в. Дневник 30.07.2002 г.
Кому е нужен законът за лобирането

Миналата седмица беше публично заявен внесеният в Народното събрание законопроект за публичност и регистрация на лобистите и лобистката дейност. Целта на закона е представена от вносителите като "потребност от нормативни правила и процедури за изваждане "на светло" на различните специални интереси, които в една или друга степен се опитват да въздействат върху държавните органи и обществената политика като цяло". Явно законът се заявява като част от антикорупционните мерки.

Още оттук обаче възникват някои въпроси. Каква потребност налага уреждането на дейността, наречена лобиране, кои са тези лобисти у нас, чието положение трябва да бъде правно уредено? Каква е необходимостта в България да се приема такъв закон, след като, както е посочено и в мотивите към законопроекта, в Европейския съюз и някои от неговите държави членки съществуват само наченки на правна регламентация на лобистката дейност? В представените мотиви липсва ясен отговор на този въпрос.

Съмнението за поредна имитация на реформи и за една не много ясно осъзнаваща целите си инициативност не е толкова обезпокоително - един закон без достатъчно доказана необходимост би могъл да бъде просто безполезен. Проблемът се налага да бъде разгледан обаче по-сериозно тогава, когато ефектът от закона би могъл да бъде вреден. Първото, което звучи обезпокоително, е, че според предложения законопроект ще може да се лобира пред много широк кръг институции и лица, включително държавни служители (т.е. различните експерти на държавата) и дори пред "лицата, работещи по трудово правоотношение". При това положение трудно можем да се сетим за някой от работещите в структурите на властта, пред когото да не може да се лобира. Считам за излишно да се обяснява нашироко защо е неадекватно да се позволява лобиране пред хора, които са само изпълнители на взетите решения, но не и техни автори. Все пак не бива да се забравя, че в традиционния си вид лобирането се извършва пред членовете на парламента.

Типично за новото ни законодателство, в което се срещат доста чуждици, авторите на проекта не са сполучили да дадат непротиворечиво определение на понятието лобиране. Според един текст от закона това е дейност по осъществяване на системни контакти с депутати, министри и т.н., а според съседния текст осъществяването на такъв контакт представлява лобиране, дори да е извършено веднъж годишно. Вносителите смятат всяка подобна дейност за лобистка, стига да има за цел оказването на въздействие при приемането на нормативни и административни актове или осъществяването на важни конкретни управленски мерки и действия.

Понятието е формулирано прекалено широко. Във всяко демократично общество се смята, че е съвсем нормално да има постоянен обществен дебат в процеса на вземането на решения. Връзката на народния представител с неговите избиратели е също съвсем естествено, макар и не особено често случващо се у нас събитие. Не е необходимо да има каквито и да било бариери пред тези естествени явления на демократичния живот. Липсва и нужда да се регламентира по-подробно конституционното право на гражданите на петиция, което се споменава в мотивите към законопроекта. Още по-малко е нужна регламентация, чиято цел е да създаде условности пред подателите на петицията, вместо задължения за получателя й.

Изобщо текстът на закона предлага едно много странно разбиране, според което лобиране е всяко участие в процеса на вземането на решения на държавните институции. Така например се оказва, че дейността на политическите партии, работата на Народното събрание и Министерския съвет, публичното изразяване на становища, получаването на информация по Закона за достъп до обществена информация, подаването на петиции не представляват нищо друго освен видове лобиране, което (слава Богу) не се подчинява на режима на този закон. Подобен възглед за механизма на демократичната система е доста странен.

Все пак се налага да се нахвърлят няколко съвсем кратки бележки върху това какво всъщност се крие зад тази колкото позната, толкова и непозната дума, преведена в една статия от миналата седмица като "ходатайство". Лоби означава преддверие, коридор, рецепция, а известното му значение идва от названието на преддверната зала, в която активните английски граждани пресрещат членовете на долната камара на английския парламент преди заседание, за да разговарят с тях. Можем да си представим, че никой не вини тези активни граждани за тяхната енергичност и желание да обсъждат политиката и законите (нито ги е кара да се регистрират и при отказ да обжалват пред съда). В демократичното общество същевременно е налице интерес към съдържанието на тези комуникации и към гарантирането на независимостта на депутата.

