Фондация Програма Достъп до Информация

Информационен бюлетин
Брой 2(74), февруари 2010
ISSN 1313-6496

Фокус

Архивите на бившата ДС –
20 години по-късно 

4000 души са имали достъп
до документи през миналата година

Александър Кашъмов, ПДИ

Александър Кашъмов

Три години след заработването на Комисията по досиетата все така валят въпроси добър ли е законът, коректно и балансирано ли е разкриването на данни за принадлежност към бившата Държавна сигурност, получават ли хората достатъчно информация. Информационният масив на бившата ДС се състои главно от секретни документи и материали, поради което е важно, че приетият през 1990 г. с решение на Народното събрание Списък на фактите, сведенията и предметите, съставляващи държавна тайна на НРБ, не го включи в категориите информация, съставляващи държавна тайна.¹ Но до 2002 г. не бе приета процедура по преразглеждане на засекретени в миналото документи, нито бе предвиден срок за защитата на държавната тайна. С решение на Народното събрание от 1994 г. част от документацията на ДС бе обявена за несекретна, остана обаче липсата на процедура по достъпа до нея, съответно за оповестяването й.

Първият Закон за достъп до документите на бившата ДС и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб бе приет и обнародван на 6 август 1997 г. Той даде право на всеки засегнат на достъп до събираната за него информация, а с изменение и допълнение от 2001 г. се създадоха двете комисии, придобили гражданственост като „комисия Андреев” и „комисия Ананиев”. Тяхната задача бе да разкриват и оповестяват принадлежността на определени публични длъжности, съответно кандидати за такива длъжности, към ДС и цитираното разузнавателно управление. Дейността им бе кратка, тъй като с §37 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) законът бе изцяло отменен.

Отмяната на закона, както и други норми на новоприетия ЗЗКИ, бяха атакувани от група народни представители пред Конституционния съд. Становище по делото дадоха Български хелзинкски комитет, Програма Достъп до Информация, Комитет по правата на човека и Българската лига за правата на човека, като ПДИ и Лигата се обявиха против отмяната на закона. Според ПДИ оспореният §37 противоречи на чл. 41, ал. 1 и чл. 32, ал. 2 от Конституцията. С тази позиция се съгласиха съдиите Христо Данов, Неделчо Беронов, Маргарита Златарева, Васил Гоцев, Людмил Нейков и Живан Белчев. Обратното становище застъпиха съдиите Георги Марков, Димитър Гочев, Тодор Тодоров, Стефанка Стоянова, Румен Янков и Пенка Томчева, поради което, при равенство на гласовете, Конституционният съд не уважи жалбата.

Непосредствено след отмяната на закона министърът на вътрешните работи Георги Петканов одобри Инструкция за реда за достъп до информация, съдържаща се в документите от архивните фондове на МВР. Според нея не само засегнатите, но и изследователи, и публицисти получиха право на достъп до архивите. На практика обаче

инструкцията
не се изпълняваше

На 4 декември 2002 г. на журналиста Христо Христов бе отказан достъп до данни за убития български писател Георги Марков по тема „дейността на Георги Марков в чуждестранните радиостанции” под претекст, че не се съхраняват архивни документи по посочената тема. С решение № 4046/04.05.2004 г. по адм.д. № 8355/2003 г. Петчленен състав на ВАС прие за доказано обратното – че такива данни се съхраняват в архива, както и че Законът за достъп до обществена информация е приложим за достъп до тези документи.² Откази бяха постановени от МВР и по искания на граждани, пожелали достъп до документи, свързани с тях по един или друг начин.

При липсата на специален закон, ЗДОИ бе приет за приложим и за достъпа до архиви на бившата ДС, съхранявани извън МВР. На 9 септември 2004 г. Христо Христов подаде заявление до директора на Националната разузнавателна служба (НРС) ген. Кирчо Киров за достъп до сведения, съдържащи се в документи на бившето Първо главно управление на Държавна сигурност. Последва мълчалив отказ, обжалван и отменен с решения на Софийския градски съд и Върховния административен съд. Документацията бе предоставена от НРС на журналиста по реда на междувременно влезлия в сила Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българска народна армия (Закон за достъп и разкриване на документите на ДС).³ Дела бяха водени и от други разследващи журналисти.⁴
Законът за достъп и разкриване на документите на ДС бе приет и обнародван на 19 декември 2006 г. Между първо и второ четене бяха внесени и приети текстове, гарантиращи достъпа на засегнати, изследователи и публицисти до документите,

след остри публични
критики на ПДИ

Законът въведе задължение за предаване на целия архив на ДС на новосъздадената комисия, предостави се относително широко право на достъп и с изрична разпоредба бе регламентирано, че документите не попадат в кръга на държавната тайна. По силата на друга изрична норма данните на щатните и нещатните служители и на секретните сътрудници не представляват лични данни по смисъла на Закона за защита на личните данни.

Накратко, законът даде отговор на част от възникналите в рамките на дебата през последните 20 години въпроси и създаде относително добра уредба за достъп. Отделно от това, Комисията започна разкриване и оповестяване на определени категории публични фигури съгласно законовите изисквания. Тя заработи и по прилагането на закона. От оповестената информация става ясно, че през 2009 година документи са чели около 4 000 души. Журналисти и изследователи работят по различни теми и публикуват; става възможен по-задълбоченият поглед към тематиката. Проблеми,  разбира се, възникват: защо в определени случаи дадена информация и данни не могат да се публикуват, справедливо ли е това. Важното е, че законът „работи” и хората могат да четат относително свободно.

Тази практика по достъпа до документи на бившата ДС дава отговор на въпроси като

„няма ли да се „отвори”
най-после целият архив”

Представата за някакво масово действие е малко наивна, тъй като четенето на тези документи изисква специфични познания, както и време. Логично е, а така е и в другите общества със сходна  съдба, тъкмо изследователи и журналисти да „сглобяват” истории, да анализират и оповестяват. Действително дебатът по отделни теми не е особено разгорещен и остър, но след като са създадени предпоставките за него, вероятно и той ще се оформи. За целта са нужни и други предпоставки, които този закон няма как да осигури – липса на влияние от страна на собственици на медии и ръководители на научни учреждения върху него и т. н. Законодателят обаче си е свършил работата, върши си я и Комисията, както и читателите на документи.