Информационен бюлетин
Брой 4(28), м. април, 2006

Дженън Фишър е журналист на свободна практика към в-к New York Times. В периода 17-21 април 2006 г. той се срещна със съдебни репортери и разследващи журналисти в България.

Г-н Фишър, какъв е поводът за посещението Ви в България?

Тук съм по повод изпълнението на проект от Балканската мрежа за разследващи репортажи, финансиран от Американската агенция за международно развитие. Срещнах се с млади журналисти, за да представя как американските медии отразяват събитията в съдебната система. Опитах се да създам представа за това как работи американската съдебна система, за да имат ориентир в работата си, особено сега, когато текат толкова много промени в българската съдебна система под натиска на Европейския съюз.

Как функционира американската съдебна система по отношение на достъпа до информация?

В САЩ, както и в България, съдебната система е обществен форум и обикновено информацията е лесно достъпна. На федерално ниво документите се публикуват на Интернет страниците на съответните институции. В отделните щати достъпът до информация се получава от секретариата на съда, като се посочи име или номер на делото. Понякога прокурорът е този, който предоставя информацията. В този смисъл съдебната система е отворена и прозрачна. Има някои ограничения, като например случаите с насилие над деца или финансовата информация в бракоразводните дела. Идентичността на свидетелите в дела срещу организираната престъпност също е конфиденциална информация. Като цяло обаче, секретността в съдебната система не се толерира. Традицията е отворена съдебна система, за да знаят хората как се раздава правосъдие и да няма възможност за злоупотреби.

Тогава на какво основание съдите прокурора на щата Ню Джърси?

Щата Ню Джърси има свой закон, регламентиращ достъпа до документи, и това е Законът за публичност на документите. За да повиши ефективността на закона, щатът създаде Съвет за публичност на документите, който да разглежда проблематичните заявления за достъп до информация. Ако някоя обществена институция откаже да предостави достъп, заявителят може да подаде жалба до този съвет. Съветът провежда разследване относно това защо информацията не е предоставена и има ли основание за това. За съжаление, след като заработи, съветът стана по-скоро пречка за предоставянето на достъп до информация. Отнемаше им години, за да се произнесат по конкретен случай.

Търсейки причините за тази мудност, подадох заявление до Съвета през март 2004 г. Поисках информация за бюджета, кореспонденция, която си разменят в процеса на разглеждане на конкретна жалба, механизмите за вътрешен контрол. Поискаха ми 1 877 долара и 93 цента, за да ми предоставят информацията. В Ню Джърси се заплащат само разходите за копиране и много рядко за обработка на информацията. Затова попитах колко страници е информацията. Отговориха ми, че заявлението още не е разгледано и не могат да ми кажат броя на страниците информация, която ще ми предоставят. В този момент почувствах, че ме лъжат. Подадох жалба за нарушаване на правото ми на достъп до информация. И знаете ли къде? В Съвета за публичност на документите. Парадоксът в случая е, че обжалвам пред институцията, която на практика ми отказа достъп до информация. След като подадох жалбата, изчаках един месец и подадох второ заявление до Съвета. Поисках всяка информация, кореспонденция по е-мейл или каквото и да е, свързана с изчисляването на таксата от 1 877 долара, която ми бяха поискали. Исках да разбера защо сумата бе толкова голяма. В резултат на моята инициатива Съветът се обърна за правна консултация към външна фирма, а не към прокурора, който обикновено ги съветва по правните въпроси. От външната фирма прецениха, че Съветът е нарушил закона. Те обжалваха това становище в съда.

Все още чакаме крайното решение на съда. Вярвам, че ще спечеля това дело. Мисля, че в резултат на моята настоятелност Съветът се почувства неудобно и започна да разглежда заявленията и жалбите по-бързо. Накарах ги да осъзнаят противоречието в това прокурорът едновременно да разглежда заявленията и в същото време да дава правна консултация дали определена информация трябва да бъде предоставена или не. Мисля, че успях да ги накарам да потърсят решение на този проблем. Въпреки това, противопоставянето на всяка форма на проверка сякаш е част от културата на управляващите.

Мислите ли, че подаването на заявления от страна на активни граждани може да промени културата на администрацията?

Разбира се. Подаването на заявления за достъп до информация принуждава политиците да дадат причини за действията си, да дадат обяснение защо държат обществото в неведение по определени въпроси. Често те не могат да дадат основателни причини и става ясно, че крият нещо. Чрез подаване на заявления хората научават какво вършат управляващите. Много често едно заявление може да доведе до преразглеждане на политиката на секретност в институциите.

По-секретно ли е американското правителство през последните няколко години?
Да, със сто процента сигурност. След терористичните атаки в САЩ правителството започна да злоупотребява с ограничението за национална сигурност и да крие голяма част от информацията, която дължи на обществото. Но аз съм оптимист. Нещо, което много хора не знаят, е, че един от политиците, които са се подписали под проекта на Закона за свобода на информацията през 1966 г в САЩ, е бил Доналд Ръмсфелд. Той не е участвал в изготвянето, но го е подкрепил с подписа си. Много хора описват процеса като движението на махало, което се накланя ту към секретността, ту към прозрачността. В момента махалото все още клони към секретността, но мисля, че вече е на път да промени посоката си. Американското общество се поуспокои и започна да осъзнава колко е важно да знае какво прави правителството.

Използвали ли сте Закона за свобода на информацията в практиката си?

Да, в няколко конкретни случая. Един от тях е, за да получа достъп до досието на Франк Синатра, изготвено от ФБР. Едгар Хувър, бивш директор на ФБР, обичал да прави досиета на известни личности или за да ги държи в напрежение, или за да се хареса на някои политически кръгове. Можете ли да си представите какво разхищение за парите на данъкоплатците са били тези разследвания, след като ФБР е създадена, за да разследва единствено нарушения на федералния закон. Тогава получихме информацията и публикувахме статия.

Каква според вас е ролята на журналистите в популяризирането на Закона за свобода на информацията?

Факт е, че понякога използваме Закона за свобода на информация в работата си. Иронията обаче е, че ние, журналистите, не сме най-добрите защитници на закона. Кратките срокове и натиска от страна на редакторите да напишем нещо, което да се вмъкне в свободното място за утрешния брой, са сред причините за това. Редакторите не ги е грижа за борбата, която водим с институциите за достъп до информация. И са прави, не ги виня. Затова мисля, че законът трябва да се използва от обикновените хора и те го правят, когато знаят, че той съществува и действа. Част от успеха в борбата за свободен достъп до информация е да се покаже на хората как действа законът и да разберат, че те сами могат да го използват винаги. Ако хората искат да знаят с какво се занимават управляващите, те имат право да знаят. В същото време, те имат и задължението да знаят това.

Интервюто взе: Диана Банчева, ПДИ