Информационен бюлетин
Брой 5(29), м. май, 2006

Интервю: В стремежа си да защитим сигурността не трябва да жертваме свободата си
Сандра Коливър, “Правна инициатива” на Отворено общество

Госпожо Коливър, приоритет ли са проектите за подобряване достъпа до информация в работата на “Правна Инициатива” на Отворено Общество?

Проектите по достъпа до информация заемат много важно място в работата ни, поради осъзнаването, че достъпът до информация е като кислород за демокрацията. Обществото има право да знае с какво се занимава правителството, за да държи управляващите отговорни за действията им.

В момента подкрепяме работата на граждански организации в редица страни като България, Македония, Албания, Сърбия, страни от Латинска Америка и наскоро - Африка. “Правна Инициатива” на Отворено Общество разработи специален софтуер, който позволява да се записват резултатите от голям брой подадени заявления за достъп до информация в различни страни. Чрез този мониторинг откриваме, че правителствата често не отговарят на подадени заявления. В такива случаи, за да има процедурата някакъв ефект и за да може групата, подала заявленията, да обжалва успешно, е необходимо да се представят доказателства за получения отказ. Анализът на резултатите, получени от проучването, показват, че администрацията в страни, които имат действащо законодателство по достъпа до информация, е по-склонна да отговаря на заявления, отколкото тази, в страни, които все още не са приели такива закони. Въпреки това, в страните със закони често служителите, които прилагат закона, не знаят, че са задължени да предоставят информация. Понякога, когато не разполагат с исканата информация, но знаят, че друга институция разполага, не препращат заявлението, а това е задължение по силата на международните стандарти. Ние предоставяме тези стандарти на нашите партньори, за да могат те да отидат до администарацията на съответната институция и да кажат: вижте, вие не спазвате международните стандарти - нито европейските, нито тези на ООН, нито дори тези, приети в нашия регион. Този подход работи и води до промени.

Госпожо Коливър, Вие сте участвала в написването на Йоханесбургските принципи - Национална сигурност, свобода на изразяването и достъп до информация през 1996 г. Доста време е минало оттогава - какво се е променило за тези 10 години?

Това, което се случва в момента, е по-скоро ограничаване на правото на достъп до информация в интерес на борбата срещу тероризма. Принципите от Йоханесбург защитават правото на хората на достъп до информация, дори когато тя се отнася до националната сигурност. По време на изготвяне на принципите, докладчикът на ООН прие тези стандарти, в Европа съществуваше тенденция към увеличаване на прозрачността. През 80-те, а дори и през 70-те, Съединените щати бяха основният защитник на свободата на информация. Но сега, след атаките от 11 септември, часовникът сякаш бе върнат назад. Наказват служители заради разкриването на информация и обвиняват журналисти в престъпление, защото са публикували такава информация. Тази негативна тенденция е доста обезпокоителна.
През 90-те години се настояваше, особено в Европа и в ООН, че хората, които разкриват информация от обществен интерес, трябва да бъдат защитавани и да не подлежат на наказателна отговорност. Най-силната защита бе за журналисти, които получават конфиденциална информация. Стандартът бе - ако информацията е от обществен интерес и нейното публикуване не нанася вреда на националната сигурност, този, който я е разкрил или публикувал, е невинен. Тогава съдът нямаше право да задължава журналисти да разкриват източниците си на информация. През 90-те години бе възприето схващането, че държавните служители носят повече отговорност във връзка с конфиденциалността на информацията, отколкото журналистите. Служителите, които разкриваха неправомерно информация, можеше да бъдат уволнявани. При разкриване на информация от голям обществен интерес, служителят не можеше да бъде подведен под наказателна отговорност. Това беше стандартът през 90-те. Журналистите се ползваха с много силна защита дотолкова, доколкото информацията е от обществен интерес, а служителите, въпреки че можеше да загубят работата си, не можеше да бъдат съдени.

