Много хора във властта – от представителите на висшата политика в парламента и правителството до обикновените служители в министерствата – не си дават сметка, че информацията, с която те работят, всъщност не е тяхна, а е на обществото и те са длъжни да я предоставят

Цветелина Йорданова
Цветелина Йорданова
Цветелина Йорданова

Напоследък един проблем започва все повече да натежава в държавата – този с тайните. В иначе демократична България се оказва, че много от най-важните въпроси на управлението не бива да се научават от обществото. Като се започне от това коя банка е получила предписание от Комисията за защита на потребителите за неравноправни клаузи в договорите и се стигне до въпроса каква държавна помощ е поискала България за БДЖ или пък какво пише в договорите за “Южен поток”.

 

И управляващите, и опозицията обичат тайните, защото са им полезни по много причини. Най-тривиалната и, разбира се, най-честата е, че те са добър параван както за корупцията, така и за лошото управление. В други случаи тайни се пазят, за да се осветлят в подходящ момент като инструмент за политически рекет или публична разправа с опонента. Няма да е лъжа, ако се каже, че данни се укриват от държавните структури, за да се ползват в частен интерес, защото информацията в XXI век е не само власт, но и пари. Има обаче и абсурдни причини за непредоставяне на информация – когато тя изобщо не е произведена, защото чиновниците са пропуснали да съставят даден анализ или отчет например. Най-сериозната причина, поради която у нас все още се пазят недопустими тайни обаче е, че много хора във властта – от представителите на висшата политика в парламента и правителството до обикновените служители в министерствата – не си дават сметка, че информацията, с която те работят, всъщност не е тяхна, а е на обществото и те са длъжни да я предоставят както според принципите на демократичното управление, така и според закона. 

 

Политиците обикновено имат “железни” аргументи, за да не съобщават една или друга информация: 1. защото засяга интересите на трето лице; 2. защото става дума за лични данни; 3. защото ще навреди на националната сигурност; 4. защото е търговска, банкова, данъчна или каква да е друга тайна; 5. защото е свързана с преговори; 6. защото е служебна информация или тайна (понятия, между които те не правят разлика); 7. защото е класифицирана информация и т. н. В интерес на истината, всяка от изброените причини може да бъде основание за легитимен отказ от достъп до информация. В повечето случаи обаче с тези основания се злоупотребява.

 

Всеки, който прочете списъка с типовете информация, която подлежи на класифициране като държавна тайна, ще се учуди, че той изобщо не е толкова широк и за далеч не всеки важен документ има законово основание за гриф “секретно”. За категорията “служебна тайна” повечето институции не са и чували, не са публикували изискваните по закон списъци и следователно не я прилагат. Но дори даден документ да е подобна тайна, той по закон става публично достъпен след 6 месеца, максимум 12. Не е лошо властта да знае също, че няма закон, според който всичко, свързано с националната сигурност, да е тайна. Напротив – в света все повече се утвърждава виждането, че самият достъп до информация е част от националната сигурност и за да има контрол върху този сектор, определени данни за дейността му трябва да са осветлени. Неслучайно в последните три години Съветът на Европа на два пъти препоръча на държавите членки да изключат от защитата на държавната тайна нарушенията на правата на човека, извършвани от службите за сигурност. Колкото до триковете на чиновници, които се опитват да се измъкнат с аргументи от типа “документът е служебна информация”, то не трябва да се забравя, че достъпът и до тази информация по закон е свободен. С други думи, законовите основания да се задържа информация са много по-малко, отколкото злоупотребите с тях в практиката.

 

Извън това обаче има въпроси, които наистина изискват промяна в закона, ако България иска да има прозрачно управление. Например защитата на личните данни и интересите на трети лица не могат да бъдат основание за отказ от каквато и да е информация по въпроси като кой е получил пари от държавния бюджет за дадена дейност. Макар търговската тайна да не е вече непреодолима пречка за достъпа до информация, трябва да се помисли за специални правила, свързани с дейността на държавните и общинските дружества, а също и на естествените монополи. Не може компании да сключват договори за милиарди от името на държавата, да определят съдбата на ключови сектори от икономиката и тяхната дейност да се ползва със същите права на конфиденциалност, както и частният бизнес.

