Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 8(68), август 2009 г.

Колонката на гражданина: История без край със софийския градски транспорт
Димо Карабашев

Една от „кратките истории” от моят живот! Казвам се Димо Карабашев, на 24 години, студент съм в Нов Български университет, гр. София, специалност ‘’Масови комуникации PR’’, и като специализация от тази година записвам ‘’Туризъм’’ и успоредно с тези специалности, също от тази година, съм приет в Медицински университет специалност ‘’Масажист’’. 

Преди близо 8 години, или през 2001 г., малко след началото на пролетта, сигурно е било края на април началото на месец май, с точност не се сещам в момента, вече учех в София в специализираното училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл” на бул. „Ломско шусе“ 177. Тогава бях в 9 клас, но ми беше интересно да познавам София като град, като инфраструктура, движение по улиците и не на последно място – автобусните линии от масовия градски транспорт. Не си бях поставял за специална задача опознаването на голяма част от маршрутите на транспорта в столицата ни, то просто се случи в рамките на година и няколко месеца, и днес мога да твърдя, че мога да избирам в ежедневието си няколко различни маршрута, по които да се придвижвам от точка А до точка Б. Разбира се, всичко това си има своите преобладаващи плюсове от гледна точка на моята сигурност и безопасност.

Връщам се малко към месец май на 2001 г., за да ви разкажа тогава какво ми се случи с помощта на един шофьор по автобусна линия 280, която пътува от Софийския университет до квартал „Студентски град“. Деня не си го спомням, но помня много добре, че чаках въпросния автобус на спирка „Плиска” в посока Зимния дворец, за да отида на гости на приятели, които са студенти. Пътническото превозно средство дойде (като пропускам да отбележа, че и до ден днешен по някои линии познавам автобусите по звука на двигателя) и съответно отидох да се кача, но обратно на всички правила, водачът не ме изчака да се установя в салона на автобуса и той потегли без да затвори вратите, а аз бях стъпил на първото стъпало и в момента на потеглянето, защото беше рязко и не съм очаквал такава постъпка, паднах до автобуса, като за радост, без да имам някакви наранявания. Полежах си малко, за да се уверя, че нищо ми няма, станах, изтупах се и автобусът потегли без шофьора да дойде да ми се извини или поне да ме попита имам ли нужда от медицинска помощ. Той потегли и аз останах да изчакам следващия автобус. Малко след това си помислих „като дойде другият автобус ще питам водача кой е инвентарният номер на колегата, който се движи пред него по линията”, така и стана. Разбрах номера на автобуса и подадох може би първата ми жалба срещу нарушителя на Закона за движение по пътищата. Две седмици след моя сигнал получих покана да отида на очна ставка с водача на въпросния автобус в гараж „Малашевци“. Видяхме се пред неговия директор, той ми се извини. Бригадирът на автоколоната ми каза, че е получил дисциплинарно наказание, но как да бъда сигурен и кой гарантира на нас, хората със специални потребности, че повече няма да се повтори с когото и да било? Няма отговор на тези въпроси. Много хора биха попитали: „Къде са специализираните организации – тези, които създават фондации в помощ за социалната интеграция на хората с физически увреждания? Какво правят всички тези структури относно подобряването достъпа до архитектурната среда на едно населено място?” , За съжаление всяка от по-горе посочените организации търси първо личния си интерес към върха, затова реших сам да водя тази битка, каквото и колкото и да ми струва! Оттогава до ден днешен следя много внимателно какво се случва с поведението на голяма част от шофьорите по автобусните линии.

Около две години след това запазих спокойствие, четох правилници, закони, нормативни актове, свързани с правилата за движение по пътищата, внедрих се в средата на шофьорите – като съм влизал в гаражите, говорил съм с обслужващите техници, с много водачи, от които голяма част ми бяха приятели. Така стигнах до деня, в който аз вече знаех достатъчно и подавах жалби за нередности, а с някои водачи сме приятели и до днес.

