Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 5(65), май 2009 г.

Отчет с препоръки, без контрол
Гергана Жулева, изпълнителен директор на ПДИ

През април 2009 година някак безшумно беше представен, а след това приет и публикуван доклада на Министъра на държавната администрация и административната реформа „За състоянието на администрацията през 2008 г.”¹

Разделът „Достъп до обществена информация” е традиционен в докладите на министрите на държавната администрация от 2000 година насам.

Макар да представляват една обобщена информация за изпълнението на закона в системата на изпълнителната власт, тези данни са полезни за всички, които се интересуват от прилагането на закона в България. Интересът от експерти в чужбина е голям, тъй като именно тези статистически  данни показват как се упражнява правото на достъп до информация, каква е структурата на търсенето, какви са основанията за отказ, какво търсят заявителите, какви тенденции се наблюдават. Съдържанието на докладите в частта им за достъпа до информация ясно илюстрира значението на изискването за систематична отчетност за подобряване на работата по закона, поне от административна гледна точка.

Тази година

докладът – и това е едно от неговите достойнства - съдържа още по-подробни данни от миналогодишния за това как са работили администрациите по Закона за достъп до обществена информация, за това кои са заявителите, основанията за отказ, характера на решенията и времето, за което са били вземани. Отбелязва се тенденция към намаляване на броя на отказите за достъп до обществена информация.

В изводите и препоръките на доклада има доста ясни послания към администрациите, като например „незабавно” да се създаде механизъм за прилагане на закона, там където го няма, за да се отговаря на заявленията на гражданите.²
Анализът на тези данни можеше да даде много материал на администрациите, ако те имаха ясната цел ЗДОИ да се прилага добре.
Може само да се съжалява, че очевидно този доклад не е познат на много от институциите, които изготвят решения за отказ от информация, позовавайки се на техни лични интерпретации на закона.
Защото става все по-добър, ролята на този доклад би могла да бъде значителна, ако той наистина се обсъждаше и приемаше в Народното събрание, ако изводите и препоръките от него имаха някакво значение за администрациите, ако някой контролираше изпълнението на тези препоръки.
Без всичко това, докладът си остава четиво за посветени експерти. Почти никъде в администрациите не се намира „обобщена информация” за случилото се предшестващата година със ЗДОИ, макар според чл. 16 ал. 2 на същия закон „тази информация трябва да бъде на разположение за справка на гражданите във всяка администрация”. Трябва, но няма контролен орган, а и нищо особено не се случва, ако информацията не е „на разположение”.

Какво показват данните? 

Първо, че се увеличава броят на структурите, получили заявления за достъп до информация: 64% от 547 административни структури. Това е една стабилна тенденция (с изключение на 2003 г.) от приемането на закона през 2000 г. досега.

Второ,  данните от доклада са много оптимистични по отношение на:

• задължителната за публикуване информация,
• определянето на служител, отговарящ за прилагането на закона,
• наличието на помещенията за преглед на информацията чрез разглеждане на оригинали и копия.

Всички тези данни показват подобрение.

Дали обаче то е достатъчно, като се има предвид, че тези задължения на администрациите бяха изрично въведени с измененията на закона от 2007 година? Какво означава за една добра администрация да има 57,4% изпълнение на законово задължение? Може ли някой да определи вредата от неспазване на закона в над 40 на сто случаите, когато той е трябвало на бъде спазен? Видима ли e с просто око разликата от седем и нещо процента между наполовина работещо и наполовина неработещо право? Какъв е общественият отзвук от това положение на нещата и какъв е обликът на администрацията?

Някои от добрите резултати  - като например обстоятелството, че в 89,2% от всички администрации в системата на изпълнителната власт има служител или звено, които отговарят за достъпа до обществена информация, могат да бъдат оспорвани. За това има едно просто основание: тези звена не са обявени в интернет страницата на институциите.

Проучването на ПДИ от тази година показва, че само в 15,29%³ от интернет страниците този служител или звено е посочено. Как биха били улеснени гражданите да упражняват своето право на достъп до обществена информация, ако не знаят към кого да се обърнат?
Никой не се съмнява, че сигурно такива служители и звена са определени, но нали те са определени не заради административно хрумване, а за да работят с граждани. Поради което и би трябвало те да са публично известни.
Същото може да се каже и за вътрешните правила за работа със заявленията и по закона. Очевидно, ще трябва да мине още доста време, за да стане ясно, че тези правила не са самоцел, а нещо, което трябва да улесни и служителите, и гражданите, според изискванията на закона и че те трябва да бъдат известни не само на служителите, но и на тези, които упражняват правото си.

Общият брой регистрирани искания за достъп до обществена информация е по-голям от миналата 2007 г., но е по-малък от този от 2003 до 2006 г.⁴ и точното число е 24,372 броя.  Броят на писмените заявления е намалял до 5,363  (от 5,521 през 2007 г.), но се увеличава броят на  приравнените към писмените заявления - заявленията, подадени по електронен път. Те са стигнали до 37,4% от общия брой заявления.⁵

Какво по-нататък?

Този факт още веднъж потвърждава препоръките на ПДИ да се предприемат мерки за унифициране на правилата за работа по закона и особено правилата за отговор с електронните заявления (без да се изисква универсален електронен подпис и да се създават прочее подобни пречки, които противоречат и на закона и на добрата практика).

Това е една от трите препоръки и на доклада на Министъра на държавната администрация и административната реформа – да се унифицират правилата. Но към кого е тази препоръка? Единствената институция, която може да направи това, е самият министър. Може би към следващия министър? Но защо този не е направил това, което препоръчва на следовника си?

Другият интересен извод от доклада, който потвърждава нашите наблюдения, е обстоятелството, че се запазва тенденцията да се отказва информация на основание „засягане на интересите на третото лице и липса на неговото изрично писмено съгласие за предоставяне на обществена информация”. По този повод няма препоръки..., а решения на съда.

Очаква ни интересно развитие през 2009 година, когато интересите на третото лице трябва да бъдат сложени на кантар с „надделяващия обществен интерес” и то от администрацията, а не от съда.
Надяваме се, че ревностното пазене на интересите на третото лице, вместо интереса на гражданите, ще започне да намалява.
Опитът ни обаче показва, че това няма да стане без активно упражняване на правото на информация и без съдебни дела.