 

Друга голяма червена точка е процесът по декласификация. Колкото и да не е за вярване, в практиката по декласификация у нас цари сериозно беззаконие – чиновници на своя глава отказват достъп до декласицифицирани документи (които по закон са публични); министерства декласифицират документи с 8-годишно закъснение; институции масово не публикуват списъци на декласифицираните от тях документи и т. н.

 

Огромни проблеми има и по линия на т. нар. активно публикуване, т. е. необходимостта институциите да бъдат принудени редовно по своя инициатива да обявяват важна и актуална информация за дейността си. Затова е крайно време със закон да се въведат стандарти за активно публикуване и да се създаде институцията информационен комисар и у нас. Подобен независим орган ще има за задача да подтиква министерствата към прозрачност и най-накрая ще въведе необходимия институционален баланс у нас, предвид факта, че в момента в страната функционират само комисии по сигурност на информацията и за защита на личните данни, които имат отговорности по опазването на тайните.

 

Странно е, че в България все още няма защита на т. нар. глашатаи (whistleblowers) в администрацията. В развитите демокрации държавните служители, които разкриват злоупотреби и лошо управление в ущърб на интересите на обществото, ползват силна законова защита, ако оповестят съответната информация. Крайно време е и у нас да се даде път на истинските антикорупционни разкрития, а не само на флашките и анонимките на мафията.

 

В публичния дебат все още не се повдига и една тема, която рано или късно ще дойде на дневен ред – прозрачност на партиите. Няма начин гражданите да не разберат, че ако искат в управлението да има по-малко задкулисие, една от първите завеси, която трябва да се повдигне, е тази за дейността на партийните организации. Не става въпрос само за финансите, където отчетността е повече от формална, а например за това журналисти да присъстват на партийни сбирки, срещи, да има отчетност при избора на партийни кадри и пр., и пр. Колкото и да е странно, в момента партийната дейност е доста по-секретна от работата на правителството.

           

Икономика

Омерта за милиарди в енергетиката

 

Едва ли е случайно, че енергетиката е не само най-проблемната, но е и една от най-непрозрачните сфери на държавното управление. На практика основните договори в сектора не са обявени пред обществеността. Споразумението и анексите между НЕК и “Атомстройекспорт” по повод проекта АЕЦ “Белене” винаги са били известни само на сменящите се през годините правителства и отбран енергиен елит, но не и на обществеността, която носи последиците от тях. Докладът на консултантите от HSBC по проекта стана известен едва след като бившето правителство на ГЕРБ разбра, че може да го използва, когато реши да спре проекта. Римейк на ситуацията се очаква и покрай готвеното споразумение с американската компания “Уестингхаус” за VII Блок на АЕЦ “Козлодуй”. Обстоятелството, че кабинетът “Орешарски” премълчава дори какви договори са сключвани досега по проекта “Южен поток”, е повече от абсурдно и незаконно. Контрактите между “Газпром” и “Булгаргаз” също винаги са били крити от обществеността. В същото време нарочените за триадата на злото в сектора енергоразпределителни дружества – ЧЕЗ, ЕВН и Енерго про, са сред най-прозрачните организации в него и още преди години публикуваха договорите си за приватизация. Какво излиза – че частните компании могат да бъдат прозрачни, а държавните – не?

