Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 9(69), септември 2009 г.

Интервю: Не може институции, хранещи се от нашите данъци и такси, да решават дали ще отговарят или не.
Не смятам, че искам нещо повече от законово полагащите ми се отговори
Димо Карабашев, носител на "Златен ключ" в категорията "Гражданин, най-активно използвал правото си на достъп до информация”

Александър Кашъмов, ПДИ, връчва наградата "Златен ключ" на Димо Карабашев

Димо, как научи за Закона за достъп до обществена информация, кога започна да използваш този закон?

За този закон научих в университета, в който учех, и трябваше да го представя, да го резюмирам пред колегите ми и всъщност тогава се запознах в детайли с него. Оказа се, че той не е голям.

Кога беше това?

Към края на 2008 г. След което, през 2009 г., вече като студент в Нов български университет, често ходех на срещите, които се организират от нашия клуб по PR и журналистика с различни личности от обществото. По време на подобна среща се запознах с г-н Кашъмов, като доста често аз го прекъсвах, за да задавам различни въпроси по дадени казуси и накрая  реших да разкажа за цялата си история с автобусите на градския транспорт (линк към материала му от предишния брой) и го попитах дали, извън тази среща, можем да започнем съвместна работа. Още от първия път заедно четохме освен този закон и други, за да разберем кои са институциите, носещи пряко отговорност за спазването на определени правила. И така се започна, мисля, че юни месец беше първоначалното подаване на заявления. Тогава си спомням, че подадох общо шест заявления до шест различни институции.

Кои са те?

Министерство на вътрешните работи (МВР), Министерство на транспорта, Държавна автомобилна инспекция (ДАИ), Столична община, „Столична компания за градски транспорт - София“ и Агенция за хората с увреждания. Дейността на всички тях е свързана с Правилника и Закона за движение по пътищата, наредбите към тях, подобни правилници, и със ЗИХО – Законът за интеграция на хората с увреждания.

Каква информация им поиска тогава и срещна ли някакви трудности още в началния етап на подаване на заявленията?

Исках информация за техническата изправност на автобусите от градския транспорт в София и по-точно дали съществуват блокировки на вратите, така че шофьорът чисто технически да няма възможността да потегли, преди да ги е затворил. Отправеното искане беше различно към отделните институции, за да се намери някакъв общ отговор между тях, някаква пресечна точка. Първата институция, която отговори, беше Агенцията за хората с увреждания, а тя има пряка връзка със законите, които споменах, и с Държавна автомобилна инспекция. Питането ми към Агенцията за хора с увреждания беше дали ДАИ е подавала доклади за извършените нарушения през 2008 г., защото по закон Автомобилната инспекция трябва да подаде такъв доклад до Агенцията и заедно двете институции да направят предписания, дори да се направят срещни между представители на ДАИ и Агенцията, за да се отстранят нарушенията. Такъв доклад не е подаван. Оттам натъка се започна едно забавяне на отговорите от останалите пет институции, като запитването от Министерство на транспорта е препратено към ДАИ, от МВР също е препратено към ДАИ. Заявлението до Столична община беше препратено от заместник-кмета по транспорта към Центъра за градска мобилност, което е една измислена институция, защото, когато позвъните там, се почва едно много бавно обяснение по телефона кое копче трябва да натиснете, за да се свържете за еди-си-какво нещо. Значи, аз до утре трябва да си харча парите, за да се свържа с определената служба. И получих един и същ отговор – първо беше от ДАИ, после от Министерство на транспорта, че има 90 съставени акта на територията на град София за нарушения. Най-смешният отговор, който съм получавал, беше от Центъра за градска мобилност, който публикувах (линк), като този отговор го получавах може би между четири или пет пъти на хартиен носител (това ние с г-н Кашъмов преди това обсъждахме, че реално някои от заявленията са препращани към Центъра за градска мобилност). В един друг отговор на Центъра за градска мобилност ми беше обяснено най-спокойно, че те не носят пряка отговорност за техническата изправност на автобусите – именно инж. Николай Костов, който, когато иска, носи отговорност, когато не иска, не носи, защото ми е отговарял преди години на други писма, където си понася отговорността и казва, че шофьорът е санкциониран. Аз подадох наново заявления, след всичките тези отговори, вече адресирани  до фирмите-концесионери, но  ги изпратих до Столична община чрез виртуалното им деловодство. До момента съм получил отговор само от една фирма, като 14-дневният срок категорично не се спазва, нито от Столична община, нито от транспортните фирми.

