Информационен бюлетин
Брой 2(26), м. февруари, 2006

От съдебната зала: Отговорно ли е пред гражданите българското разузнаване?¹
Каква е истината за участието на България в “Петролгейт”, убийството на Георги Марков и атентата срещу папа Йоан Павел II?
Александър Кашъмов, ПДИ

Наличието на демократична система на управление предполага и демократични служби за сигурност. От една страна, това е необходимо като гаранция, че те няма да злоупотребяват с властта си и ще бъдат контролирани от обществото. От друга страна, тяхната дейност има отношение към някои външнополитически ангажименти, като например членството в НАТО. От службите се очаква да разполагат с важна информация и в други случаи, какъвто е например този с евентуалното разполагане на затвори на ЦРУ в Източна Европа.

От двете основни служби за сигурност в България - Националната служба за сигурност (НСС) и Националната разузнавателна служба (НРС), втората е с по-неясен статут. Функциите на НСС са уредени още със Закона за МВР от 1991 г., като службата е част от системата на МВР. За сметка на това, за Разузнаването не е ясно почти нищо. Съгласно Закона за отбраната и въоръжените сили, то е специализирана служба, а директорът му се назначава с указ на Президента. В указа за назначаването на настоящия директор на НРС - ген. Кирчо Киров - държавният глава се позовава на правомощието си да назначава висшия команден състав на въоръжените сили. Националната разузнавателна служба е юридическо лице на бюджетна издръжка, съгласно постановление на Министерския съвет от 1991 г. С какво се занимава тя обаче, какви са функциите, задачите и приоритетите й в най-общ план, не знаем. Може би е малко смущаващо, че за служителите в НРС още се прилагат разпоредбите на необнародвано (може би секретно!) постановление от 1975 г. по силата на неотмененото постановление № 216 на МС от 1991 г.
И така, нямаме официална информация за това какво българското Разузнаване прави. Имаме обаче известна представа какво то не прави. За последните петнадесет години има три важни случая, по които неговото съдействие беше необходимо. Два от тях се отнасят до миналото и по-конкретно до участието на НРБ в две събития от международен характер - убийството на българския писател Георги Марков в Лондон през 1978 г. и атентата срещу папа Йоан Павел II през 1982 г. Отговорите на редица въпроси около тези събития се съдържат в документите на Първо главно управление на бившата Държавна сигурност, чийто архив се съхранява от НРС. Този архив досега не е отварян за четене. Третият случай, по който бяха важни действията на службата, е свързан с разследването по въпроса за участието на български фирми, близки до БСП, в търговия с Ирак по програмата на ООН “Петрол срещу храни”. Какво НРС заедно с НСС е свършила по този въпрос по задание на президента Първанов не стана ясно, защото резултатите на доклада им не бяха оповестени.

Нещата не останаха обаче просто на етап “неоповестяване”. През последните години български журналисти започнаха да подават заявления за достъп до информация от НРС на основание приетия през 2000 г. Закон за достъп до обществената информация (ЗДОИ). Заведоха се и съдебни дела, с подкрепата на неправителствената организация Програма Достъп до Информация. Може би не е много чудно, че с отделните заявления те поискаха именно информация по цитираните три случая. На 26 февруари 2004 г. журналистката Зоя Димитрова (тогава от в. ”Монитор”) поиска от Президента на републиката достъп до изготвения съвместно от НРС и НСС доклад относно участието на български лица или търговски дружества в търговията с петрол с иракски дружества или държавни органи или представители по времето на режима на Саддам Хюсеин. В заявлението изрично е уточнено, че ако в доклада има секретни части, заявителката е съгласна да получи само информацията, която е извън тях. Достъп беше отказан за целия доклад с мотива, че информацията била класифицирана. Отказът беше обжалван пред съда и първото заседание се състоя ден след като ЦРУ публикува своя аналогичен доклад в уеб страницата си. Миналата година се оповестиха и резултатите от разследването на ООН, но позицията на нашето Президентство, а към него трябва да причислим по очевидни причини и НРС и НСС, остана непроменена. През януари 2006 г. Върховният административен съд върна делото за разглеждане на Софийския градски съд с указание да поиска и разгледа секретния доклад с цел контрол върху законността на засекретяването му.

На 9 септември 2004 г. журналистът от в.”Дневник” Христо Христов поиска от НРС със заявление по ЗДОИ достъп до документи на Първо главно управление на бившата ДС. Заявлението беше отминато с мълчание от ръководството на службата, което изрази становище едва в делото пред Софийския градски съд, образувано срещу мълчаливия отказ. Според официалното становище на най-информираната служба в България те били в процес на преразглеждане на старите секретни документи (който трябва да е започнал с приемането на Закона за защита на класифицираната информация през 2002 г.) и не били намерили досега поисканите документи. Да разбираме, че разузнавачите пазят документацията си в насипен вид. То явно затова им е нужно толкова много време за преразглеждането й - за сравнение, в Министерството на финансите преразглеждането е протекло за месец и половина - от 9 септември до 26 октомври 2004 г. Христов издаде книгата си “Убийте скитник!” през 2005 г., но делото продължава.

През 2005 г. ни беше припомнен случаят с атентата срещу папа Йоан Павел II и т.нар. “българска следа”. Доста се изговори у нас по въпроса, както често се случва, без да е разкрита информацията от всички архиви. Журналистката от “Дарик радио” Богдана Лазарова - вероятно вярваща, че българска следа няма, поиска да информира аудиторията на основата на автентични документи и поиска от НРС достъп до архива на Първо главно. Какво бе учудването й, когато от службата се получи мотивиран отказ. Документацията, отнасяща се до случая, представлявала сбор от документи и като цяло е класифицирана като държавна тайна. Най-любопитното е, че това е направено след изпълнението на § 9 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация, т.е. след 2002 г. - в наши дни. Според тази законова норма институциите преразглеждат засекретените по време на НРБ документи и при преценка ги класифицират отново като държавна тайна. В конкретния случай в документацията присъства създаден на 17 февруари 1986 г. документ с тогавашния гриф “Строго секретно от особена важност”. Понастоящем е определено най-високото ниво за сигурност на цялата документация по случая - за срок от 30 години, т.е. до 2016 г. няма да знаем нищо по темата. Възникват много въпроси - страшна тайна ли се крие в архива или сме изправени пред бюрократичен формализъм? Една и съща ли е националната сигурност на НРБ и на демократичната държава България? Или сме изправени пред криворазбран свян да потулим истинските действия на истинските участници в събитията, та да каже някой колко сме лоши? Но строго погледнато, срамно за съвременните институции и общество е не какво са вършили хората от службите преди 1989 г., а какво вършим тук и сега. Скриването на информация е действие, което в по-голяма степен обвързва с морална отговорност съвременните институции, отколкото действията на предшествениците им в миналото.

Изненадващо делото беше прекратено в съдебно заседание от Софийския градски съд на 25 януари 2006 г. Прекратяването е обжалвано. Казусът вече е създаден и ще продължи. Но докато делото тече успоредно с другите цитирани дела, в Интернет страницата на Централното разузнавателно управление на САЩ ежедневно се публикуват доклади на може би най-мощната разузнавателна служба в света. Вярно, по тях тук-таме има зачернени думи или пасажи. Но гражданите знаят, че тяхното разузнаване се чувства отговорно пред обществото и му се отчита за дейността си. А нашето още не се чувства така. И то - дори за неща, които са се случили в миналото, което днес отричаме.

1. Статията е публикуване във в. “Гласове” от 24.02.2006 г.