 

Не може да се отрече, че в случаи като тези с международните проекти “Южен поток” и АЕЦ “Белене”, властта се е подсигурила двойно. Първо, договорите се сключват не от държавата, а от търговски дружества, защитени от търговската тайна. Второ и по-важно, става дума за търговски договори със съответните клаузи за конфиденциалност, които предвиждат информация по тях да се разкрива само със съгласието на двете страни. В този случай действащата в Закона за достъп до информация клауза за надделяващ над търговската тайна обществен интерес не може да помогне, защото едната страна е чуждестранно дружество. Още по-лошото е, че в момента българските преговарящи не се съобразяват при преговорите със сроковете за защита на информацията в Закона за защита на класифицираната информация. Така въпреки че максималният срок на защита у нас е 60 години, търговските договори с чужди компании обикновено не предвиждат ограничение на клаузата за конфиденциалност. Така на практика те остават засекретени за вечни времена, освен ако другата страна не се съгласи на обявяване. Затова е редно българските представители стриктно да спазват задължението си да преговарят за по-либерални клаузи за конфиденциалност както в междуправителствените, така и в търговските споразумения.

 

Не трябва да се забравя, че наред с дълговете на НЕК в размер на 2,9 млрд. лв. над сектор енергетика висят и няколко арбитражни дела за милиарди левове. По делото за “Белене” с иск в размер на 1,3 млрд. евро кабинетът “Орешарски” не желае да дава никаква информация, защото по указания на адвокатската кантора на българската страна White&Case “всяко действие или изказване, свързано с проекта, би могло да окаже влияние върху изхода на арбитражното дело” (както е записано в отчета на правителството от юни 2014). С други думи, българското общество има право да не знае нищо, но да плаща милиарди, ако случайно стратегията на правителството и на White&Case се провали. Именно заради подобно арогантно отношение към принципите на демократичното управление със закон трябва да се въведат по-ефективни правила за прозрачност на дейността на държавните компании, особено когато става дума за големи енергийни и инфраструктурни проекти.

 

Този извод се потвърждава с пълна сила и в сектор “транспорт”. Ресорното министерство например трудно може да обясни защо тегне димна завеса над случващото се в БДЖ. Нито финансовият отчет на дружеството, нито търговският регистър успяха да дадат отговор какво точно се прави по уреждането на дълговете на компанията, колко реална е опасността от разпродажба на вагоните й и каква точно държавна помощ за холдинга е поискана от Европейската комисия. Показателно за начина на работа в сферата е, че на сайта на БДЖ липсва информация дори за името на изпълнителния директор на холдинга и на шефовете на дружествата под шапката му.

 

Финанси

Банковият надзор не е “свещена крава”

 

БНБ безспорно е сред институциите у нас, забулени в най-много тайни. Вярно е, че централната банка публикува огромен обем статистическа информация за банковия сектор, за управлението на международните валутни резерви, но звеното, което работи изцяло “на тъмно”, е Банковият надзор. Ефектите от липсата на всякаква отчетност върху работата му станаха достатъчно видни в банковата криза.

 

Разбираемо е, че работата на “Банков надзор” не може да е изцяло публична, но не бива да се допуска тя да бъде и изцяло тайна, както е в момента, защото това не гарантира безоблачно съществуване на банковата система. Редно е експертите в БНБ да предложат вариант поне за частично осветляване на дейността на надзора, така че да е възможна поне минимална отчетност в тази сфера. В момента на практика нищо не може да се изнася пред обществото, защото цялата дейност на надзора е защитена от т. нар. професионална тайна, която за разлика от класифицираната информация е за вечни времена.

 

Финансовото министерство също има много работа, за да твърди, че е прозрачно. То трябва да отговори защо спря да поддържа рубриката “Разсекретени документи”, открита от Симеон Дянков; защо не предоставя достатъчно информация за ежемесечното изпълнение на разходите в бюджета; защо не публикува актуална справка за държавните помощи, за процеса по събиране на вземанията на България от други държави и т. н.

 

Сектор “Сигурност”

Докладът за “Кербала” е крит незаконно 8 години

 

Сектор “сигурност” вероятно се чувства най-привилегирован да бъде безотчетен и да не дава информация по важните въпроси на управлението. Това усещане обаче е доста измамно не само предвид действащото у нас законодателство и съдебната практика, но и на фона на международните препоръки в тази сфера. Това, че министерствата на отбраната и вътрешните работи са на добри позиции в категорията “активна прозрачност”, не им пречи да допускат грандиозни нередности по отношение на публикуването на ключови документи.

