Информационен бюлетин
Брой 7(31), м. юли, 2006

На 9 май тази година в Ню Йорк Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН) избра чрез тайно гласуване членовете на новия Съвет за човешки права (СЧП).

По-рано през март на своята 16-та сесия Общото събрание на ООН прие резолюция 60/251, в която бяха определени правилата за формирането на Съвета. Съветът замени стария орган на ООН - Комисията за човешки права.

Веднага след избора, в Мрежата на застъпниците за свобода на информацията¹ се поде инициатива организациите да поискат от своите правителства информация за това какви са били критериите за гласуване за новите членове. Програма Достъп до Информация се включи в инициативата и подаде заявление до Министерството на външните работи.

Историята на заявлението

В печата и в специализираната литература се появиха няколко статии, предимно на експерти от Българския Хелзинкски комитет, в които се разглеждаха причините, довели до закриването на Комисията по правата на човека към ООН и формирането на нов орган, а именно Съветът по човешки права. Безспорно е, че този орган тепърва трябва да се утвърждава и да се доказва като институция, различаваща се от Комисията по човешки права, известна още като “Клуба на нарушителите”.²

Каква е била българската позиция при подготовката на изборите на Съвета по човешки права, на основата на какви критерии е формиран българският избор на 9 май? Това беше целта на подаденото от мен заявление до министъра на външните работи г-н Ивайло Калфин² на 17.05.2006 г., регистрирано в министерството на 22.05.2006 г. под номер бПР-785.

Очаквайки, както обикновено в такива случаи, не реален достъп до копия от документи, а справка за дейността на МВнР по избора, специално отбелязах в заявлението си, че не искам справка, а достъп до съществуващи в министерството документи по търсената от мен информация.

Зачаках решение по моето заявление⁴.

Законоустановеният срок вече изтичаше, когато реших да се обадя по телефона, за да попитам какво е решението по моето заявление. Служител от Дирекция “Правата на човека и международни организации” ми обясни любезно, че по моето заявление се работи и ще имам отговор в законоустановения срок. Решението наистина дойде - на 5 юни, когато вече изтичаше 14-дневния срок.

Осигурен ви е частичен достъп

Получих решението по моето заявление на 5 юни 2006 г.

Със заповед на изпълняващия длъжността главен секретар се нареждаше да ми се предостави достъп до обществена информация до следните документи: “Паметни записки и друга кореспонденция по указаната от заявителя тема за периода 28.01.2006 до 9.05.2006 г. - общо 73 страници”.

Т.е. в решението на отговорния служител не се оспорваше фактът, че исканата от мен информация е обществена, от една страна, от друга - достъпът, който ми предоставяха, беше частичен, и формата на достъп беше “преглед на информацията - достъп за запознаване на място до копие на хартиен носител.” Този преглед ми се предоставяше безплатно.

Нека да видим какво казва законът в това отношение.

Предоставяше ми се частичен достъп до информация, каквато възможност дава българският закон според текста на чл. 37 ал. 2. Като правно основание за частичния достъп в решението беше посочен чл. 13, ал. 2⁵, но фактическо основание на този частичен достъп не беше посочено.

Нека се обърнем към предоставените документи, за да потърсим сами какво може да бъде фактическото основание зачастичния достъп, който ми беше предоставен.

Частичен - по отношение на самите документи, и частичен - по отношение на формата на предоставяне.

Документите, достъп до които получих, могат да бъдат групирани в няколко категории.

Паметни записки от срещи на наши дипломати с други дипломати по повод изборите за Съвет. В тези паметни записки, вербални ноти и писма са заличени всички имена и позиции във Външно министерство и в посолствата. Бях учудена на старателно заличаване на имената на срещащите се, тъй като самият факт за участието на служебно лице в служебна среща или фактът, че страната, чиито дипломат си, кандидатства за член на Съвета за човешки права, не би могъл да уврежда нечии интереси.