Знаете ли, че когато пристигне в България чисто нов автобус, след като му изтече гаранцията, по него се правят следните промени: по принцип всеки автобус идва със съответните блокировки и предпазни механизми за сигурността както на пътниците, така и за спокойствието на водача, т.е. на който и да е автобус вратите не могат да се отворят, преди автобусът да е спрял, тъй като самата система не позволява. Същото важи, че ако водачът не е затворил вратите на превозното средство, то не може да потегли, но, уви, всичко това при нас не работи, защото иначе няма как шофьорите в час пик да принуждават хората да се качват по-бързо, когато са закъснели. Пример: майка с дете чака на спирката автобус, той идва и в момента, докато се качва, водачът леко потегля, като по този начин един вид й казва „хайде по-бързо“. Това и до ден-днешен може да го видите на която и да е спирка при над 90% от водачите в градския транспорт на София.

Включително до днес не съм се отказал да водя битката с институциите, контролиращи по-горе изброените действия на шофьорите, въпреки че много хора са се подигравали с усилията ми, аз знам едно, че има смисъл в това, което правя не само за мен, но за хората с по-слаба ориентация и мобилност от мен; хората с деца, както и хората в инвалидни колички, защото тях не можем да ги срещнем в градския транспорт - освен поради инфраструктурните бариери, които съществуват за тях, но и от отношението, с което се сблъскват от страна на водачите по много автобусни линии. Аз съм чувал следните коментари между двама шофьори: „Писнаха ми тези с разните бастуни и патерици”, но това е реалността и за съжаление не само в градския транспорт, но и в БДЖ.. Например дори на новата частна автогара в столицата ни няма релефна настилка за незрящи, липсват условия на достъп към самата автогара, налице не е предвиден автобус по междуградските линии, в който да може да се качи човек с инвалидна количка както и да бъде обезопасен по всички технически изисквания, а за европейските правила никъде не споменавам, защото все още сме далеч от прецизното спазване на нашите си закони и правилници.
През всичките тези години не ми се размина без заплахите от страна на шофьори от линия 280 и 94 за физическа разправа с мен - разбира се до такава не се е стигало, дори напротив – днес си спомням, че една вечер, като се прибирах от работа, един шофьор си беше пийнал доста и отправяше заплахи към мен, докато пътувах в  автобуса като пътник, но за негово разочарование съвсем случаен човек го предупреди, че, ако продължава да ме обижда, ще му помогне да прекрати пътуването , като го отстрани от автобуса. От тази постъпка за пореден път се уверих, че доброто един ден побеждава!

Така стигам по реда на всичко, казано дотук, до периода на внос на нови автобуси „Мерцедес Бенц” през 2004 г. Със съответните блокировки на вратите (автобусът не може да отвори вратите си, преди да е в пълен покой, както и не може да потегли, преди да ги е затворил), със звукова и светлинна сигнализация на първа врата (зумери), която помага на хората с зрителни затруднения чрез звука и светлинната индикация да се ориентират и да се качат от въпросната врата. Специално звуковата сигнализация работеше около шест месеца, считано от януари 2004 г., след което беше напълно изключена на някои автобуси, а на други намалена така, че почти да не се чува. Защо? Оказва се, че дразни шофьорите, като отварят вратата на всяка спирка и звуковия сигнал им пречи. По тази логика на мен ми пречат техните радиостанции, в чийто ефир се говорят на всеослушание какви ли не цинизми и подобни неща, пречи ми тяхната музика, която в повечето случаи е чалга, но се оказва, че нямам право да изразявам подобно несъгласие с техните действия. Това се доказва от отговорите на всички жалби, които съм подал относно неработещата звукова сигнализация на общо 50 автобуса по линии 280, 94, 11 и 83. В последния отговор, получен от прокуратурата, се казва, че не е честно една част от шофьорите да слушат тази сигнализация, а понеже по-старите автобуси нямат вградена такава и по този начин няма равнопоставеност между водачите на масовия градски транспорт. Превантивно, до днес при вноса на нови автобуси звуковата сигнализация се отстранява, за да нямат подобни главоболия от мои жалби, но това не ми пречи на мен да проверявам при вносителите какво предлагат на нашият пазар. 

