Фондация Програма Достъп до Информация

Информационен бюлетин
Брой 11(71), ноември 2009
ISSN 1313-6496

Фокус

За Б. Ю., мълчанието на институциите
и гробарите като спасителна алтернатива за медиите
Йордан Георгиев,
координатор на ПДИ в Силистра

Йордан Георгиев

Понякога съобщенията от институциите са кратки и ясни като удар с камшик. “На 16-годишен младеж са му строшени две ребра при сбиване в Силистра”, гласи електронно писмо от дирекцията на МВР в крайдунавския град. И прочее допълнения, без отговор на въпросите по класическата новинарска схема “кой, какво, къде, как и защо”. За да е пълно изречението в дописката според българската езикова практика. А и читателят/зрителят/слушателят да разбере за какво става дума. Защото най-често подобни анонси влизат в сайтовете на агенциите и са достатъчни за “шум до Бога”. Да му мислят репортерите по места, които ги очакват т. нар. “разследвания”. И за които обикновено няма време, а знаем колко остър е дефицитът на отзивчивост от институциите.

Кой е замесен в този случай, плачещ за разплитане?

Полицията, откъдето тръгва информацията.
Училището, в което учат участниците в сбиването.
Детска педагогическа стая, в чийто актив също влизат подобни случаи.
Комисията за борба с престъпността сред малолетните и непълнолетните, отчитаща работа с контингента от нарушители на обществената дисциплина.
Отделът “Закрила на детето” в социалните служби, защото и до тях има “отпратка”.
Дознателите, работещи по горещите следи.
Прокуратурата, даваща разрешение “да излезе или не” духът от бутилката, разбирай, необходимата информация “по делото”.
Инспекторатът по образованието като представител на Образователното министерство.
Просветният отдел към общината, където също би трябвало да се интересуват от подобни рецидиви, за да коригират работата си по възпитанието на подрастващите.
Болничните заведения, където най-често пострадалите търсят помощ, за да стане ясно “има ли телесна повреда и от каква степен е тя”.

Има-няма, 10 са адресатите, от които би изскочил заекът “допълнителна информация”, за да прибяга до страниците на вестниците или да изскочи като от цилиндъра на фокусник в ефира на телевизия или радио.

Над 30 са представителите на тези институции, препитани от мен, за да разбера най-накрая, че става дума за някой си Б. Ю. от село Боил. Вероятно момче от турски произход. И май ученик в Професионална гимназия по механотехника “Владимир Комаров”. Толкова малко, но не достатъчно, като в доброто старо време. И дотам.. Всичко останало се оказва секретно, макар и без гриф. Кои са другите трима в сбиването? Къде се е случило то - в частен дом, в ученическото общежитие или на улицата? Какви са последствията? Какво е състоянието на бития?

“Питайте полицията!” е решителният съвет, даван от всички “интервюирани”. “Ама защо ние да кажем, обърнете се към дознанието”, отговарят от силовата институция. “Нямаме право, обърнете се към прокуратурата!”, рецитират в хор “педагозите”, “дознателите” и членовете на “комисията”. “Материалите още не са дошли до нас, обадете се утре”, отклоняват топката “обвинителите”. “Сбиването не е станало в училище, следователно не е наш проблемът”, категоричен е “инспекторатът”. “Не знаем за какво става дума, не сме уведомени”, допълват убедително от “просвета”. “От училището не даваме информация, може да ни компрометира, отидете в полицията”, отсича директорката, скривайки се зад равния глас на секретарката си. “Напишете заявление за достъп до информация и обяснете за какво ви трябва тя, за да ви кажем нещо от  дневника за посещение в “Спешна помощ”, любезно ме посрещат в Многопрофилната болница за активно лечение.

Стои репортерът на улицата безсловесен, в очакване на чудото. Да просветне отнякъде Нейно Величество Информацията. Като гръм от ясно небе. И си задава репортерът въпроса: “А сега, това най-важното ли е?”. Чувствайки се като участник в рекламата за бира “Загорка”.

Но няма как. Истинският репортер търси информацията докрай, защото носи единствен отговорност за нея. И тогава му просветва: “Бегом при гробарите”. Те могат преди всички да знаят имена, дати и подробности от “пейзажа”.

Има поне

8 причини гробарите в Силистра, а вероятно и на други места, да са (почти) винаги надежден, действен източник

1. Работят денонощно и си вдигат телефоните, защото никога не знаят кой се обажда. За разлика от институциите, където рядко намираш този, когото ти трябва.
2. Нямат почивен ден и непрекъснато се ослушват какво се случва в града и региона, за да не изтърват „заека”.
3. Три са погребалните бюра в Силистра с офиси точно срещу Областната болница, „Спешна” и „Бърза помощ”, и следователно знаят „преди всички” за „бити и за онези, дето не си признават”.
4. Публична тайна е, че погребалчиците са в „добри партньорски отношения” с всички лекари, имащи отношение към „живота и смъртта”.
5. Информацията, изнесена за ритуалните „служби”, не е за служебна санкция, защото има „социален характер”.
6. Погребалните агенции са отзивчиви към всички структури на обществото, включително към медиите, защото между тях има конкуренция, поради което един защитник или лобист в повече не им е излишен.
7. Гробарите са истинска енциклопедия, заместваща едновременно „Гугъл”, „Фейсбук” и несъществуващите вече телефонни указатели на БТК и на останалите телефонни оператори.
8. Погребалчиците, особено от женски род, не се притесняват да позвънят на роднините на жертвата, за да научат още подробности, каквито обикновено се спестяват на журналистите от криворазбрана нравственост.

Има, разбира се, и

подмолни камъни

свързани с достъпа до информация, осъществена, благодарение на траурните фирми.

1. Информацията може да се окаже подвеждаща и следователно ползването й става възможно едва след надлежна „проверка”. Например: „Има катастрофа с трима убити, те са от село Припек, Кълърашко; после се оказва, че са от село Изгрев, Перелишко”. Малка подробност, но е по-важно, че журналистите са научили „новината”, преди още полицията да е пуснала сигнала по „мрежата”.

2.Случва се по тази „линия” информацията да изтече в медиите с по-голямо закъснение от допустимото, но какво от това, след като „институцията” и без това я е спестила за обществото? Ако не друго, медиите могат да хванат поне ехото. Или последствията, плачещи за анализ. Все е нещо, различно от нищото.

Накратко: живеем в общество, в което правилата са създадени, за да бъдат заобикаляни. И за съжаление, журналистът е най-често този, който трябва да сърфира между институции и неписани правила за общуване в обществото, ако иска да си свърши работата. В ерата на интернет вестникът от вчера отдавна е прадядо на новината, претърпяла няколко пластични операции в световната информационна мрежа и в електронните медии.

До поредната среща с гробарите. Дано не е по “фатални съображения”.