Информационен бюлетин Фондация Програма Достъп до Информация
ISSN 1313-6496
Брой 1(61), януари, 2009 г.

Приключение със заявление: Една история за тунели (и даже за лабиринти)
Дарина Палова, ПДИ

От 6 години работя в ПДИ и доста неща научих за достъпа до информация. Някои от тях формални - познавам Закона за достъп, знам процедурата за предоставяне на информация, международните стандарти съм чела и препрочитам. Други – по-невидими - са за смисъла на прозрачността, за мотивите на търсещите информация, за нагласите на предоставящите и още, и още. И въпреки че, на практика, ако ползвам закона, предимно го правя заради други хора, мога да кажа, че имам някакъв опит с тази работа. Защото всичките тези случаи, с които работим, малко или много ме правят участник в търсенето на информация. И тук (малко рано, но нали затова пиша) идва първото ми заключение:

да търсиш информация в БГ не е лесна работа!

Тъй като съм жена, т.е. емоционалността ми се предполага, мога и да го изкрещя. Но дали някой ще чуе! Затова предпочитам, в подкрепа на  това заключение, да разкажа една история..... за тунели.

В началото на тази година получихме писмо по електронната поща от една жена, която търсеше нашата помощ, за да получи информация. В писмото си тя бе описала как от 3 месеца се опитва да получи информация за тунелите в България - автомобилни и железопътни, като онова, което всъщност иска, е списък с имената им. Междувременно,  през тези месеци, опитвайки се да получи по някакъв начин информацията, тя изпратила няколко електронни писма със същото запитване. И предполагам няма да се изненадате - не получила нито един отговор, както самата тя в писмото си пише “дори и той да е: „Не можем да ви предоставим подобна информация“ или „Процедурата по достъп  до подобна информация е...“.  След това пълно мълчание жената посетила Министерството на транспорта и там я насочили към национална компания „Железопътна инфраструктура“ и национална агенция „Пътна инфраструктура“. И на тях изпратила електронни писма, и те не отговорили. Затова, в един момент, тя решила да разбере какви са всъщност правата й, какво да направи и от кого да търси информацията, и... ни изпратила писмото си. 

Отговорих й, като я посъветвах да подаде писмено заявление и да го адресира до Министерство на регионалното развитие и благоустройството и до Министерството на транспорта, защото при проверка в правната уредба се оказа, че това са най-компетентните институции в тази област и най-вероятно те разполагат с тази информация.

След десетина дни получих ново писмо, от което разбрах, че жената вече е подала заявление до Министерство на транспорта, с което поискала достъп до наличната информация относно тунелите (например брой, наименование и местоположение). Конкретният повод за новото писмо било обаждане на служител от министерството, който  я поканил да се срещнат във връзка с подаденото заявление, за да обясни (забележете): коя е и защо точно й трябва тази информация, тъй като голяма част от данните били конфиденциални. Информирали я също, че са й изпратили отговор по имейл, който може да прочете в пощата си. Тук жената казваше, че вече леко се притеснява да не би исканията й да са неуместни и да не би да прави нещо нередно, или пък може би институцията няма подобна информация. И отново ни питаше какви са правата й, като изрично допълваше, че информацията й трябва за лично ползване, няма да я публикува никъде и че ако има нещо конфиденциално, изобщо не желае да й го предоставят.

Прочетох отговора и в интерес на истината останах доста озадачена от неговото съдържание, защото представляваше странна смесица от искане за уточняване на заявлението и покана за посещение, с цел изясняване на неясни въпроси като (цитирам): „...От писмото не става ясно кой и за какви цели ще използва тази информация, какво точно разбирате под наименование на тунела и местоположение на тунела, какво точно имате предвид под формата преглед на информацията – оригинал или копие. За уточняване на тези въпроси и поради по-особеното естество на исканата от Вас информация Ви каним на среща в Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“. И тук в писмото се посочваха адреса, работното време, телефоните и името на лицето за контакти.