По този проблем с телевизия bTV направихме поредица от репортажи, но всичко се нареждаше за един ден и след това всички нарушения се възстановяваха, разбира се, с подкрепата на директорите на съответните гаражи: за 11 и 83 – гараж „Землене“ - г-н Асен Добрянов, за 94 и 280 – гараж „Малашевци“ - г-н Станев. С всички тези хора се познавам лично, включително с техните заместници. Осъществявал съм срещи с тях, но всичко изговорено си остана просто на приказки, може би, защото от тези изисквания нищо не печелят, в това число включвам и бившия зам.-кмет по транспорта г-н Велизар Стоилов. От първата си среща с него си спомням, че докато говореше с мен, постоянно влизаха неговите секретарки да го викат за нещо и да си изчисляват сумите, които имат да дават на някого. Този човек, дори на една от последните си срещи с мен, ми предложи работа в общината (провокиран от мой сигнал, че автобуси по линия 88 се движат по 8 един след друг и умишлено не се изпреварват, защото тези, които са зад пълния автобус с хора, пътуват празни и харчат по-малко нафта и след това ще имат повече за продан, тъй като освен „малката им заплата” са им необходими и допълнителни средства), но аз побързах да откажа категорично, защото зная как работи тази институция – „Този е наш човек и няма да му създаваш проблеми”. Разбира се, знаех, че години по-късно всичко ще стане ясно, както се случи през настоящата 2009 година, т.е. Велизар Стоилов вече не изпълнява същата длъжност в Столична голяма община. Новият зам.-кмет по транспорта също не се е разтревожил за проблемите, съществуващи по обществените градски автобуси.

Тази година се преместих от един държавен университет в един частен, но по европейски достъпен за хора със специални образователни потребности - Нов български университет. Чрез среща на клуба по PR и журналистика, в който членувам днес, като негов зам.-председател се запознах с г-н Александър Кашъмов, от Програма Достъп до Информация. Съответно не пропуснах да му спомена за всички вече изброени мои преживявания и действия, като зададох няколко въпроса, след което се разбрахме да работим заедно по проблема. Установихме, че с целия контрол като отговорност са свързани цели шест институции, от което разбрах, че не работят съвместно по отстраняването на подобни проблеми, дори съм получавал толкова смешни отговори като този от инженер Н. Костов, директор на Център за градска мобилност, под чието наблюдение и контрол влиза и Столичната компания за градски автотранспорт (СКГАТ). В писмо до мен ми беше написал, че вратите на автобусите се отварят от табло и бутони, които се намират при водача на превозното средство, а моят въпрос беше: „Съществуват ли автобуси на СКГАТ по линиите на масовия градски транспорт с монтирани работещи звукови устройства (зумери) в помощ на специална категория пътници – незрящи; Ако са внедрени – в колко автобуса и по кои линии, както и на колко децибела работят тези зумери?” С г-н Кашъмов стигнахме до извода, че Центърът за градска мобилност към Столична община отговаря на две различни писма с едно, което публикувам:

Докато говорящата програма ми го чете, от писмото разбирам следното –: „Вие, господине, може от вашите данъци да си получавам заплатата, но в момента не ми се занимава с тези проблеми, затова Ви препращам към няколко фирми да им напишете и на тях писмо, пък дано някой намери време да Ви отговори на вашите претенции”.

Позволявам си така да тълкувам този отговор, защото за пореден път ще кажа – аз познавам тези хора, знам на какво ниво е тяхното мислене, зная, че не са част от едно цивилизовано общество, което може да бъде съпричастно към подобен тип проблеми.

За пореден път заявявам, че това не е краят на моите жалби и изисквания, защото аз не търся нищо повече освен законните си права. Това е една от моите дълги истории – за момента без край, но с много емоционални преживявания. Да, критичен съм към ограничението на определени възможности, което би довело до даден инцидент, след който ще бъдат изписани много страници и ще бъдат казани много думи, които няма да помогнат на близките на определен човек, не  дай си Боже.