Информационен бюлетин
Брой 8, м. август 2004

“Съвсем сигурно ли е, че има Закон за достъп до обществената информация?” Въпросът не беше зададен точно така, но смисълът беше същият. Зададе го гражданинът Емил Фудулски, който се беше опитал да получи информация от едно сливенско училище. Дъщеря му, вече студентка, го беше упълномощила да поиска от нейно име справка за оценките й, която й трябвала за някакво кандидатстване - какво, за къде, не помня, а и няма значение. Фудулски беше подал заявление по Закона за достъп до обществената информация, но директорът на училището му казал нещо от рода на да не си измисля закони. И ето, гражданинът Емил Фудулски беше дошъл да ме помоли да отидем заедно при директора, за да му обясним, че такъв закон има. “Има”, уверих го и тръгнахме.

“Не може да има - каза директорът, - информацията е сложно нещо, как така всеки ще има достъп.” Ами смисълът на закона е, че информацията, която притежава държавата, не е на нейните служители, а на нейните граждани - обясних, - затова има такъв закон. “Не ми ги разправяйте - не се даваше директорът, - как така ще влезе един човек от улицата и ще ми поставя задачи на мен да му дам някаква информация, по каква логика?” По много простичката логика, че човекът от улицата, тоест данъкоплатецът, е ваш работодател, защото от неговите данъци е вашата заплата. И така в този дух, докато директорът се примири, че има такъв закон. След което точно за пет минути заобиколи закона - каза, че не може да предостави информацията по много уважителната причина, че тя не се пази.

Случаят не е типичен, но не и изключение. В Териториалното данъчно управление също ми бяха нужни минути да убедя директора, че има такъв закон. Убеди го справката в интернет, закани се да го прочете.

В ХЕИ са чели закона (уверяват ме), но продължават да искат от подалите заявление справка кои са, какви са и, ако обичат, да го удостоверят. Макар че в закона много ясно е казано, че това не се изисква.

Това не е ли закон за журналисти? питали са ме граждани. Парадоксът е, че журналистите в Сливен най-малко от всички категории са ползвали правото си на достъп до информация. Една импровизирана анкета сред колегите показва причините: 14-дневният срок за предоставяне на информацията е прекалено дълъг за журналиста. Журналистът събира информация, която трябва да предаде във вестника, на който е кореспондент, в ранния следобед или да направи емисия вечерта. Журналистът не може да чака - той работи за днес, най-късно за утре. Но не се ли разминаваме така с информация, каквато по никакъв друг начин не можем да получим, освен по реда на закона?

Разминаваме се - признават колегите, - може би ако правим повече разследваща журналистика, законът би ни помагал много, но сега журналистиката ни е някак всекидневна, бърза, нетрайна.

Една справка в Областната управа в Сливен показва, че през първата половина на тази година са постъпили 8 заявления за достъп до информация. В Община Сливен са постъпили 10 заявления за същия период. Там бързат да ме уверят, че заявленията биха били много повече, ако не бе въведена практиката в Центъра за административно и информационно обслужване да дават на гражданите отговор веднага, устно, в случай че това не е невъзможно.

И в Областната управа, и в Общината намират за необходимо да уточнят: една трета от заявленията са направени от сдружение “Обществен барометър”. В Сливен неправителствената организация “Обществен барометър” е онова шило, което не стои в торбата на липсата на информация. Става ли дума за информация, председателят му Юри Иванов не си поставя граници, иска да знае всичко за всичко. И ако му откажат, не спира. Отнася въпроса в съда. Ето един типичен пример. Гражданско сдружение “Обществен барометър” поиска със заявление по ЗДОИ от председателя на общинския съвет годишните отчети на контрольорите и управителите на общинските търговски дружества за предходните три години. След което не получи нищо, тоест получи мълчалив отказ. Сдружението обжалва мълчаливия отказ на председателя на общинския съвет в окръжния съд. Съдът отмени мълчаливия отказ за предоставяне на информация и задължи председателя на общинския съвет да предостави на гражданско сдружение “Обществен барометър” исканите доклади. Гражданското сдружение е водило (и продължава да води и в момента) още четири подобни дела.

Ето в такъв широк диапазон - от пълна тъмнина по закона до познаването и прилагането му, се простират отношенията към Закона за достъп до обществената информация в Сливен. Когато се запълни и територията между тези две крайности, тоест когато гражданите познават закона и са убедени, че той работи в тяхна полза, той наистина ще изпълни своя смисъл.