Назад

Начало

 

 

Изх.№ 228/16.11.2005г.

До Председателя на Комисията по вътрешна сигурност
и обществен ред към Народното събрание
г-н Николай Свинаров

До членовете на комисията по вътрешна сигурност
и обществен ред към Народното събрание


Становище

по
Проект за Закон за министерството на вътрешните работи , сигн. 502-01-31
внесен от Министерския съвет на 07. 09. 2005г.

Уважаеми госпожи и господа народни представители,

Програма Достъп до Информация е неправителствена организация, допринесла много за обществения дебат по проблемите на свободата на информация и нейните законови ограничения. Ние подпомагаме както развитието на добрите практики, така и на стандартите в областта на достъпа до информация.

Обръщаме се към вас, за да изразим безпокойството на екипа на Програма Достъп до Информация по повод на някои от текстовете на внесения от Министерския съвет /МС/ и приет на първо четене проект за Закон за министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, под сигнатура 502-01-31. Нашето безпокойство е по повод обявяването за класифицирана информация по смисъла на Закона за защита на класифицираната информация “фактите, сведенията и предметите, свързани с функциите на МВР”, както гласи предложеният чл. 155 ал.1 от проекта. Предложените в законопроекта текстове, а именно тези на чл. 155 ал.1, и чл. 158 ал.1 противоречат на международните и българските конституционни стандарти в тази област, както и на принципите на демократичната откритост. Текстът на чл. 155 въвежда засекретяване практически на цялата дейност на МВР и ни връща в други години, които смятаме, че отдавна са отминали. Посочените текстове едновременно с това противоречат на крехките практики на откритост и спазване на стандартите в областта на свободата на информация, с които България може само да се гордее.

С чл.158, ал.1 от проекта пък, с една неясна формулировка се предлага МВР да има правомощия да събира информация за гражданите по расов признак или етнически произход, за политически, религиозни и философски убеждения, членство в политически партии, организации сдружения с религиозни, философски, политически или синдикални цели, здравето и сексуалния им живот. Такива правомощия, дадени със закон, МВР не е имало дори съгласно законите отпреди 1990 г.

Поради това призоваваме Народното събрание да не приема чл.155 и чл.158 от проекта за ЗМВР.

Общи проблеми

Във внесения в Народното събрание проект за Закон за министерството на вътрешните работи констатираме несъобразяване с основни принципи, прилагани спрямо правото на всеки да търси, получава и разпространява информация, и спрямо правото на защита на личните данни. Тези принципи са измежду изграждащите устоите на демократичното общество. Двете посочени разпоредби от проекта за ЗМВР са в нарушение на следните юридически актове:

Конституция на Република България – по- конкретно чл.41, чл.31, ал.2 и чл.34

Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-долу Европейска Конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/) – по-конкретно чл.10 и чл.8.

Конвенция № 108 на Съвета на Европа от 28.01.1981 г. за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни (наричана по-долу Конвенция 108) – по-конкретно чл.6

Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за защита на лицата при обработката на лични данни и за свободното движение на такива данни, приета на 24 октомври 1995 година (наричана по-долу Директива 95/46/ЕО )

Противоречие на предлагания чл. 155 с Конституцията и международните стандарти

Министерството на вътрешните работи е държавна институция, която поради естеството на работата си - опазване на обществения ред, създава и съхранява определена информация, чието разкриване би могло да увреди опазването на обществения ред. Същевременно обаче именно поради значението на дейността на МВР, тази институция дължи на обществото публичност, прозрачност, отчетност посредством предоставяне на достъп до информация. Именно затова международните стандарти за балансирането между правото на информация и неговите ограничения са особено важни в тази област. Тези стандарти бяха изведени от Конституцията в Решение № 7 от 1996 по дело № 1 на Конституционния съд, който даде тълкуване на чл. 39, 40 и 41. В това свое решение, постановено четири години преди приемането на Закона за достъп до обществена информация /ЗДОИ/, Конституционния съд установи стандарта /принципа/ относно тълкуването на правото на информация и неговите ограничения като прие, че правото е принцип, а ограниченията са изключения. Този стандарт, макар и трудно и след продължителни дебати, се утвърждаваше в по-новото ни законодателство, а именно ЗДОИ и Закона за защита на класифицираната

информация /ЗЗКИ/, особено що се отнася дефиницията за държавна тайна. В новата дефиниция, приета от Народното събрание през 2002 г., беше проведен принципът, че не всяка информация, свързана с националната сигурност и обществения ред, е държавна тайна. Държавна тайна може да бъде само информация, чието разкриване “би създал опасност за или би увредило интересите на Република България, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред.” (чл. 25, ЗЗКИ ). Отделно в ЗЗКИ бяха възприети и други международни стандарти в областта на ограниченията. Приет бе изчерпателен списък с категории информация, която може да бъде класифицирана след преценка за опасността или увреждането. Приеха се и максимални срокове, в които може да действа ограничаването на правото на информация /срокове на класификация/.

Всички посочени гаранции, създадени от българското право, са съответни и на гаранциите, осигурени от чл.10 на ЕКПЧ, и от практиката на Европейския съд за правата на човека по прилагането й. Уредбата на въпросите, свързани с класифицираната информация, като едно от ограниченията на правото на всеки да търси, получава и разпространява информация, е в обхвата на чл.10 от ЕКПЧ. Конвенцията е част от вътрешното ни право по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията и се прилага с предимство пред противоречащото й вътрешно законодателство.

