Информационен бюлетин
Брой 8(56), август, 2008 г.

Интервю: Правото на информация не е сред традиционните, то все още е ново
Няма вече вечни тайни!
Божидар Спасов, журналист от в-к "Българска армия"

Гергана Жулева, снимка - автора

Гергана Жулева, изпълнителен директор на фондация „Програма достъп до информация” и един от основателите й: Идваме от общество, в което поне две министерства смятаха, че всичко при тях е засекретено, но вече се създава нова административна и комуникационна култура

Г-жо Жулева, интересът ви към проблематиката – коя информация трябва да бъде предоставена, коя запазена в тайна - е от 1996 г.
Тогава работехме с колеги социолози по малък проект „Гражданите имат право да знаят”, искахме да разберем какво им се случва, когато отидат в една българска община. Едновременно група юристи правеха преглед на правната ни уредба за упражняване на вече заложеното в чл. 41 в новата българска конституция право на информация. Систематизираните знания за правната уредба, резултатите от социологическото проучване осветлиха сериозен проблем. И подсказаха, че трябва да се положат усилия.

В посока на правната уредба?
1996 г. излезе конституционно решение за тълкуване на чл. 41. В него имаше ясна препоръка, задължението на институциите да предоставят информация, да бъде разписано в закон. Тогава създадохме организацията „Програма достъп до информация” да подпомагаме упражняването на правото на информация в различни направления – застъпническа кампания за законодателство, правна помощ в конкрeтни случаи, разяснителни публикации.

Получихте две авторитетни международни награди. А успяхте ли да се вкорените в обществения живот?
Издаваме книги, провеждаме обучения, водили сме 120 съдебни дела. Журналистите, които бяха отначало скептични по отношение закона за достъп до информация, сега го използват активно - особено разследващите журналисти.

Законът за достъп до информация беше приет. Вие бяхте критични към няколко принципа в него.
Искахме по-ясна дефиниция на понятието обществена информация. Смятахме, че по-точно трябва да се формулират ограниченията на правото на достъп до информация. Международните стандарти не изглеждаха ясни за обществото, което излиза от културата на секретността и строи демократични институции, те едва сега си пробиват път в законодателството ни. Гражданите - свикнали да живеят в друга политическа и в недемократична среда, също не бяха активни в търсенето на правата си, особено правото на информация.

Което не е от традиционните човешки права ясно заявени от международната общност. Ново си е.
-През октомври би трябвало да се приеме Конвенция за достъпа до официални документи на Съвета на Европа. Ако стане, ще бъде първият международен регионален документ, на който застъпници за свободата на информация ще могат да се опрат в кампаниите си. Вероятно ще има и мониторингови механизми. България няма причини да не я ратифицира - голяма част от разпоредбите на нашия закон, съответстват на проекта за конвенция.

2000-та година в мощна кампания, твърдяхте, че в българския закон не са ясно определени ограниченията.
Да, защото не следваха принципите заложени в стандартите – всяко ограничение трябва да бъде в закон, въвежданото ограничение трябва да съответства на целта да бъдат защитени някакви интереси или права, които да са детайлно изброени. И третото много важно - може да се ограничава достъп до информация, но ако съществува надделяващ обществен интерес от разкриването й, тя трябва да бъде огласена. Визирам тъй наречените тестове за вреда и надделяващ обществен интерес.

Тестът за вредата влезе в българското законодателство чрез Закона за защита на класифицираната информация– ако се увреждат интереси на националната сигурност, тази информация може да бъде ограничена за достъп.
Но тестът за надделяващия обществен интерес - отдавна известен в Европа и други страни с по-модерно законодателство в тази област, едва сега си пробива път. В Народното събрание има два законопроекта, които минаха разглежданията в комисиите и отиват на първо четене.

Т.е. ако се търси някаква информация, която по принцип е защитена, но има надделяващ обществен интерес към нея, тя да бъде разкрита?
Институцията от която се изисква информацията, да направи баланс между интересите – дали запазването на информацията от разкриване също ще удовлетвори обществения интерес, или да я публикува.

Ако има спор?
Обикновено пътя за търсещите информация е съдът. Да реши дали е правилно решението на изпълнителната власт.

Вашата организация не се занимава само с наблюдение на законодателството и становища по него по достъпа до информация, работите по конкретни казуси.
В последно време при нас преобладават казусите на журналисти, защото обикновено те се сблъскват с ограничения в достъпа до информация. Граждани, неправителствени организации идват за съвети, за определяне на следващи стъпки, оказваме правна помощ включително ги представляваме в съда в случаи, които са важни за повече хора, с по-висок обществен интерес са.

Как работите с военното министерство?
Участвали сме в два международни мониторинга за прилагане на законите за достъп до информация. Проучването се правеше в шестнадесет страни от цял свят, във всички беше включено и министерството на отбраната.

