Информационен бюлетин
Брой 2(50), февруари, 2008 г.

От координаторската мрежа: Свобода на словото – там съм!
Дияна Бончева, координатор на ПДИ в Ямбол

Дияна Бончева, координатор на ПДИ за област Ямбол

Не знам дали Ники Нинов си спомня първата ни среща. Но помня, че точно това изречение избуя в главата ми, когато ми разказваше за Програма Достъп до Информация. Всъщност още не можех да си дам сметка каква важна роля ще изиграе тази организация за вдигане на информационната завеса пред редовия български гражданин. Помня и първата среща с колегите от страната. Тогава бяхме в друг офис, в малко по-различен състав. Аз мълчах, но нямаше как да не се заразя от еуфорията им, че един ден ще натрием носовете на всички онези, които се опитват по някакъв начин да ограничават правото ни да знаем. Днес стават 9 години, откакто съм с този екип. И еуфорията все още не ме е напуснала. Не, че успях да натрия носовете на всички, които ми отказват информация. Но по някакъв начин успях да убедя част от институциите в Ямбол, че е по-добре да не крият какво правят. Доказателство за това е, че почти всяка година в нашата област идва поне една награда на ПДИ по повод Международния ден на правото да знам. Кефя се и че не съм сама. Не само журналисти, а и обикновени граждани търсят от тези институции информация и то по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) – законът, който преди години 80% от журналистите заклеймиха като муден. Хубавите неща никога не стават бързо. И точно за това искам да ви разкажа в следващите редове.

За тайните в публичните закони

Сигурна съм, че мнозина са се сблъсквали с тях. В първите години на този век в България стана много модерно понятието „публичен” (макар че лично на мен тази дума винаги ми е навявала асоциацията за „бардак”). През 2000 г., само два месеца преди утвърждаването на Закона за достъп до обществена информация, Народното събрание прие Закон за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности (ЗПИЛЗВДД). Две години по-късно реших да се възползвам от него. Може би точно заради помпозното му име, си въобразих, че действително регистърът е публичен.

През лятото на 2002 година получих информация, че апелативният прокурор на Бургас Йордан Иванов (бивш районен прокурор в Елхово, а после окръжен прокурор в Ямбол) е успял да купи няколко имота по Черноморието с обикновената си прокурорска заплата. Да тръгна по съдилищата да ровя в имотните регистри беше безумие. Данъчните също нямаше да ми дадат информация – и то с основание. Единственият начин да измъкна някакви документи беше чрез публичния регистър в Сметната палата, тъй като Иванов по онова време беше член на Висшия съдебен съвет и беше задължен да подава ежегодно декларация за придобитото имущество.

След второто ми заявление по ЗДОИ, в което конкретизирах по искане на председателя на Сметната палата търсената от мен информация, отговор обаче не получих. Влязохме в съда за мълчалив отказ. Въобще не се съмнявах, че юристите на ПДИ Александър Кашъмов и Кирил Терзийски ще „опаткат” Сметната палата. А и да си призная, искрено се забавлявах с това дело. Подсъдимият (как страшно звучи, нали!) Георги Николов веднъж се оправда, че нямам право да получа търсената от мен информация, защото съм главен редактор не на национална, а на регионална медия. После пък заяви, че не ми е отказвал, а не бил длъжен да ми предостави данните, плюс това съм ги поискала, преди да е съобщил имената на лицата, които не са подали декларации за съответната година.

Съдебният състав в Софийски градски съд също ме развесели. Вярно е, че по онова време все още нямаше кой знае каква практика по ЗДОИ, но пък да тълкуват, че изречението „достъп до наличната информация” означава копия на документи, за мен беше безумие. Председателят на тричленния състав във Върховния административен съд (ВАС) съдия Александър Еленков също вписа едно весело изречение в решението си – поискала съм информацията само на основание ЗДОИ, трябвало е да посоча и чл. 6 ал. 2 от ЗПИЛЗВДД. Не знам кога магистратите, а и чиновниците в администрациите ще приемат, че гражданите не са длъжни да бъдат юристи, за да се възползват от конституционното си право да получават информация! Решението на Еленков (всъщност на този човек всички много дължим, заради смислените тълкувания по ЗДОИ) беше много важно. Първо – той уважи молбата ми и върна преписката на председателя на Сметната палата. С измъкването Николов „да реши въпроса по същество, като съобрази и дадените му с това решение указания по тълкуването и прилагането на закона” – но все пак! Второ – отвори ми пътечка да не доказвам повече пред каквито и да е държавни институции, че регионалните медии сме по-низшестоящи от националните, когато търсим информация. И трето – това вече ми го казаха Кашъмов и Терзийски – дал е най-точното до момента тълкувание за „мълчалив отказ” по ЗДОИ, което впоследствие използвахме и по други дела.