За такива служители на английски се казва, че “надуват свирката” (whistleblowers). Какви примери можете да ни дадете за такива случаи? Необходимо ли е защитата на тези хора да бъде гарантирана от националните закони?

Наскоро имахме случай, в който журналист разкри името на служител на ЦРУ, работещ под прикритие. В САЩ има закон, който забранява оповестяването на имената на служители от ЦРУ, особено на тези под прикритие. Служителят, който целенасочено разкри името на агента на ЦРУ, възпрепятства работата на управлението, а това е нещо, което наистина може да увреди интересите на националната сигурност на САЩ. В този случай служителят трябваше да бъде подведен под наказателна отговорност и да бъде съден. Но това, което се случи в САЩ, е точно обратното. Осъдиха журналистката, публикувалa името на Валери Плейм в “Ню Йорк Таймс”. Журналистката отказа да разкрие източника си и в резултат на това прекара повече от 60 дни в затвора. Всъщност много малко бе направено, за да се разкрие идентичността на служителя, разкрил информацията. Това събуди съмнението, че този служител вероятно е високопоставено лице и е от администрацията на вицепрезидента Дик Чейни. Нищо не се случи с този служител.

Действията на правителството бяха насочени срещу пресата. Това не е класически случай за служител, разкриващ информация за нередности. Но беше ситуация, в която правителството нарочно разкри информация, за да пречупи личността на човек, който бе политически неудобен.

Има и други случаи, в които служители разкриха, че не е имало достатъчно информация, за да се оправдае започването на войната в Ирак. Нямало е достатъчно информация за наличието на оръжия за масово унищожаване. Когато информацията бе публикувана в пресата, служител от разузнаването във Великобритания, който разполагал с тази информация, бе осъден и междувременно тормозен. Най-накрая той се самоуби. Това бе много сериозна ситуация, която показа слабостта на закона във Великобритания. Необходимо е ясно да се регламентира, че ако информацията е от голямо обществено значение, служителят има право да я разкрие, независимо че тя е секретна. В средите на защитниците на човешки права казваме, че в такъв случай служителят даже има задължение да разкрие тази информация.

Кой и по какъв начин преценява дали информацията е от голям обществен интерес?

Това определено е важен въпрос. Международните стандарти в това отношение са много ясни - преценката се извършва от независим съд. Приемаме, че националните съдилища са независими и се съобразяват с международните стандарти в областта. Този въпрос не може да бъде решаван от правителството. Това, което се случва понякога е, че правителството отказва да даде на съда информацията, която да обоснове определена позиция, становище или политика. Ето в случая с оръжията за масово унищожаване американското правителство каза - не можем да разкрием източника на информацията, защото и това е секретно. Съдът на Съединените щати, както биха направили и други национални съдилища, отхвърли това становище. Необходимо е правителството да предостави секретната информация на съда, който да я разгледа на закрито заседание и да вземе решение. Правителството няма право да прави тази преценка.

Мислите ли, че в последните години в процеса на войната срещу тероризма, защитата на тези служители, които “надуват свирката” се подценява?

Да, определено. След 11 септември има повече интерес към националната сигурност, отколкото към защитата на нашите основни свободи. Бенджамин Франклин го е казал много добре - в стремежа си да защитим сигурността си, не трябва да жертваме свободата си: “тези, които са склонни да пожертват свободата си, за да си осигурят временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност”. Мисля, че това изказване важи с такава сила днес, с каквато и преди 200 години.

Да се надяваме, че скоро махалото, което в момента клони към секретността, скоро ще промени посоката си към отвореност и прозрачност.

Да се надяваме, наистина. В този смисъл, България, както и други млади демократични държави, имат да ни научат на много неща. Гражданското общество в тези страни е много активно и Европа започна да възприема позицията, че има какво да научи от други части на света за това как да се постигне отчетност в работата на правителството и как да бъдем поне малко скептични към това, което то има да ни каже.

Интервюто взе Диана Банчева, ПДИ