Методологията: подаваха се заявления за достъп до информация от различни заявители в 18 институции сред които и министерството на отбраната. МО отговориха на писмените заявления, устните дори не бяха регистрирани. Следващ етап изясняваше какви проблеми са възникнали с подадените заявления. В МО е създадена процедура – има заповед на министър Бойко Ноев, която и досега явно е валидна. Нашият наръчник стои на военната интернет-страница. В последните три години свързваме нашите наблюдения с т.н. електронен достъп до информация от гледна точка на чл. 15, който въвежда задължения на институциите. Страницата на военното ведомство е добра. Погледнах я специално - поддържа се.

Имат добра административна култура.
-Там първи решиха рационално проблема със заплащането на искана информация в обем до няколко страници– изпращат я по пощата с обратна разписка и безплатно. Другаде институции използват тромава процедура - за лист налична информация трябва да отидеш на място, да се подпишеш на протокол, че си я получил и обикновено става въпрос за 50 ст. които, пък, трябва да преведеш по банков път и да заплатиш 2,50 лв. за превода.

Това с което сте се сблъсквали?
Преди години подадох заявление до министъра на отбраната. По закона. Получих отговор след... една година. Хем се веселяхме заради забавянето, хем, че все пак процедурата я има – разгледано е било, не се е загубило.

Забавянето не ви е отвело веднага в съда.
Това е безсмислено. По-добре е да се обадиш, да попиташ какво е станало, ще отговорят ли.

Българският закон, заедно със закона за класифицираната информация, закона за достъп до информация, закона за защита на личните данни всъщност дават рамка - коя информация може да не бъде предоставена.
Министерството на отбраната обаче не е свободно да отказва каквато и да е информация. Цялата информация трябва да е класифицирана надлежно, да има срокове за защита, да бъде преглеждана отвреме на време – както е по закон.

Освен това активното разпространяване на информация в извънредни ситуации също трябва да е добре организирано. След взривовете край Челопечене двумилионна София се изправи на нокти. И? Няма връзка между институциите отговорни да дадат информация. На международно летище, на европейска държава, пълно с българи и с чужденци, с деца - нямаше комуникации, нямаше определени отговорности за предоставяне на информацията свързана с живота, със здравето и собствеността на гражданите. Плъзнаха слухове! Макар тези разпоредби да ги има и в закона за достъп до информация, и в закона за опазване на околната среда, ние сме ратифицирали Орхуската конвенция на ООН за достъп до информация, участие на обществеността и достъп до правосъдие за въпроси отнасящи се до околната среда.

Когато вие сте била на летището, аз бях на мястото, където макар и мъчително се сформираше кризисният щаб. Не мисля, че криеха информация - те я нямаха. Част от проблемите според мен опират до тълкуването на закона за защита на класифицираната информация.
Не казвам, че само МО носи отговорност. За такива случаи трябва да има процедура – кой за какво отговаря и какви са стъпките.

Забелязват ли се някакви различия в отзивчивостта на министерството на отбраната и на Генералния щаб на армията?
Когато се обърнем към министерството, ни отговарят обикновено без проблеми, имам впечатление, че организацията е добре създадена. И надежда, че ще се подобрява - министър Николай Цонев преди време участва в обучение в Холандия по въпроси на достъпа до информация.
Възникват проблеми, когато заявлението е адресирано към Генералния щаб. Там живеят със застарял манталитет - всичко при тях е класифицирано, и не трябва да се предоставя.

Силата на вашата организация е?
Че работи по конкретни случаи, а не изобщо. Смятаме, че правото се упражнява от конкретни хора и гражданите, и гледаме да ги подкрепим. Фокусирали сме се върху тази работа вече единадесет години, познаваме практиките и в други страни, участвали сме като експерти в обсъждането на проектозакони и в дискусии във всички съседни държави, добили сме малко повече знания, малко повече експертност в областта, можем да подпомогнем всеки, който иска да упражни своето право до край.

Какво казва статистиката ви, в която има около 2500 случая?
В България се подават доста заявления в сравнение с други страни, приели закона по същото време. Все още най-често срещани са мълчаливите откази. Когато започнаха да се разсекретяват документи, да се отварят архивите, журналистите започнаха да търсят документи и когато им откажат, да търсят нашата помощ.
Ние винаги сме били за малко класифицирани документи, които да защитават наистина интересите на националната сигурност, обществения ред и разследванията - също обществени, но да се пазят така, че да не достигат до злонамерени хора.

Макар да има законови правила, нищо не идва наготово. Човек трябва и да се бори за достъп до информация.
Ние сме сред основателите на международната мрежа на застъпниците за свобода на информацията – свърши времето на тайните за вечни времена. Имаме закон и каквато и да е била тайната, някога ще стане достъпна. Но без борба не става. Навсякъде се борят - има съдебни дела, разкриват се неща свързани с нередности, със злоупотреби, с корупция.