Ти почти ми отговори с това последно изречение на въпроса, който мислех да ти задам – Мислиш ли, че законът е по-силно средство да се добереш до информацията, която ти е необходима, отколкото други методи и способи – като това да се внедриш в градския транспорт?

Законът е част от средствата и аз ще продължавам да го използвам срещу институциите, защото разбрах, че чрез него мога да достигна до съда, когато институциите някъде сбъркат или не си изпълнят задължението – както в момента мога да използвам факта, че Държавна автомобилна инспекция не е подала доклад до Агенцията за хората с увреждания, при все че имат съставени актове на територията на София. Т.е. в бъдеще може да се открият и други нарушения, за които от ДАИ не сигнализират и не правят предписания реално.

Мислиш ли да използваш правото си на обжалване на липсата на отговори от страна на институциите?

Да, разбира се, но за момента съм се въоръжил с търпение, тъй като има едно препращане към фирмите и ще изчакам едномесечния срок, който изтича всъщност скоро – може би към началото на октомври, и ако нямам отговор, естествено, че ще обжалвам. Не може институции, хранещи се от нашите данъци и от таксите, които плащаме, те да решават дали ще отговарят или не.

Това са фирмите, които са натоварени с техническата поддръжка или с доставката дори на автобуси – за тези фирми говориш, нали?

Говоря за концесионерите, най-вече държавните общински фирми, които са определените гаражи към „Градски транспорт“. Може би умишлено според мен са раздробени така нещата, за да – ако някой тръгне да се занимава – да се откаже още на втория ден. Защото аз много често, опитвайки се да се свържа със заместник-кмета по транспорта, не успявам, тъй като или секретарките не вдигат телефони, или ми се казва „ами, в момента го няма“ - и то не само по този въпрос, по много други, с които тепърва ще се занимавам, възползвайки се от част от наградата, която получавам от „Сиела“ - безплатен достъп до законовата уредба в страната.

Какво те мотивира да вървиш по този труден път и да продължаваш да се бориш за информация и за възмездие за нарушителите?

Мотивацията идва от поздравленията, които дори понякога всеки ден получавам от мои колеги, споделяйки им, че се занимавам с определен случай. Някои от тях доста често вече ми се обаждат да ме питат: „тука имам такъв случай, как да постъпя?“ И аз най-малкото давам насоката, в която да тръгнат, и им давам най-вече от вътрешната си енергия, която при мен трудно се изчерпва.

А какво означава наградата „Златен ключ“ за теб? Ти може би най-отскоро от всички, номинирани в категорията, използваш закона и въпреки това журито почти единодушно реши да връчи на теб наградата.

За мен тя ще стане един голям символ в моя съзнателен живот и стимул за приноса, който мога да осъществя в бъдеще. Поне институциите малко или много ще се съобразяват с тази награда и се надявам по-бързо да получавам искания отговор, защото аз не смятам, че искам нещо повече от законово полагащите ми се отговори и си търся правата. Тази награда е голямо признание, включително и от страна на хората, с които работя тук, и тя няма дори да ми достатъчна за в бъдеще.

Започна ли вече ключът да отключва врати?

Да, някои. Г-н Митко Димитров, директор на един от концесионерите от София на автобусна линия No. 260 ми се обади лично, най-любезно разговаря с мен и ме попита каква точно информация искам, защото тази, която са ми изпратили по е-мейл и на хартиен носител, не беше пълна. Обеща ми, че ще получа исканата от мен информация. Разбрах също от г-н Дянков, директорът на Дирекция „Транспорт“ към Столична община, че шефовете на всички останали фирми му се обадили на 29 септември и казали, че ще получа търсената информация.

Това е един добър ход.

Ами те, може би виждат, че нямат избор вече.

Какво е твоето послание към хората, които тепърва ще започнат да използват Закона за достъп до обществена информация?

Всеки да използва този закон в областта, която му е най-позната, най-наболяла и да има същите успехи, дори след много време. Още веднъж казвам – чрез този закон може да се стигне до много други нарушения, за които дори не предполагаме.

Интервюто взе Диана Банчева, ПДИ