Информационен бюлетин на Фондация Програма Достъп до Информация
Брой 11(59), ноември, 2008 г.

Свобода на словото: Камбаната (на) Канджов
Никодим Даневски, координатор на ПДИ за Плевен

Никодим Даневски, координатор на ПДИ за Плевен

„Да буди сутрин 44-те жители на македонското село Щалковица за сметка на българските данъкоплатци, неслучили на управници.” Така Александър Канджов обяснява дарението, което ще направи за църквата на своите роднини в забутаното в Осоговската планина селце.

Кой е Александър Канджов? Накратко - мъж на средна възраст, бивш седесар, бивш член на Комисията по корупция в СДС – Плевен, бивш председател на общинска синя структура... и настоящ пастир в плевенското село Победа.

Наскоро 37-годишният волнодумец осъди България в Страсбург. Европейският съд за правата на човека постанови да бъдат изплатени 6000 евро на Канджов – 4 хиляди за нанесени морални щети и 2 за разноски по делото. „За себе си няма да оставя нито стотинка, ще дам парите за църковна камбана”, категоричен е Сашо.

Топидиотски времена и нрави

На 10 юли 2000 година Александър Канджов организира подписка срещу тогавашния правосъден министър Теодосий Симеонов, заради думитие му, че Либия не е бяла държава. В центъра на Плевен „дисидентът” опъна два плаката в които Симеонов беше определен, като „топ-идиотът на българското правителство”. Реакцията беше светкавична – дръзкият „извършител” беше натикан за 3 дни в ареста на полицията, а по-късно осъден за „грубо хулиганство и обида на длъжностно лице”. Разказвам това като пряк свидетел и участник в съдебното производство. Минути преди да приберат „грубия хулиганин” успях да направя с него интервю за несъществуващата вече „ТОП телевизия”. За мое голямо учудване веднага щом изключих микрофона отнякъде изникнаха трима униформени полицаи и обясниха на моя събеседник, че незабавно трябва да дойде с тях за справка в Първо РПУ. Сашо веднага се съгласи и безропотно влезе в полицейската патрулка. По-късно стана ясно, че така наречената справка е продължила 72 часа зад решетките в полицейския арест и в последния момент срещу Александър Канджов е повдигнато обвинение за грубо хулиганство. Въпреки протеста на прокуратурата, дръзкият бунтар беше пуснат под гаранция.

По-късно, по време на заседанията в Районния съд, останах слисан от напъните на прокурор и съдия (в присъствието на засегнатия министър) да уличат подсъдимия в извършването на хулигански действия. В съдебната зала както аз, така и останалите свидетели потвърдихме, че Канджов е провел една мирна акция, без всякакви ексцесии и нарушения на обществения ред. Въпреки това, на 23 април 2001 година той получи 4-месечна условна присъда с 3-годишен изпитателен срок.

През 2001, след смяната на кабинета „Костов”, присъдата беше отменена от Окръжния съд в Плевен, а следващата година и - от Върховния касационен съд. Канджов обаче не остана удовлетворен. Реши, че неговия казус трябва да „прослави” родните управници зад граница и подаде жалба в Страсбург. Европейските съдии бяха категорични, че задържането под стража на тъжителя е незаконно, а обвинението в хулиганство – лишено от всякакво основание. В постановлението си те сочат, че с действията си Канджов единствено е упражнил правото си на свобода на словото и е изразил мнение на обществото. Арестът му е бил неоснователен, тъй като не е призовавал към насилие и не е нарушавал обществения ред. И още нещо – от Страсбург допълват, че това е типичен пример за злоупотреба с власт. Дори министър Симеонов да се е почувствал обиден, като длъжностно лице не е имало законно основание Канджов да бъде преследван от полиция, прокуратура и съд по Наказателния кодекс, защото след неговата промяна през март 2000 година обидата се санкционира единствено по граждански дела.

Вече видяно

Оказва се, че в Европейският съд има прецедент по подобен казус. За първи път през далечната 1997 година Страсбург се произнесе, че думата „идиот” не е обидна, ако е заслужена, по делото „Обершлик срещу Австрия”. Тогава австрийски журналист получи обезщетение, защото е осъден несправедливо за обида от загиналия неотдавна Йорг Хайдер. Според европейските магистрати макар че изразът може да изглежда подлежащ на оспорване, той не е лична нападка и думата „идиот” изглежда пропорционална на предизвиканото обществено възмущение. С други думи – истината не е обида.

Защо припомням всичко това? Нали политическите репресии вече са в историята, а словото отдавна се радва на пълна свобода? Истината е, че властимащите станаха по-внимателни и не бързат да се обиждат от всеки плакат или публикация с неприятно за тях съдържание. „Волнодумството” обаче не остава безнаказано. И ако държавните органи вече са позабравени в битката срещу „недоволните”, сега идва ред на анонимните наказателни отряди. Всички сме свидетели на зачестилите напоследък физически посегателства върху журналисти и граждани с дързък език и остро перо. В арсенала си „борците против свободата на словото” не са забравили и по-меките форми като психологически натиск и икономическа принуда. Публична тайна е, че много медии стават все по-зависими от мощни икономически субекти или са обвързани с политическата власт. Но това вече е друга тема.

Решението на Европейския съд за правата на човека на английски език ( 192 Kb).