Спорът по съдилищата за публичния регистър обаче продължи точно 2 години. Няколко месеца след това Сметната палата вече имаше нов шеф. Никой не се сети да ми прати отговор по заявлението. В интерес на истината и аз не бях настоятелна – имотното състояние на Йордан Иванов отдавна не беше това, което търсех през 2002 г.

Междувременно в Народното събрание се беше заговорило за промени в ЗПИЛЗВДД. При едно от посещенията на депутата Мирослав Севлиевски в Ямбол се разговорихме за делото ми срещу Сметната палата. Той беше един от вносителите на приетите през май 2004 г. промени, с които кметове и председатели на общински съвети също се задължаваха да декларират имуществото си. Пред мен Севлиевски пое ангажимента да предложи и отпадането на ограничението в чл. 6 от закона, достъп до публичния регистър да имат само „органите, оправомощени по други закони да получават информация, ръководителите на учреждения, в състава на които влизат лицата, и средствата за масово осведомяване чрез техните ръководства”. Говорихме си също, че трябва да се предвиди възможност за проверка на въпросните декларации, защото дотогава Сметната палата нямаше право на това. Но още щом Севлиевски тръгна за София, забрави за обещанието си.

През есента на 2005 г. новият председател на Сметната палата Валери Димитров сам предложи подобни промени в закона, за да се изпълнят препоръките на Европейската комисия по Глава 24 "Правосъдие и вътрешни работи". От 9 май 2006 г. вече всеки гражданин има право на достъп до публичния регистър за имотното състоние на властимащите. Но пък законотворците забраниха правото на медиите да публикуват тези данни. Запази се и изискването деклараторът да дава съгласие за огласяване на имотното му състояние в документите от преди 2004 г.

Едва през лятото на 2007 г. Сметната палата изпълни другата препоръка на Европейската комисия – да облекчи достъпа на гражданите до съхраняваната от нея информация, като публикува в Интернет декларациите за имотното състояние на президенти, министри, кметове, съдии, прокурори и прочие властимащи. С приетите близо година по-рано промени в закона, пак по препоръка на Европейската комисия за засилване на контрола над подаваните декларации, е предвидено Сметната палата да извършва проверка на декларираните данни, а при неподаване на декларация или недеклариране на имуществото по чл. 3 от закона - да се сезира изпълнителният директор на Националната агенция по приходите за предприемане на действия по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Това ме върна пак на делото с апелативния прокурор на Бургас Йордан Иванов. Подадената от него декларация на 30.04.2007 г. ме наведе на мисълта, че до 2002 г. магистратът е нарушил ЗПИЛЗВДД, като е пропускал да декларира придобитото имущество. Според закона, тези, които нямат промяна в декларираното от предните години имущество, подават само уведомления. Иванов, обаче, едва през 2007 г. декларира купени и наследени имоти през периода 1991-2006 г. Декларацията му потвърди старата ми информация, че заедно със съпругата си апелативният прокурор е станал собственик на жилища, ателиета, складове, ниви и пасища в бургаско, ямболско, сливенско и Община Родопи на смешни цени. Успял да спести и 180 хил.лв. Ето защо публичният регистър е бил чак толкова таен!

Магистратите или медиите са виновни за присъдите

Този спор започна неотдавна покрай случаите „Максим Ставински” и „Митьо Очите”. Според едни, ако журналистите толкова много не били раздухали случая, световният шампион нямало да получи толкова тежка присъда. Ако медиите имаха право да пращат хора в затвора, със сигурност щеше да се наложи във всеки град да издигнем пандизи. Наркобосът от Несебър отдавна трябваше да се озове там. И журналистите не спираха да „лаят” за това. Но нищо не попречи на прокуратурата да подпише с него споразумение. Нещо повече – гражданите можеха и да не разберат за това, ако апелативният прокурор на Бургас Йордан Иванов и колегите му от окръжната прокуратура в черноморския град не бяха решили да демонстрират твърдост срещу хората, натрупали по съмнителен начин богатствата си. Четящите между редовете се усетиха, че става въпрос за чиста сделка – Митьо Очите влезе временно там, където доживотно пратиха убийците на жена му. Очакваме продължение.