Излагаме всичко това, за да поясним защо не бихме могли да се съгласим с връщане към времена, когато самото съществуване на държавен орган можеше да бъде държавна тайна. Според нас такова връщане във времето предлага вносителят на законопроекта с обявяването на цялата информация, свързана с функциите на МВР, за класифицирана такава. Става неясно и за какъв списък на категориите информация, представляващи “служебна тайна”, става въпрос в ал. 2 на чл. 155, след като в първата алинея вече всички “факти, сведения и предмети” свързани с функциите на МВР са обявени за тайна. Самата терминология е изключително остаряла, говори се “факти, сведения и предмети”, докато в закона за защита на класифицираната информация е възприет терминът “информация, подлежаща на класификация.”

Противоречие на предлагания чл. 158 с Конституцията и международните стандарти

Първо следва да се изясни, че зад привидната забрана за събиране на чувствителна информация, посочена в чл.158 от проекта за ЗМВР, се крие едно позволение за събиране на такава информация. Щом забраната е формулирана под условието “единствено по расов признак ...”, то с граматическо тълкуване лесно се достига до извода, че ако информация се събира не единствено по някой от изброените признаци, но и по друг признак, нейното събиране от органите на МВР ще бъде законосъобразно.

Министерството на вътрешните работи е държавна институция, която поради естеството на работата си събира голямо количество лични данни с цел осъществяване на основните си задачи, които резюмирано можем да обозначим като опазване на обществения ред. В периода на прехода в България се създаде законодателство, което поставя гаранции пред събирането и по-нататъшното обработване на лични данни. С чл.32, ал.1 от Конституцията се гарантира неприкосновеността на личния и семейния живот, която включва и неприкосновеност от събиране на данни за тези сфери, а с чл.34 се гарантира тайната на кореспонденцията и другите комуникации. Изключение от правилото на чл.34 от Конституцията е допустимо само когато това е наложително за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления, и то с разрешение на орган на съдебната власт за всеки конкретен случай, редът за чието издаване е регламентиран в специален закон – Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/. С чл.32, ал.2 от Конституцията се предвиди събирането на данни за хората без тяхно знание и съгласие да става единствено когато е предвидено в закон. Освен посочения в ЗСРС, посоченото правило е отразено и развито от Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/. Според този закон лични данни може да се събират само когато това

- е позволено от закона,
- за предварително формулирана и позволена от закона цел,
- така, че данните да са адекватни, релевантни и да не надхвърлят целта,
- така, че данните да са точни и актуални,
- достъпни за лицето,
- защитени при обработването.

С оглед защитата на личните данни по този закон възниква въпросът, за постигането на коя законна цел МВР ще събира данни за политическите възгледи, философските убеждения и т.н. Редица законодателства в Европа забраняват каквото и да е събиране и по-нататъшно обработване на “чувствителни лични данни”, т.е. точно на данните, изчерпателно изброени в предлагания чл.158. Тази забрана е от особено важно значение в сферата на вътрешните работи, където наличието на подобни данни или бази данни лесно може да доведе до сериозно засягане на индивидуалната сфера по недопустим начин.

Нищо не може да оправдае извършването на действия по реализиране на държавна власт, основани на информация /а значи – и на преценка/ за етническата и расова принадлежност, здравословно състояние и т.н. на личността. Чувствителни данни по изключение могат да се събират от някой, който се грижи за дадения човек, както например лекарите и болничните заведения събират данни за здравословното състояние на пациентите си. Ясно е, че подобна причина МВР да събира чувствителни данни няма, както и че дори законодателният орган на Народна Република България не е намерил, дори в най-мракобесническите времена, такава причина.

Всички посочени гаранции, създадени от българското право, са съответни и на гаранциите, осигурени от чл.8 на ЕКПЧ, и от практиката на Европейския съд за правата на човека по прилагането й, на гаранциите, осигурени от Конвенция № 108 и на Директива 46/95/ЕО, която ще действа пряко при приемането на България за пълноправен член на Европейския съюз.

Ето защо смятаме, че е недопустимо след всички положителни стъпки, извървени от нашите институции и общество и в момента, когато най-много се стремим да синхронизираме законодателството и практиките си с тези на Европейския съюз, да се предлага текст като този на чл.158 от Проекта за ЗМВР.

В заключение искаме да заявим дълбокото си убеждение, че понятието “свобода на информацията” е монета с две страни. Едната от тях изисква по-голяма прозрачност на държавните институции за личността, а другата – по-малка прозрачност на личностите за държавата. Първата се постига посредством широко дефинирано право на достъп до информация и тесен обхват на ограниченията му. Втората се постига чрез поставяне на високи изисквания пред институциите, които събират и по-нататък обработват лични данни, и чрез забрани да се събират чувствителни данни.

С предлаганите текстове на чл.155 и чл.158 от ЗМВР се посяга едновременно и на двете страни на монетата, наречена “свобода на информацията”.

Поради изложеното препоръчваме следното:

Неприемане на предложените текстове на чл.155 и чл.158 от проекта за ЗМВР

София
16. 11.2005

Изпълнителен директор на ПДИ
Гергана Жулева

Ръководител на правния екип на ПДИ
Александър Кашъмов

Можете да подкрепите това становище, като изпратите e-mail на Гергана Жулева, изпълнителен директор на ПДИ.


НАЧАЛО | ПДИ | ЗДОИ | НОРМАТИВНА УРЕДБА | ПРАВНА ПОМОЩ | ОБУЧЕНИЯ | ПУБЛИКАЦИИ | ВЪПРОСИ | ВРЪЗКИ | ТЪРСИ
Българска версия • Последно обновяване: 18.11.2005 • © 1999 Copyright by Interia & AIP