Информационен бюлетин
Брой 7(55), юли, 2008 г.

Летни размисли за едно проучване
Дарина Палова,ПДИ

Кратка предистория:

След измененията на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) през 2007 г., в § 18 на заключителните разпоредби от закона беше въведено задължение за субектите по чл. 3, ал. 11 да определят длъжностни лица от съответната администрация, които да отговарят пряко за предоставянето на обществена информация, както и да обособят подходящо място за четене на предоставената информация.
Това трябваше да бъде направено, съгласно закона, в 6-месечен срок от влизането му в сила.

Във връзка с тези изменения, решихме да подадем заявления до различни централни институции, за да разберем дали са изпълнили това свое задължение.

Подадохме общо 29 заявления: 16 - до министерства, 1 - до Министерски съвет (МС), 11 - до държавни агенции (ДА), 1 - до Съвета за електронни медии (СЕМ).

Ето, какво се случи:

1. Първоначално изпратихме всички заявления по електронна поща. Решихме да ги изпратим по този начин, за да тестваме до каква степен въпросните институции имат практика да отговорят на електронни заявления. Както е известно, в чл. 24, ал. 2 от ЗДОИ е предвидена възможност за подаване на такива заявления: заявлението се счита за писмено и в случаите, когато е направено по електронен път, при условия, определени от съответния орган.
Оказа се, че отговорът на електронно заявление е сериозен проблем за преобладаващата част от институциите. На практика по този начин получихме отговори само от 4 държавни органа: Министерство на финансите, Министерство на извънредните ситуации, Министерство на държавната администрация и административната реформа и Агенцията за социално подпомагане. Що се отнася до останалите: една част от тях приеха електронните заявления, но изпратиха отговорите си по пощата, вместо в мейл, други като Министерство на околната среда и водите, Министерство на външните работи, Агенцията по обществени поръчки, Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) и Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК) изрично поискаха да изпратим повторно заявленията си, този път по пощата, като условие за тяхното разглеждане. В два от последните случаи, „дори“ бяха склонни да ни предоставят информация и по този начин, стига да си подпишем електронното заявление с електронен подпис. С което пък ние не се съгласихме.

2. Лоша новина: някои изобщо не ни отговориха. Това едва ли е изненада за тези, които имат опит с търсене на информация по закона. Мълчаливите откази отдавна всяват смут в ентусиазма и надеждата им за прозрачно управление. Най-лесно е да не се отговори, но тук мълчанието не е злато, то е по-скоро индикация, че нещо във въпросната институция не е съвсем наред. Ето ги мълчаливите: Министерство на регионалното развитие и благоустройството, Министерство на транспорта, Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция „Архиви“, Национална агенция по вписванията, Държавна агенция „Национален статистически институт“, Агенция по туризма, Агенция за хората с уврежданията.

3. Сроковете не са това, което трябва да се спазва. Съгласно ЗДОИ, заявленията за достъп до информация се разглеждат във възможно най-кратък срок, но не по-късно от 14 дни след датата на регистриране. Като изключим отговорите, получени по електронна поща в рамките на 2-3 дни от изпращане на заявлението2 и няколко по обикновена поща – до седмица, за останалите институции най-кратки срокове явно няма. Голяма част от тях почти заковаха в 14-дневния срок по закона, а болшинството дори го просрочиха. Така например, на подадено заявление от 26 май получихме отговори около месец по-късно: на 23 юни – от Държавна агенция по горите, на 2 юли – от Министерство на земеделието и храните. За сравнение, на подадено по същото време заявление, Министерство на правосъдието успя да ни отговори по пощата на 30 май.

4. Нещо куца и при заплащането на информацията. Общо взето, колкото заявления подадохме, толкова разнообразни практики относно заплащането видяхме. Някои институции не ни поискаха пари, защото изпратиха информацията по електронна поща или пък направо я предоставяха с решението си за достъп. Други ни уведомиха, че ще ни я предоставят след заплащане на калкулираната сума, която за една и съща информация в различните институции варираше между 0.10 лв. до 1.59 лв. Имаше и доста интересни решения на въпроса за заплащането като това на Министерство на образованието и науката и на ДАИТС, които ни уведомиха с писмо, че ще ни изпратят електронен отговор само ако предварително си платим 0.30 лв. Действително, такава сума е посочена в Заповедта на министъра на финансите като разход, който следва да се плати при изпращане на информацията по електронна поща. Но едва ли е практично и още повече - икономично, за да събереш 0.30 лв. за електронно писмо, първо да изпратиш решение по пощата, за което разходваш повече средства, заради употребената хартия и стойността на доставката.

5. Рационалност в прилагането на закона. Този въпрос е свързан с предходния, но някак заслужава специално внимание. Със заявлението си, както стана ясно в началото, поискахме отговор на два въпроса: кой е служителят, определен да отговаря пряко за предоставяне на информацията в съответната институция, и има ли обособено място за четене на тази информация. В общи линии на тези два въпроса може да се отговори, без многословие, в две изречения. Някои го направиха, и за щастие това бяха болшинството от институциите. Избраха практичното решение - изпратиха ни отговор на дадения електронен адрес или пък с решението си за достъп директно ни посочваха служителят и мястото, определени за предоставяне на информация. Но имаше и няколко институции3, които решиха, че просто да ни ги посочат в писмо не е достатъчно, затова трябва да отидем на място (в някои повече от 2 пъти, защото липсваше служител), да заплатим разходите, да направят протокол, за да ни дадат.... един лист. Употребен наполовина, с простички два абзаца – отговор по първия въпрос и отговор по втория. И тук, няма как да не попитаме, за какво беше нужно цялото това усилие, не толкова наше, колкото от страна на служителите в институциите. Ние ли се почуствахме по-добре, защото бяхме обслужени в съответствие с всички правила на „протокола“, или пък служителите, защото свършиха примерно пет неща, вместо едно, за пет пъти повече време и, може би, с пет пъти по-голямо недоволство, че някой им отваря толкова много работа.

Няколко извода, вместо препоръки:

1. Електронната поща пътува по-бързо и е по-евтина от обикновената.(Моля ви, използвайте я!)
2. Обикновената поща е за предпочитане пред посещението на място, когато става въпрос за предоставяне на малка по обем информация, под формата на няколко изречения.
3. При заплащане на разходите по предоставяне на информация има място за преценка. Заповедта на министъра на финансите определя нормативи за разходите, но може би трябва да бъде актуализирана, защото през 2008 г. един диск едва ли струва 5 лв. без ДДС, както е било през 2001 г.
4. Не е нужно пълномощното, с което заявителят упълномощава друго лице да получи исканата информация, да бъде нотариално заверено. Такова задължително изискване например се оказа, че съществува в Министерство на труда и социалната политика.
5. Благодарение на проучването две от институциите междувременно определиха своите служител и място. (Е, значи не е било напразно!)

За финал, признаваме си, имаме един пропуск. Не отидохме да си вземем част от информацията. Тя още ни чака, там някъде, на ВРАТАТА, в Държавна агенция по горите. Защо ли? В отговора си на нашето заявление, от Агенцията надълго ни обясниха, че има заповед на директора на Национално управление по горите, с която е определен служител, че междувременно то е преобразувано в Държавна агенция по горите, но тази “....заповед е действаща и може да бъде прочетена на вратата на кабинет „Деловодство“ №510, в Държавна агенция по горите, находяща се на бул. „Христо Ботев“ № 55, етаж 5 “.

Благодарим на тези, които ни предоставиха информацията бързо, лесно и достъпно! Благодарим и на другите, без които нямаше да можем да направим разлика!