Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 7(67), юли 2009 г.

От координаторската мрежа: За две дела за достъп до информация и за ослепително очевидното
Цветан Тодоров, координатор на ПДИ в Ловеч

Цветан Тодоров бе награден от ПДИ като "Координатор за 2008 годината

Казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита?! Така героят на Павел Попандов - художникът Перо от някогашния български филм-приказка „13 годеница на принца”,  обясняваше на всеки срещнат несгодите в живота си в един феодален град, който зрителят основателно асоциираше с тогавашната (социалистическата) реалност.
На Перо Законът за достъп до обществена информация (ЗДОИ) не само му беше неизвестен, но дори бе извън мечтите му, макар че неистово се нуждаеше от него.
Днешният гражданин на демократична България би трябвало смело да пита, а властта би трябвало честно да отговаря. Оказва се, че това все още не е лесно и безопасно -  и за двете страни. Питащият често е нарочван за един Перо – лекомислен човек, търсещ си белята. От своя страна властта, ако реши да отговори, рискува да бъде неочаквано уличена в лъжа или корумпираност.

Преди време и аз като един неразумен потомък на Перо попитах местната власт в Ловеч как е изхарчила едни пари. Попитах като гражданин и като главен редактор на в. „Народен глас” (НГ).
Ставаше дума за т. нар. „рекламни пари” на кмета Минчо Казанджиев и на председателя на Общинския съвет Милко Недялков.
Близо две години продължи съдебната одисея, започнала с две заявления за достъп до информация. Накрая Върховният административен съд реши: Председателят да каже за пари, а Кметът да мълчи.
(Виж съответно в.” Народен глас” срещу Общински съвет Ловеч, І инстанция – а.д. № 23/2007 г. на Ловешки окръжен съд (ЛОС), ІІ инстанция – а.д. № 7588/2008 г. на ВАС, Трето отделение,
както и в. „Народен глас” срещу Кмета на Ловеч,  I инстанция – а.д. №138/2007 г. на Ловешки административен съд (ЛАС), II инстанция – а.д. № 7028/2008 г. на ВАС, Трето отделение.)¹

Няма да обсъждам тук противоречивата практика на два различни съдебни състава. Явно и самото правосъдие е в труден момент.
По-важното е, че съдът в крайна сметка направи една важна крачка към налагане на практиката за надделяващ обществен интерес в случаите, когато става дума за публични средства. Така властта все по-трудно може да се крие зад интереса на трети лица и зад измислена търговска тайна, както се опитаха и в Ловеч.
Не може да е тайна от обществото как се харчат нашите собствени пари, събрани чрез данъци?

Какъв опит може да почерпи от тези случаи?

При едно от многото заседания с опит да се даде ход на делото, в паузата съдия от Окръжния съд ме попита защо трябва да водя две дела (срещу Кмета и срещу Председателя) с идентично съдържание и искания. Обясних, че те са две различни институции с различен бюджет и става дума за различни суми. Останах с впечатление, че не ме разбраха.
Неразбиране срещнах и от повечето от местните колеги-журналисти. Нито една медия не отрази хода на процеса, макар че ставаше дума за уникален случай. Причината -  част от медиите, като трета страна, бяха призовани да дадат пред съда своето съгласие или несъгласие да се оповестят получените суми от общината.
Въпросните местни медии – три вестника и една кабелна телевизия, конституиранитрети заинтересовани страни в процеса, категорично отказаха да се оповестят сумите.

Това може да се обясни с простия факт, че без рекламния поток от общински обяви те биха изпитали сериозни финансови затруднения.
На практика този вид „финансова зависимост” обаче напълно заличава журналистическата самостоятелност и независимост на местните медии. Самата журналистика става беззъба, без желание да бъде коректив на властта. И обратното – безкрайните и обширни интервюта с Кмета в тези издания често са чист пиар и, както се говори, доста добре платени.
При столичните вестници обаче се получи интересен развой. По делото с Кмета трудно беше определен пълният кръг със заинтересовани лица, като например бяха премълчани обявите във в. „Новинар”.

Въобще общината трудно и с нежелание идентифицира на кого е плащала, кои са издателите (търговските лица) на съответните медии.
В. „Новинар” обаче изпрати в съда опис на документи – данъчни фактури за плащания за обяви и съобщения на Община Ловеч. С това бе нагледно доказано, че исканата от нас обществена информация е обективно възможно да бъде представена. Нещо, което се отричаше от юридическия представител на общината. В същото време Кметът има това законово задължение на основание чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ.
От представените документи за плащане на обяви и съобщения (три листа с дати, номера на фактури, валута, облагаема сума и т.н.) ясно се вижда, че нищо от това не може да е търговска тайна, а представянето им не засяга правата на търговските субекти. А както се знае, честа практика при подобни процеси е ответната страна да се позове на „търговската тайна”.