Такъв интерес в нашия проектозакон обаче не се вижда. Всъщност за какво се пише този закон, ако не за да се каже по какви правила да се извършва т.нар. лобистка дейност? Именно този незначителен детайл липсва. Законът предвижда публичен регистър на лобистите - а липсва всякакво изискване за публичност на самата дейност. В България поначало липсва законодателство за "правителството на слънчева светлина", каквото има в САЩ, по силата на което да се създаде задължение за запис на всяка среща на лице на висша държавна длъжност. А необходимост от подобно законодателство у нас има видно от множеството обществени скандали през последните години по повод именно на такива срещи. Достъпът до информация за подобни комуникации е истинският важен за обществото въпрос по повод на така нареченото лобиране и нищо друго.

За сметка на това, че липсва уредба на правилата за такъв вид комуникация и за публичността й, текстът е доволно запълнен с празни приказки, от които обаче ще възникнат реални задължения. Така например, въпреки че в България за разлика от САЩ очевидно липсват професионални лобисти, които вършат срещу заплащане услуга за другиго, се създава публичен регистър на лобистите. Кому е нужен този публичен регистър, след като липсва такава услуга (освен ако авторите на проекта нямат други сведения), липсва и търсенето й, а следователно липсва и търсене на качество на тази услуга? Е, ясно е, че в голямата си част дейността по коментар на законодателството и политиката и изразяване на становища е на обществените организации от неправителствен тип. Какво толкова, още една регистрация едва ли ще им дойде в повече - вече се регистрираха за пране на мръсни пари, регистрираха се като организации в обществена полза, сега ще трябва да се регистрират и като лобисти, освен ако не осъществяват комуникация с народни представители по-малко от веднъж годишно.

И така за тези деятели в обществения живот ще бъдат регистрациите и предполагам, предвидените в закона наказания за нерегистриране и други подобни. Отделен е въпросът, че авторите на законопроекта предвиждат да наказват гражданина, който се стреми да се свърже с народния си представител, а не депутата, позволил да му се влияе в противоречие със закона, което е забележителна проява на егоцентричния стремеж към привилегията. Относно онези почтени бизнесмени обаче, които понякога ни възхищават със способността да влияят скрито върху промените в, да речем, данъчното законодателство, нещата може да стоят иначе. Те винаги могат умело да попаднат в едно остроумно изобретено изключение от лобистката дейност - "представяне на мнение, становище изследване по искане на органите и лицата...". Достатъчно е депутатът да е поискал и всичко е наред - няма лобиране, а няма, явно, и за какво да се тревожим оттук нататък. Остава само поставеният в началото въпрос - за какво точно ни е този закон.

Този въпрос също може да си намери отговора. Благодарение на естествения глас на индивидуалната съвест и разума на отделния гражданин му е ясно какво влияние е нормално и допустимо и кое е неестествено и противопоказно. Той ясно разграничава (поне на ниво добросъвестност) каузата на една обществена организация от тази на един мафиот. Благодарение на свободната информация и медиите той често научава за това кой депутат или министър с коя светла или тъмна личност се е срещал. И все пак си прави извод от това, а този извод може да се изрази в избор и така да се осъществи един естествен акт на демокрацията. Тъкмо тук е може би проблемът и е добре дошъл един закон, който позволява на министъра, като го срещнат в бара или по улицата с някой известен мафиот, да каже публично: "Ама моля ви се, това е лобист; аз го поканих за мнение."

Така или иначе настоящото управление вече реализира донякъде (за щастие не особено успешно) един опит да моделира диалога си с представителите на гражданското общество, създавайки специална комисия за това в парламента. Въпреки това обаче тече по естествения си ход реален диалог и извън този механизъм. Възниква въпросът няма ли опасност функцията на закона да се сведе до още един опит за моделиране на споменатия диалог.

Ето защо все пак трябва да се помисли сериозно: 1) има ли изобщо обществена необходимост от такъв закон, и 2) ако все пак се установи, че има, то нека той да има някакъв смисъл. И да не вреди.

Александър Кашъмов, адвокат, Програма "Достъп до информация"