Вторият тип документи са тъй наречените “Доброволни ангажименти на страните-кандидатки” (Voluntary pledges andcommitments based on Resolution A/RES60/251) на няколко страни, кандидатстващи за членове на новия орган. Повечето от тези обещания на кандидатстващите можеха да бъдат намерени в Интернет на страницата на Съвета по човешки права, ето защо (поне такова е моето тълкуване) там заличавания не бяха правени. Значи, така да се каже, частичният достъп, който ми беше предоставен на основата на чл. 13, ал. 2, е някакъв друг частичен достъп, тъй като тези, които бяха решавали по моето заявление, бяха заличавали имената, но не и “мнения и позиции във връзка с настоящи или предстоящи преговори” или “сведения, свързани с тях”. В предоставените ми копия със заличени имена нямаше мнения или пък някакви позиции на служителя, осъществяващ срещите, а по-скоро “сведения” за това, че тези срещи са се състоял.

Самите “сведения”, обаче ми бяха предоставени.

Ако не са ми предоставени всички документи, които описват консултативния процес по изборите за Съвет по човешки права, то би трябвало да бъда уведомена за този факт. Бих могла след две години да поискам отново достъп до тези документи, тъй като срокът на ограничаване на достъпа до информация по член 13 за документите би трябвало да бъде двугодишен от създаването на информацията.

Неяснотата по отношение на частичния достъп обаче остава: какво фактически се защитава чрез предоставения ми частичен достъп - мненията и препоръките при оперативната подготовка на акта на гласуване или мнения и позиции във връзка с преговори в хода на протеклите срещи? И какво по-точно ми е предоставено като частичен достъп? Дали той е такъв, понеже са заличени имената на посланиците ни в Швейцария, в Румъния, в Унгария и т.н. в предоставените ми за четене копия от документи? Дали той е такъв, понеже не са ми предоставени всички документи по темата?

Можете да прегледате копията

Защо ми се предоставяше достъп в точно тази форма - преглед на копия на документи, подбрани от органа. Разбира се, Външно министерство има право да определи формата, в която да ми предостави достъп, но това можеше да стане само при определени условия, за които аз трябваше да бъда уведомена.

Какво казва по този въпрос законът?

Аз бях поискала да ми се предостави информацията във вид на копия на хартиен или електронен носител.

Този въпрос е уреден в частта на закона, която има заглавие:

“Задължение за съобразяване с предпочитаната форма на достъп” и по нататък продължава
“Чл. 27 . (1) Органите са длъжни да се съобразяват с предпочитаната форма за предоставяне на достъп до обществена информация, освен в случаите, когато:
1. за нея няма техническа възможност;
2. е свързана с необосновано увеличаване на разходите по предоставянето;
3. води до възможност за неправомерна обработка на тази информация или до нарушаване на авторски права.
(2) В случаите по ал. 1 достъп до информацията се предоставя във форма, която се определя от съответния орган”.⁶

Първото условие очевидно не е било налично в моя случай. Техническа възможност да ми се предоставят копия е съществувала, тъй като точно такива ми бяха предоставени.

Второто условие - също не е налице - тъй като разходите бяха направени, дори по-големи от това, което можеше да се направи. Служителят, играл си да заличава имената на посланиците на България по света, е загубил доста работно време, за да спази технологията на подготовка на документ за частичен достъп - снимане веднъж, заличаване във второто копие и снимане още веднъж. И всичко това е извършил върху поне 50 от предоставените ми 73 страници.

Третото условие също е под въпрос, естествено не толкова категорично - да наруша авторски права също няма как, даже заради това например, че си нямаме кралица както е във Великобритания, която да има авторски права върху тези документи. Единствената възможност остава да не ми се предоставят копията - е да не ги публикувам и по този начин да осъществя неправомерна обработка на вече обработени копия на документи.

Защо трябваше да чета и да си водя записки в читалнята на отдел “Канцелария и архив” така и не ми стана ясно.

Другите хора, които четяха там, имаха работа с архивни документи, а не с копия със заличавания. Още повече, че част от “предизборните обещания” на страните, след избора вече бяха публикувани на Интернет страницата на Съвета по човешки права (http://www.ohchr.org/english/bodies/hrcouncil/membership.htm).