 

Внимателната проверка показва, че шумно разсекретеният в началото на годината “Доклад за Кербала” всъщност е държан в тайна незаконно в продължение на 8 години. От самия документ е видно, че е бил класифициран като служебна тайна на 9 февруари 2004. Според действащия тогава закон докладът е трябвало да бъде декласифициран след 2 г. и 6 м., т. е. през лятото на 2006. Това означава, че тайната е пазена незаконно 8 години – време, през което отговорността на виновните лица за трагедията в Кербала бе окончателно размита. Още по-притеснителното е, че отговорни фактори в сферата на отбраната твърдят, че разсекретеният от МО документ всъщност не е оригиналният доклад за случилото се в базата в Ирак в края на 2003. Докладът имал нередактирана версия, която обаче никой не смеел да покаже на обществеността.

 

Не по-малко скандален е отказът на Министерство на отбраната да представи на медиите некласифицираната от НАТО версия на критичния доклад на алианса, в който се прави преглед на отбранителните способности на България за периода 2013-2014. Именно той бе един от поводите за посещението на генералния секретар на организацията Расмусен през април т. г. Според МО документът е служебна тайна, без да е ясно на каква база е класифициран като такъв. Според военни репортери по същия начин преди години със заповед на тогавашния началник на Генералния щаб всички социалогически проучвания, показващи негативните тенденции в армията, са станали служебна тайна. Хубавото в случая е, че служебната тайна е защитена само шест месеца, което значи, че скоро документът на НАТО ще види бял свят, ако, разбира се, декласификацията му не се забави незаконно с десетина години.

 

МВнР не може да публикува международните договори

 

Колкото и да е непрозрачно Министерство на отбраната, то е доста далеч от “висините” на Министерството на външните работи, чийто сайт в някои отношения отстъпва дори на страниците на африканските държави. Всъщност комуникацията на ведомството е на такова ниво, че самият факт, че то изобщо има сайт, е сам по себе си грандиозно постижение.

 

МВнР не може да свърши дори елементарна на пръв поглед задача като публикуване на международните договори на България на сайта си, стана ясно по време на общественото обсъждане на Втория план за действие към инициативата “Прозрачност за открито управление”. По закон международните договори се обнародват в “Държавен вестник” само ако правителството или парламентът вземат такова решение. Договорите могат да бъдат и класифицирана информация.

 

Според МВнР обаче публикуването на двустранните и многостранните договори на сайта му предполага изграждане на електронна информационна база данни с пълна и точна информация за техния статус. “В много случаи обаче, по отношение на стари двустранни договори, съществува неяснота относно тяхното действие. С някои държави РБългария е провеждала консултации за инвентаризация на сключените двустранни договори относно тяхното действие или прекратяване. Но тъй като с по-голямата част от държавите такива консултации не са провеждани, публикуването на страницата на МВнР на договори, чийто статут (действащ или недействащ) не е изяснен, би могло да предизвика реакция от страна на другата държава. В допълнение към това, следва да се отчитат и конкретните обстоятелства, при които тези договори са договаряни от съответните компетентни ведомства. Напълно възможно е в хода на преговорите страните да имат уговорката, допустима от дипломатическата практика, споразуменията да са с конфиденциален характер, като преценката за евентуалното им публикуване в интернет може да се направи от съответните ведомства водили преговорите”, посочват от МВнР. Според министерството предвид „огромния обем информация и текстове на договори на хартиен носител, на този етап би било сложно да се изгради функционираща информационна система, съдържаща пълни и точни данни за международните договори и техните текстове”. Остава въпросът защо изобщо се подписват международни договори, след като текстовете им стоят по папки и кашони в МВнР и дори някой да реши да ги ползва, няма кой да му отговори дали те изобщо са действащи.

 

По публикация във в. „Труд” от 28.07.2014 с допълнения

© 2014 Програма Достъп до Информация
Материалите в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация са обект на авторско право.
При цитиране позоваването на източника е задължително.