Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 1(61), януари, 2009 г.

Право на отговор: За модерната журналистика и достъпа до информация
Петко Георгиев, журналист

Петко Георгиев, журналист

Съвременната журналистика на Запад през последното десетилетие преживява мъчителна трансформация. От класическия период, когато да си журналист означаваше да търсиш на всяка цена истината, да събереш добросъвестно и да предадеш справедливо всички факти, да останеш безпристрастен спрямо темата и да гарантираш свободно поле за борба на различни мнения, днес да си журналист все повече означава да си преди всичко граждански или политически ангажиран и да пречупваш фактите първо през призмата на собственото си мнение. От „фактите са свещени, мненията са свободни” медиите все повече минават на принципа „мнението ми е свещено, факти все ще се намерят”. Или поне обувки...

У нас такъв драматичен преход за мнозина в професията така и не се наложи. При соц-а журналистиката трябваше винаги да слага тезата над фактите. В годините на прехода също да изразяваш „гражданска позиция” удобно прикриваше липсата на основни професионални умения и норми. Така от соц-а много журналисти прескочиха „западния тип класицизъм” и се озоваха право в пост-модернизма, където да имаш лично мнение отново е по-важно от това да познаваш фактите.

Пиша това по повод на дописката на Веселка Венкова, кореспондент на централен всекидневник и координатор на Програма Достъп до Информация за Пловдив, публикувана в декемврийския брой на този бюлетин. В началото на декември с нея присъствахме на една и съща пресконференция в Пловдив, по-точно аз бях сред даващите пресконференцията, а тя сред поканените журналисти, но като чета какво е писала, оставам с впечатлението, че сме били на различни събития.

Предстоеше ми да участвам като лектор в семинар по връзки с медиите и обществеността за представители на местната и областната администрация и териториални дирекции на Националната агенция по приходите от цялата страна. Затова на пресконференцията говорих за темите на семинара и преди всичко за необходимостта държавната администрация да бъде по-открита и по-професионална в отношението си към медиите и гражданското общество.

Колкото до „представяния на пресконференцията наръчник по достъпа до информация”, за който пише дописничката на бюлетина – новината беше, че не беше представен. Не знам автора му, не съм го чел, нямам представа в какви отношения е с организаторите на събитието или с Програма Достъп до Информация. Според самата Веселка Венкова наръчникът бил „чудесен за хора, които за пръв път чуват за ЗДОИ, ЗЗЛД и ЗЗКИ”. Дано да стигне до тях. Но аз мисля, че не е коректно (а и не е практически възможно) в наръчник по достъпа до информация в България да не се говори за 12-те години работа на Програма Достъп до Информация. И го показах с поведението си на пресконференцията и по време на обучението в Пловдив. Това са обаче факти, които на кореспондентката не вършат работа ...

Веселка Венкова очевидно е слушала друго - ще кажа ли нещо, което да подкрепи предварително съставената й теза – че това е един безсмислен семинар, на който едни хора усвояват едни пари, без да знаят нищо за достъпа до информация (нищо, че това въобще не е тема на обучението).

Трябва да съм я затруднил - говорих много и за достъпа до информация, и за ПДИ, все пак толкова години съм работил с тази забележителна организация и то далеч преди да приема поканата да стана член на борда й. Затова кореспондентката с труд е намерила факти, с които да подгрее полуготовата си теза.

От единия от тези „факти” става виц. Винаги съм говорил за пакета закони за свободата на информацията описателно – закон за достъпа до информация, закон, който защитава личните данни и закон, който регламентира класифицираната информация. За Веселка Венкова, оказва се, това е груба грешка. Според нея съм изброил трите закона „с голям зор и с грешки”. Вероятно се е очаквало да кажа „задои, зезеледе и зезекаи”. За мене това си е виц – все едно някой катаджия да ми се скара, че наричам МПС-то си „кола”.

Верно, сбърках с два дни датата на „Деня на правото да знам”. Но използвах случая да разкажа за него – и за годините на практика на Програма Достъп до Информация, както с позитивните, така и с негативните награди. Цитирах го не за да се хваля, че съм член на борда или член на журито – не виждам защо да правя това, а за да подчертая тезата си – че при едно и също законодателство едни организации се справят отлично, а други – много зле.

Вярно, извърших и други „светотатства” – обясних, че пи-арът на една организация не трябва да се разглежда непременно като пречка пред достъпа до информация. Изказах и виждането си, че за журналистите достъпът до информация не трябва да минава непременно през Закона за достъп до обществена информация и че стигне ли се дотам, значи или журналистът няма добри източници, или насрещната организация не разбира от работа с медиите. Същото обяснявах и по време на семинара с пи-арите на администрацията в следващите два дни – че е глупаво да отказват информация, която малко по-късно така или иначе ще трябва да предоставят, но след купища негативни публикации и съдебни решения.

Това обаче някак си не ми е помогнало в очите на дописничката. Просто не се е вписало в нейната предварително готова теза за „едни пари по един проект, които трябвало да се усвоят”.