобода, са по начало лишени от важна информация – информацията, събирана и създавана за тези хора там. Лишени от информация за част от живота и момента на смъртта на сина им, родителите се оказват по-незнаещи за техния семеен личен живот, част от който е животът на сина им, отколкото е държавата. Отказът на МП е доказателство за простия факт – служителите на държавната машина знаят за сина повече, отколкото неговото семейство. Родителите нямат право на информация нито за датата, нито за мястото на смъртта на своя син, нито за мястото на гроба. Решението на МП се явява не просто нарушение на ЗДОИ и ЗЗЛД, то е нарушение на правото на личен и семеен живот, гарантирано с чл.32 от Конституцията и чл.8 от Европейската Конвенция за правата на човека.

 

АССГ, прие мотивите на Александър Кашъмов, изложени в жалбата. Съдът отмени отказа и върна преписката на министерството за ново произнасяне и предоставяне на поисканата информация. Така постановеното решение бе обжалвано от МП пред ВАС.

 

С решение № 2082  ВАС оставя в сила решението на първата инстанция като посочва, че поисканата от Хъртова информация се дължи на заявителя. В мотивите си съда посочва: „На пръв поглед данните от личното затворническо досие действително не са свързани с обществения живот в републиката, но косвено, от приложените в досието заповеди, първоначален и текущи доклади, психологически заключения, оценки на риска и други документи, изготвени по време и свързани с престоя на лицето в затвора до изпълнението на присъдата му, може да се направи извод и да се състави собствено мнение за дейността на задължените по закона субекти - служителите от Главна дирекция за Изпълнение на Наказанията. Освен това, легалното определение на понятието „Обществена информация“ не следва да се разглежда изолирано от останалите норми на закона. В последния се съдържат легални определения и на видовете обществена информация и специално на служебната обществена информация - тази, която се събира, създава и съхранява по повод дейността на органите и на техните администрации. Поисканата от Хъртова информация, индивидуализирана в т. 1 и т. 2 от заявлението й до министъра, е именно служебна обществена информация по силата на цитираната норма на ЗДОИ, която се дължи на заявителя. Неоснователен е и вторият довод, свързан с предоставяне на личните данни за Димитров, чрез които имало възможност да се разкрият и такива за трети лица. Вероятно е, поисканите на основание чл. 28, ал. 3 от ЗЗЛД лични данни за Димитров, съдържащи се в документите, съставяни от други длъжностни лица и присъединени към досието му, да съдържат и лични данни и за съставителите им и/или за други лица. В случая обаче се акцентира върху хипотетичната възможност за наличието на такива лични данни на трети лица. В обжалвания акт и последвалите го становища липсва конкретност на твърдението за засегнати трети лица. Ако действително такива има, административният орган е длъжен да постъпи по реда на чл. 31, ал. 2, 3 и 4 от ЗДОИ, респективно по чл. 26, ал. 2 от ЗЗЛД, като поиска тяхното съгласие, а при евентуална негова липса, да предостави исканите лични данни за Димитров по начин и в обем, който не разкрива такива за третите лица.“

Решението на съда е окончателно.

 

[1] Новина публикувахме в блога "Точка на достъп: http://blog.aip-bg.org/publications/531

© 2012 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.