Защо казах, че гражданите можеха да не разберат за присъдите. През 2002 г. Ямболският районен съд (ЯРС) отказа да огласи присъдата на младеж, който при катастрофа в пияно състояние едва не претрепа себе си и приятелката си, като изкорени с чистак новото си БМВ крайпътно дърво с половинметров ствол. Въпросният Михаил е син на богаташ от Ямбол. Председателят на Районния съд ми заяви, че няма пречка да ми каже присъдата, но по-добре е да му я поискам официално – чрез заявление по ЗДОИ. После обаче, ми прати отказ, с мотив, че не можел да ми даде копия на документите, защото не съм била страна по делото и искането ми било в разрез с Наредба 28/1995 г. за функциите на служителите в помощните звена и канцелариите на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища. Срещу тази наредба отдавна бяха скочили от адвокатските колегии, но това е друг въпрос. Аз се заинатих и заведох дело срещу председателя на Ямболски районен съд за отказ на информация.

От решението на Сливенския окръжен съд, с което иначе отхвърляха жалбата ми, разбрах, че Михаил е подписал споразумение с прокуратурата и се е отървал само с глоба. Информираха ме подробно и за състоянието на девойката след катастрофата. Сливенските магистрати обаче, ме накараха да отнеса делото и във ВАС, защото постановиха, че наказанията на хора, създали обществена опасност, не са обществена информация. Аз и юристите на ПДИ не успяхме да се преборим по този въпрос с върховните съдии. Но пък според тяхното решение, достъп до документи по дела може да се откаже, заради вероятността да се наруши Закона за защита на личните данни, а не заради това, че информацията не е обществена.

Решението излезе през май 2004 г. Четири месеца по-късно въпросната Наредба 28/1995 г. беше отменена. Сега действа Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища, според който в съдилищата трябва да действат пресслужби, които да дават информация на гражданите за дейността на магистратите.

За болничните на един кмет

Когато човек е болен, той не ходи на работа. Бившият ямболски градоначалник Кирил Тодоров обаче, не само, че идваше в кабинета си, когато си поиска, но подписваше документи и уволняваше хора, докато е в болнични. Уволни включително служителката, която приемаше заявленията на гражданите по ЗДОИ.

Три заявления за достъп до информация му пуснах миналата година в един и същи ден. Поводът бяха поредни скандали на сесия на общинския съвет, на която Тодоров не присъства – по здравословни проблеми. Само че на това заседание съветниците одобриха със задна дата подписан от него меморандум с чуждестранен инвеститор, с който общината се задължи да хвърли 0,5 млн. лв. за инфраструктура до завода. Пак със задна дата бяха одобрени и едни над 300 хил.лв., изхарчени за външни услуги – неясно от кого и за какво извършени. И с третото заявление поисках да получа достъп до всички договори и заповеди, подписани лично от кмета; както и да ми съобщят дните, през които е бил на работа, в болнични и в командировки.

Първият отговор пристигна със закъснение, но си замълчах – искаха конкретизация на заявленията. След втория обаче, дойде и трети – пак със същия текст – информацията била голяма и трябвало да посоча точно какво искам.

През есента миналата година Ямболският административен съд се произнесе, че това е опит да се заобиколи Закона за достъп до обществена информация и подобно разтакаване, с няколкократни искания за конкретизация на заявленията, е недопустимо. Съдът прие също мотивите ми, че, след като искам информация само за датите, през които кметът е бил на работа и когато е бил болен, не нарушавам правата му по Закона за защита на личните данни. С решението се пояснява, че задължените по ЗДОИ лица и организации нямат право да настояват гражданите да искат по-малко информация от тях. Напротив, Законът за достъп до обществена информация дава право на гражданите да ровят и търсят навсякъде, за да си изградят най-точна представа за дейността на въпросната институция.

Срещу ексградоначалника на Ямбол Кирил Тодоров в момента се води наказателно дело за ощетяване на общината със 140 хил.лв., които бяха предвидени за изграждането на нов тласкател на главния водопровод. Процесът започна след разкрития на местна медия за далаверата с фирми-фантоми. По всяка вероятност това няма да е последното дело. Сигнали до прокуратурата са изпратили от Сметната палата и от АДФВК. А аз имам много да ровя в подписаните от него договори. Новата общинска управа ми осигури достъп до тях. За което също благодаря на екипа на Програма Достъп до Информация.