Тук вече реших, че няма да е лошо да обсъдим случая и с други колеги, защото той вече беше излязъл от границите на обичайността и беше влязъл в друг филм. В крайна сметка решихме, че има два варианта, които можем да предложим като съвет: посещение в агенцията  - ако клиентката има време и желание за това, или да се напише писмено уточнение на зададените въпроси, което да се изпрати по пощата. В писмото си изрично уточних, че всеки, без каквито и да е ограничения, има право да търси и получава информация, както според българския закон за достъп до информация, така и според международните стандарти. Дори цитирах текста на Препоръка (2002)2 на Комитета на министрите към държавите–членки на Съвета на Европа относно достъпа до официални документи, където изрично е посочено, че „този принцип се прилага без никаква дискриминация на каквото и да било основание, включително националност“. Добавих още, че поради това не е длъжна да отговаря на подобни въпроси (от рода на „защо точно й е нужна информацията?“ и „в качеството си на каква я търси?“) и не може да бъде задължавана да мотивира искането си по някакъв начин.

И тук вече идва развръзката, която всъщност не е никаква развръзка, за съжаление. Още на следващия ден получих ново писмо, и преди да разкажа за него само ще споделя второто си заключение, което може да се разбира дори и като предупреждение:

да търсиш информация понякога е унизително!

Но, нека да продължа с историята... За целта ще цитирам  написаното в писмото, защото по-добре наистина не мога да го разкажа:

„ Пиша Ви, за да сте в течение на моята тунелна сага. Последвах съвета Ви и си направих среща с посочения за контакти човек, тъй като работя много близо до Министерството на транспорта и не ми е проблем. Въпросният г-н ......, който работи в „Железопътна администрация“, беше любезен и ми обясни, че голяма част от информацията, която искам, е конфиденциална (може да не е използвал същите думи, но това беше значението им), като например местоположението на тунелите от гледна точка на сигурността на железопътната инфраструктура. Съвсем спокойно се съгласих, че информацията, която е конфиденциална, не желая да ми я предоставят и че само обществено достъпни данни ме засягат. На срещата обаче се появи друг служител, който даже не се представи и още с влизането си започна да ме разпитва с каква цел са ми тези данни. Обясних, че ми е необходима за лично ползване, без да изпадам в никакви подробности. При което той попита какво работя, с какво се занимавам. Тук вече категорично отказах да обяснявам, тъй като не виждам какво общо има със запитването ми. В следващите 15 минути бях подложена на подробен разпит, все едно бях заподозряна в нещо (най-вероятно опит за атентат), защото всички, които искали информация досега от това министерство, били посочили цел (примерно да кандидатстват по проект), а при мен такава нямало.

Отначало ми беше смешно, после ми стана тъпо, а накрая се ядосах. Непредставилият се човек правеше сравнения от рода на „Все едно аз да ви питам за разположението на апартамента Ви...”, при което отговорих „Апартаментът ми е частна собственост, а - тунелите държавна!”. Беше ги притеснил факта, че някой ми е помогнал с написването на заявлението, обясних, че съм се консултирала как да направя запитването официално, след като неофициалните запитвания бяха пренебрегнати, и започнаха да ме прехвърлят от институция на институция. Явно това човек да си знае правата събужда подозрения. Целта на срещата била да се установи за какво точно ще използвам тези данни. Обясних отново – за лично ползване, да ги видя, да прочета, да знам! В крайна сметка казаха, че ще ми предоставят онази част от информацията, която преценят. Съгласих се. Уточнихме, че ще ми изпратят отговор по електронната поща и така...

Общо взето си създадох сцена като от криминален филм с доброто и лошото ченге, само дето аз бях престъпникът.
Сега остава само да чакам отговор от тромавата, неорганизирана и мнителна бюрократична машина!
Благодаря Ви още веднъж за помощта!“

Тук най-много ми се иска да замълча. Защото ме е срам. Макар и заради някой друг. Честно да ви кажа, не ми се вярва, че това, което съм чела като ученичка в книгите на български писатели от 19 и началото на 20 век, все още се случва някъде. Даже не знам как точно му се казва на това. То не е бюрокрация, не е чиновничество. Направо нищо не е. Даже отказвам да го разбера. Само се питам две неща: дори тази информация да беше най-дълбоко пазената тайна в тази държава, не можеше ли кратко и ясно просто да се отговори, че е така?!  И още: честно да си призная, много ми е интересно да зная, все пак, колко са тунелите в тази държава!?