Заедно с адвокатите искахме обобщена информация и частичен достъп до данните, дори без имена, а от в. „Новинар” посочиха конкретните данни.
Обяснявам си го, понеже за столичния вестник това искане е несъществен въпрос (някакви дребни суми от Ловеч), докато за един местен вестник е въпрос на живот и смърт. Затова подобни дела за една регионална медия са неимоверно по-трудни, отколкото за една национална медия.
По същото дело, срещу Кмета, в. „Дума” даде съгласие да се разгласят парите.
Но по второто дело, срещу Председателя на Общинския съвет, при същия казус, в. „Дума” с писмо, подписано от друг издателски шеф, не разреши да се разгласят парите. Странно раздвоение,  типично по български.
В хода на многобройните заседания се очертаха и други факти. Постепенно изплува действащата практика на общината, която раздава реклами и обяви, без да събира оферти и без да има сключени договори с медиите. Всичко става на парче, чрез отделно договаряне. Неслучайно местната власт отказваше да представи документите. Така че те неслучайно се страхуваха от този тип обществен интерес, защото разкрива тайни зависимости и договорки. Според нормалната логика властта трябваше веднага да представи обобщените цифри, които сами по себе си не носят никаква тайна.
Пък и каква тайна можеше да има в тези цифри?

Какво срамно има в това да извършиш срещу заплащане услуга на общината, като разгласиш нейно съобщение?

Ако разлистиш местната преса, и с просто око ще видиш къде отива главният паричен поток.
Но друго си е да документираш това твърдение. Заради този документ се разигра съдебната битка.
За жалост точно по делото срещу Кмета, където са по-големите суми, ние получихме отказ да знаем парите. Върховният административен съд остави в сила решението на Административния съд в Ловеч, чрез което имахме информация само за медиите, които доброволно ги дадоха. За останалите остана в сила техният изричен отказ за предоставяне на справка за сумите (поискана на основание чл. 31, ал. 3 и 4 от ЗДОИ).

Но наличието на две паралелни дела, които поради промени в законодателството попаднаха в две различни съдебни институции (едното в Административния съд Ловеч, а другото в Окръжния съд в Ловеч), доведе до различни резултати. Така можехме естествено да тестваме двете институции как работят с един сравнително нов закон, като ЗДОИ.

Очевидна беше разликата. Все пак в Административния съд имаше явен стремеж към обективност и разбиране на проблема, докато в Окръжния съд едва ли не получавах укоряване за моя обществен интерес.
Но да се върнем към последиците.

Какво излиза от получената справка на Председателя на Общинския съвет в Ловеч, след като съдът го задължи да я даде?
Макар сумите да са пределно скромни, все пак Председателят е насочил близо 16 пъти повече пари към в. „Ловеч прес”, отколкото на НГ. Отделно е насочил 12 пъти повече пари към в. „Дума”.

Какво е необичайното тук? Повечето хора си казват – така решил, така направил. Не е незаконно, макар че е непрозрачно. Но зад тези факти се крие определени зависимости, твърди далеч от принципите на прозрачност, равнопоставеност, конфликт на интереси, реална цена на рекламата и т.н.
Да предположим, че към партийния вестник „Дума” парите са насочени поради идеологическа близост и по партийно задължение.
Но защо е предпочетен предимно  в. ”Ловеч прес” през  периода 2004 – 2006 г.? Отговорът е  прост – защото Председателят открито помага на вестника, създаден от самия него.

Тези неща обаче няма как да се доказват в съда, но са публична тайна в Ловеч.
След публикациите за изхода от тези две дела, някои граждани ме попитаха съвсем сериозно колко пари сме спечелили в крайна сметка.
Пари?! Явно в съзнанието на ловчалии спечелването на съдебно дело е свързано с някаква парична изгода.
Трудно е за обясняване, че битката беше за достъп до информация, а не за пари.

Ако имаше промяна, то тя бе в променената практика на общината.

Макар че и по-рано тя декларираше, че се стреми към прозрачност в работата си, че прави публикации на обяви, като се съобразява при избора на медия с ценовите условия, чак след делата наистина реално бяха поискани рекламните тарифи. На сайта на общината пък беше качен ЗДОИ и пояснения как се ползва.

Като заинтересована страна, в. „Народен глас” редовно и обширно информираше своите читатели за хода на тези две дела по ЗДОИ. Публикациите предизвикаха основателен интерес.

Длъжен съм специално да отбележа, че в тази съдебни дела нямаше да стигнем до добри резултати, ако не беше решаващата помощ на адвокатите Александър Кашъмов и Кирил Терзийски от Програма Достъп до Информация. Именно те ми дадоха вяра и сили, че битката за истината заслужава да се води чрез Закона за достъп до обществена информация.

Животът обаче е по-шарен и непредвидим дори от най-добрия закон. Последвалата икономическа криза със сериозни последици за регионалните вестници доведе дотам, че два месеца след приключването на делата вестник НГ беше купен от един от ответниците по горните дела. Ирония на съдбата или неизбежност?

Предпочитам да завърша с цитат. Най-трудно за обяснение е ослепително очевидното, което всеки е решил да не вижда, казва  Айн Ранд в своя роман „Изворът”. Ослепително очевидното...