Информационен бюлетин
Брой 3(27), м. март, 2006

Това е един въпрос, който обикновено се задава в интервюта за достъпа до информация. Доскоро бях с оптимистичната нагласа, че процентът нараства и все повече хора знаят за своите права по закона. Статистиката е странно нещо, особено когато не може да се разбере какво се крие зад неочакваните цифри. Така и не се разбра, например, защо изведнъж през 2003 г. броят на заявленията, постъпили в административните структури на изпълнителната власт, изведнъж нарастна 3 пъти. Какво се крие зад цифрите обикновено е интересно за управляващите - някакъв процес или институция? Цифрите говорят, когато има виждане както за цялото, така и за целта, която трябва да се постигне. А кой всъщност е разтревожен, ако нещо не е наред в системата за приемане на заявления, за отговора на тези заявления и за тяхната регистрация? Аз не мога да идентифицирам кой е той. Защото никой не носи отговорност за този процес. Мисля, никой няма да признае, че има отношение по въпроса, дори Министърът на държавната администрация и на хода на нейното реформиране. Нищо, че гражданите са недоволни от начина, по който ги посрещат в институциите. Такъв бил законът.

Резултатите от проучванията

Но в момента ние разполагаме с други цифри. Резултатите са от традиционното проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ) за обществените нагласи относно Закона за достъп до обществена информация. Национално представително проучване е проведено през март 2006 г¹.

Резултатите показват, че правата си за получаване на информация от администрацията познават само 15,5% от интервюираните. Много по-малко - 10%, са запознати с процедурите, по които могат да получат информация от администрацията, и едва 6% са упражнявали правото си на достъп до обществена информация.

И тези резултати са необясними. Напуснаха ли България хората, които познаваха правата си, че така рязко се променят цифрите?

През 2002 година бяха запознати с правата си за получаване на информация 26,9% от интервюираните, според национално представително проучване на НЦИОМ. Процедурите тогава бяха познати на 19,2%. Повече бяха и тези, които са упражнявали правата си - 12,6%.

Проучването през 2004 година показва следното:

В доклада вече се твърди, че “Какво включва правото да получаваш информация от администрацията НЕ ЗНАЯТ 72% от интервюираните.” По-оптимистичният анализатор би написал, че 28, 2% знаят за правото си, което е пък от своя страна е с 1% повече от предшестващата година. Но ние сме си песимисти и по-добре да се изразим в отрицателни твърдения.

По-странното е, че за процедурите за достъп до информация имат представа 13%, което пак е озадачаващо като данни и пак резултатите са представени като отрицателно твърдение - 87% от населението няма представа за процедурите.

Колко от интервюираните са се възползвали от това право? Само 8%. Как да си обясним тази промяна в резултатите.

Дали са задавани различни въпроси - не, въпросите са едни и същи през годините. Дали не става въпрос за годината през, която са упражнявали правата си? Едва ли. Би било странно интервюираните да си спомнят датите, на които са упражнявали правото си за достъп до информация. И тези дати да попадат между март 2003 и февруари 2004 г.

През март 2005 г. започва странна деградация:

Запознатите с правата си за получаване на информация от администрацията падат на 22,6%. Тези, които познават процедурите, са 11,8%

Тези, които са използвали правата си, са 8,8%.

И през март 2006 г. процентът на запознатите с правата си за получаване на информация от администрацията са 15,5 %.

Тези, които са запознати с процедурите за достъп, са само 10,1%.

И използвалите правото си са само 6%.

Можем само да се питаме емигрираха ли гражданите, които бяха в активна възраст, с висше образование, тъй като те бяха мнозинството от тези, които познаваха правото на достъп до информация и го упражняваха? Сигурно.

По-скоро обаче има и други причини и интервюираните са си още тук, поне по-голяма част от тях.

Възможните причини за упадъка:

Първата и основна причина според мен е в рационалното невежество от страна на институциите за съществуването на Закона за достъп до обществена информация и за конституционните права на гражданите. От проучването, което ПДИ направи през март 2006 година, на 411 институции, малко повече от половината - 281, имат страница в Интернет. От тези 281, само на 30 страници има секция за достъп до информация. Разяснения за гражданите по закона има на 24 страници, а публикуван отчет за работата по този закон има само на две страници. Познайте къде? В доклада за състоянието на администрацията и в Софийска община. Обясненията естествено са традиционни, че в закона няма такова задължение, което си е въпрос на интерпретация, че няма това, онова няма.

“Държавите-членки трябва да предприемат необходимите мерки, за да:
1.Информират гражданите относно правото им на достъп до официални документи и начина на упражняване на това право.”

Така гласи текстът на една препоръка на Съвета на Европа, която ще стане скоро конвенция. Нека да напомним, че там, за разлика от Европейския съюз, вече сме държава-членка.

Първото социологическо проучване, което, мисля, беше направено през 2000 година и беше докладвано на годишна среща на Медийната коалиция в Боровец, показваше една много ниска запознатост с правото на информация и силно неприемане на такъв един закон и на проектозакона - по-специално от страна на журналистите. Тогава - юни 2000 г. - проучването на “Алфа Рисърч” сред 286 български журналисти показваше, че “около една четвърт от анкетираните журналисти твърдят, че познават добре Закона за достъп до обществена информация, още 64% - в най-общи линии.”

Отношението към него обаче беше твърде негативно - 67% от представителите на медиите споделяха мнението, че той по-скоро ще възпрепятства, отколкото ще създаде благоприятни предпоставки за по-доброто информиране на аудиторията. “Колкото по-запознати са журналистите с този закон, толкова по-критични са те към неговото съдържание. 85% от тези, които следят подробно развитието му, изразяват отрицателно отношение към него”, се твърдиеше в доклада.

Това е друг един фактор, който ни дава обяснение за това защо нямаме по-голяма запознатост с правото на информация. Медиите не смятаха също, че този закон е нещо смислено. В страна като Англия именно журналистите бяха тези, които мощно отразяваха всичко, случващо се в тази област, и самите те са един от най-редовните заявители. Това в България стана едва през последните години и то от страна на водещи журналисти, а не на медиите. Телевизиите, най-популярните медии, смятат темата за важна само ако техни репортери ще получават награди за използване на закона.

В едно друго едно изследване на НЦИОМ от ноември 2005 г. - “Общественото мнение за държавната администрация и предоставянето на административни услуги на гражданите” - намираме още обяснения за сегашните резултати.
Гражданите не познават правата си. Това смятат за себе си 60,15% от интервюираните. Един малък процент - 29,5% - смятат, че по-скоро познават своите права. Пък и не се интересуват особено, тъй като само 281 от интервюираните 1000 изобщо са отговорили на този въпрос.

Но пък 51,5% знаят задълженията си и са склонни да го признаят. На този въпрос са отговаряли почти двойно повече интервюирани.

Добри граждани, които познават задълженията си, и смятат, че основните им права са да гласуват и да работят. Свободата на словото и мнението стоят на трето място.

Дали образованите, активните и работещите граждани напускат България?

Дали не трябва правото на информация, заедно с другите права, да се изучава в часовете в училище, в университета и т.н.?

Ясно е едно, послушните граждани, знаещи за задълженията си, получават управлението, което сами искат и приемат.

1. Резултатите от последното проучването ни бяха любезно предоставени от колегите от НЦИОМ.