Информационен бюлетин
Брой 5(29), м. май, 2006

Активният в последните две седмици дебат по въпроса за отварянето на архивите на бившите служби за сигурност извиква на дневен ред някои въпроси. Още повече, че дебатът е интензивен и има потенциал да постигне известни резултати. Точно в това е въпросът обаче, в каква посока да се търсят тези резултати. За да бъдат успешно довършени нещата, трябва да се стъпи на относително точен анализ на ситуацията в момента и нейните корени. Позиции в дебата В момента се наблюдава следната палитра от гледни точки по въпроса. Според едната трябва да се отворят архивите. Според другата, която за щастие е доста изолирана, е добре да се унищожат. От първата група едни смятат, че информацията в споменатите архиви изобщо не представлява държавна тайна по смисъла на Закона за защита на класифицираната информация. Следователно не е необходим отделен закон, който да урежда достъпа, а да се изпълнява настоящото законодателство. Част от тази група сочат основание за предаването на документацията в Държавния архив. Според други участници в дебата трябва да се създаде закон. Освен това, едни са за осигуряване на пълен достъп до архивите на бившите служби за сигурност, а други - за частичен.

Достъп до информация или унищожаване

Трябва да се подчертае, че достъпът до споменатите документи е част от конституционното право на всеки на достъп до информация, създавана или съхранявана от държавните институции. Унищожаването на цял информационен масив би било грубо нарушение на правото на информация, прогласено и от чл.19 от Международния пакт за гражданските и политическите права, и чл.10 и чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека. Като член на Съвета на Европа - една от двете най-авторитетни европейски организации, заедно с Европейския съюз, България има ангажименти по спазването на Препоръките на Комитета на Министрите към държавите-членки: R (81) 19 и R (2002) 2, отнасящи се до достъпа до информация (официални документи), R (2000) 13 относно достъпа до архивите и Резолюция 1096 от 1996 г. на Парламентарната асамблея относно наследството на бившите комунистически тоталитарни системи. След като всички тези документи създават европейски правила или политики за достъпа, то поначало е немислим вариант “унищожаване” на документи. Тоест, освен чисто гражданската позиция срещу такъв вариант, са налице силни политически и юридически аргументи.

Откритост или държавна тайна - малко история

На следващо място се обсъжда въпросът дали информацията, съдържаща се в споменатите архиви, е публична или секретна (респ. класифицирана), и с оглед на това - какви проблеми трябва да се решат. За да се получи по-голяма яснота по тази тема, трябва да се направи кратък преглед на събитията през изминалите години. През април 1990 г. Народното събрание за първи път приема и обнародва Списък на фактите, сведенията и предметите, съставляващи държавна тайна на НРБ. В т. 20 от списъка е описана категорията “сведения за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на контраразузнавателните и разузнавателните служби на МВР ...”. Дали и доколко тази информация се припокрива с архивите на бившите служби за сигурност, е единият въпрос, а другият въпрос е под какъв режим е документацията, която е засекретена преди списъка. Отговор на последния въпрос в Списъка няма. В началото на 1995 г. се обнародва Наредба за дейността на Националната служба за сигурност по опазване на държавната тайна в РБ, с която за пръв път се въвеждат публично уеднаквени грифове за сигурност - “секретно”, “строго секретно” и “строго секретно от особена важност”. Междувременно, през октомври 1994 г., Народното събрание приема решение, че сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна по Списъка от 1990 г. Съществуването на този акт на парламента е припомнено доста по-късно в Решение на петчленен състав на Върховния административен съд (2003 г.), с което е застъпено становището, че липсват данни информацията от архива на комисията “Андреев” да подлежи на класифициране като държавна или служебна тайна по новоприетия Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ).

Закон за достъп до документите

Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (впоследствие с изменено заглавие) беше приет през август 1997 г., т.е. непосредствено след сформирането на парламент, доминиран от Съюза на демократичните сили. Със закона се предвиди правото на достъп на всеки до документите, които го засягат. С изменение през март 2001 г., т.е. непосредствено преди парламентарните избори, законът бе изменен, като се създаде процедура по проучване на кандидати за публични постове и други публични фигури за принадлежност към бившата ДС. Съответно се създадоха двете комисии, условно наричани по имената на председателите си “Андреев” и по-малко известната “Ананиев”. Петима от седемте члена на първата от комисиите се избират от Народното събрание по предложение на различни парламентарни групи, т.е. твърденията за партийна пристрастност на комисията не могат да се приемат сериозно.

Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДС) бе отменен със Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) през месец април 2002 г. Текстът, с който бе отменен законът, беше атакуван пред Конституционния съд от група народни представители. Програма Достъп до Информация (ПДИ), която се обяви против този текст още по време на дебата по ЗЗКИ, изпрати също свое становище до Конституционния съд. Конституционните съдии разгледаха повечето от изложените в него аргументи в своето Решение № 3 от септември 2002 г., но при съотношение 6:6 съдии въпросният § 37 не бе обявен за противоконституционен. След отмяната на законовия ред за достъп до документите на бившата ДС, министърът на вътрешните работи Г. Петканов прие инструкция, уреждаща въпроса. Активното публикуване на информация от тези архиви относно кандидати за публични позиции или други публични фигури “де юре” беше премахнато.

Казуси с достъпа до документи след 2002 г.

Някои участници в днешния дебат имат предпочитания към спора дали, абстрактно погледнато, архивът на ДС може да се счита за държавна тайна с оглед новоприетия ЗЗКИ. Може би е по-важен обаче въпросът еднакъв достъп ли имаше до този архив преди и след април 2002 г. и какви пречки срещнаха заявителите на информация. В края на 2002 г. министър Петканов отказа на журналиста от в. ”Дневник” Христо Христов да проучи искани от него документи - литерните дела на радиостанциите “Дойче Веле”, “Би Би Си” и “Свободна Европа”. Аргументът беше, че в тях няма информация по заявената от журналиста тема - българският писател и журналист от “Би Би Си” Георги Марков. Петчленен състав на Върховния административен съд отмени отказа през 2004 г., като прие за доказано, че в литерните дела съществува информация по темата. В началото на 2003 г. Янко Янков, народен представител във Великото Народно събрание, получи отказ от министъра на вътрешните работи по искането си за достъп до различни документи и материали, касаещи го лично, като например “материалите, събрани за заявителя от Първо, Четвърто и Шесто управление на Държавна сигурност във връзка с неговите посещения в западните посолства в София” и много други. Отказът е мотивиран с това, че част от информацията не се съхранява във фондовете на МВР, друга представлявала класифицирана информация, а трета - лични данни. Тричленният и петчленният състав на Върховния административен съд се разделиха по въпроса представлява ли защитени лични данни информацията, разкриваща принадлежността към ДС на лица, следили заявителя. Според окончателното решение това са защитени лични данни, но няма данни да е класифицирана информация. По друг случай, с решение от декември 2003 г., петчленен състав на Върховния административен съд зае категорично становище, че работните дела, в които се съдържат собственоръчно написани доноси за заявителя, са държавна тайна. Съдът се позовава на т. II, 3 и II, 5 от Списъка към новоприетия ЗЗКИ, според които подлежат на класифициране данни, позволяващи да се установят лица, оказали помощ на службите за сигурност и обществен ред или лица, които са им сътрудничили. В скорошното пък решение по делото на журналиста Христов срещу отказ на Националната разузнавателна служба, Софийският градски съд прие, че съгласно въведените от ЗЗКИ правила, сроковете за защита на класифицираната информация са изтекли по отношение на исканите архивни документи от Първо главно управление и задължи службата да даде достъп. Тоест, от цитираните случаи се вижда, че нито институциите, които разполагат с архива на ДС, имат яснота по прилагането на закона, нито има единна съдебна практика, но съдът ту признава в конкретен случай право на достъп до документи, ту се позовава на защитени лични данни или държавна тайна. Очевидно е също, че липсва воля за достъпността на архива на ДС у контролиращите го.