Вторият проблем, който ясно се очертава от случая, е разбирането на министерството за това какво е “обществена информация”. Моето убеждение беше и след прегледа на предоставените ми копия от документи се затвърди, че тази информация е очевидно и безусловно обществена, тъй като ми дава възможност да си формирам мнение за работата на дипломатическите институции при избора на страните-членки на новия орган на Обединените нации. Когато една информация е безусловно обществена, а след като ми е предоставена за четене очевидно и от МВнР са смятали така, то тя е достъпна както за мен, така и за други граждани, а също и за лица без гражданство.

Правото на информация предполага и право на разпространение, т.е. след като веднъж ми е предоставена, аз мога и да я публикувам.

Вместо заключение: Какво собствено мнение си формирах?

Макар и да се запознах с документите, съпътствали избора или поне с част от тях, мнението за работата на българското Външно министерство по въпроса за избора на Съвет по човешки права, което си формирах, е, че няма данни българското Външно министерство да е имало някаква концепция за това кого да подкрепя и защо. Може би основанията за подкрепа са били заложените в Резолюцията критерии. Може би служителите са го споделяли помежду си или на оперативки, но дори и този факт не беше артикулиран някъде в предоставените ми документи.

Проведени са били срещи с дипломати от страни, които са кандидатствали. С всички ли? С Румъния, например? Защо България не е кандидатствала, какво е било отношението към кандидатурата на Румъния. Никакви сведения, никакви срещи.

Това означава ли че “Сътрудничеството на България с ООН е плачевно” както пише Красимир Кънев в своята статия по повод изборите от 9 май?

На всички тези въпроси не можах да си отговоря, но видях, че очевидно трябва да започнем застъпническа кампания за задължително документиране на всички срещи и обсъждания, свързани с взимането на решения от държавните органи и достъпа до тази информация в последствие.

Иначе за поколенията ще остане неясен въпросът, как българският представител е гласувал при избора на Съвета за човешки права към ООН? Дори вотът да е таен, както е било прието в случая, то държавната политика по въпроса за човешките права не може да е тайна.

А именно за нея ставаше въпрос.

1. Виж повече за мрежата на: http://www.foiadvocates.net/
2. Виж статиите на Красимир Кънев и Бойко Боев в различни печатни издания: Красимир Кънев, „Сътрудничеството на България с ООН е плачевно”, сп. „Обектив“, бр.132, май 2006 г., Бойко Боев, „Ще възстанови ли новият съвет за правата на човека репутацията на ООН?”, сп. „Обектив“ бр.132, май 2006 г., Бойко Боев, „Имат ли бъдеще правата на човека в ООН?”, в. „Дневник”, 5 юли 2006 г., The Miami Herald, „Съветът по правата на човека”, в. „Капитал”, 8 -14 юли 2006 г.
3. Изпратих заявлението до министъра, поради това че не можах да намеря посочен служител, отговарящ за достъпа до информация на страницата на МВнР в Интернет. Това е малко чудно, тъй като се предполага ,че в Външно министерство са най-добре запознати със стандартите за достъпа до информация, поради това, че именно техен представител е участвал и участва в работната група по стандартите за достъпа до официални документи на Съвета на Европа.
4. В интерес на истината трябва да отбележа, че в няколко страни едновременно бяха подадени заявления по този въпрос. Тези, за които аз знам са: Великобритания, Канада, Молдова, Перу, Румъния и т.н.
5. Член 13, ал. 2 от ЗДОИ гласи “Достъпът до служебна обществена информация може да бъде ограничен, когато тя:
1. е свързана с оперативната подготовка на актовете на органите и няма самостоятелно значение (мнения и препоръки, изготвени от или за органа, становища и консултации);
2. съдържа мнения и позиции във връзка с настоящи или предстоящи преговори, водени от органа или от негово име, както и сведения, свързани с тях, и е подготвена от администрациите на съответните органи.”
6. ЗДОИ