Преразглеждането на секретни документи

Съгласно § 9, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗЗКИ документите, маркирани с гриф “строго секретно от особена важност”, “строго секретно” и “секретно”, се считат за съответно маркирани с новите грифове, и сроковете на защитата им, въведени със ЗЗКИ през 2002 г., текат от датата на създаването им. Тук трябва да се има предвид, че в законовия текст не се разграничават документи на бившите от настоящите служби за сигурност. Споменатите грифове са поставяни на документи и преди, и след 1990 г., така че отново няма разделение на периода “преди” и “след”. През последните години, бавно и с очевидно нежелание, институциите започнаха да преразглеждат секретните документи отпреди 2002 г. и да ги разсекретяват (декласифицират) по реда на ЗЗКИ. Това ставаше като правилопод натиск. Така например, през 2002 г. Министерският съвет отказа да предостави по Закона за достъп до обществена информация секретния Правилник за опазване на държавната тайна на НРБ от 1980 г. След заведеното от ПДИ дело и положителното съдебно решение правителството преразгледа и декласифицира през 2004 г. близо 1500 документа. Пак след натиска на съдебно дело, заведено от неправителствената организация, преразглеждане извърши и министърът на финансите. Твърдение, че преразглежда документи, изложи и защитата на директора на Национална следствена служба (НРС) ген. Киров пред Софийския градски съд по делото на Христов. Преразглеждането явно е в ход, защото по друг случай се оказа преразгледан и класифициран за 30 г. документ от архива на Първо главно управление на ДС, датиращ от 1986 г. и свързан с атентата срещу папа Йоан Павел II. Според отговор на премиера Станишев на парламентарно питане от г-н Филип Димитров, към януари 2006 г. преразглеждане по § 9 от ЗЗКИ са извършили 334 организационни единици, а в процес са останалите 52. Очевидно МВР и НРС са сред последните. С други думи, независимо какви мнения има в общественото пространство, институциите преразглеждат документи на основание § 9 от ЗЗКИ или поне твърдят, че го правят. Това е несъмнено и спрямо документите на ДС. Такива са фактите.

А сега накъде?

За първи път през всичките тези години има силен обществен натиск за “отварянето на документите на ДС”, както образно се изразяваме. Важно е моментът да не се пропусне. Правило номер едно е хората, които са работили и работят за тази кауза, да участват активно в обществения дебат и да се изслушват взаимно, а не да смятат виждането си за единствено меродавното. Второ, реторика от типа на “нищо не се направи за последните 16 години” не съдържа нищо позитивно и за мен е невярна. Наистина през 1994 г. е прието решение на Народното събрание за разсекретяване на документи, но някой предостави ли на гражданите достъп тогава? От друга страна, законът от 1997 г. (и 2001 г.) си има критици, но не четоха ли тогава архива най-много хора и нямаше ли публичност на кандидатите за публични постове (2001 г.)?

Единият път е чрез съдебни дела срещу отказите. Това понякога е ефективно средство за натиск, както показва практиката на ПДИ, но когато има силно обществено мнение, по-ефикасните средства са други. Трябва да се създадат колкото се може по-скоро ясни правила за достъпа и активната прозрачност на публичните фигури. В момента е внесен проектозакон в Народното събрание в съответствие с установената демократична процедура. Трябва да се проведе неговото задълбочено и широко обществено обсъждане (впрочем България е една от вече малкото страни в Европа с неразвито обществено обсъждане на проектозакони). Ако обсъждането обхване по-широк спектър, толкова по-добре. Например интересна е тезата, изложена от г-н Серафим Стойков, който концентрира вниманието върху факта, че от 1993 г. ведомствени архиви за постоянно съхранение на архивни документи не съществуват. Ако е така, МВР има основание да предаде документите на ДС в Държавния архив. Различни предложения си струва да бъдат обсъдени - нека не предрешаваме дебата.

Но проблемите, върху които трябва да се спрем, са изложените по-горе. Ако може нещо да се допълни, ще е чудесно. Те са част от историята на тази страна, на това общество и не можем да си затваряме очите пред тях. Което е проблемно, трябва да му се търсят решения. Нека да не тръгваме към дебата обаче с мисълта, че всичко започва тук и днес и че нещата са просто решими. Друг е въпросът, че изоставаме в сравнителен план. Но решаването на проблемите в крайна сметка е заради демокрацията, морала в политиката и обществения контрол върху службите за сигурност, който не се установи до ден днешен. Зазорява широко обществено обсъждане на правилата на достъпа, за което трябва да се подготвим, не да го проспим.